Определение № 38 от 29.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1921/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №138/23.05.2017г. по в.т.д.№160/17г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение №40/26.01.17г. по т.д.№803/2015г. на Пловдивски окръжен съд, с което е уважен предявеният от [фирма] срещу него иск по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ал.1 ЗЗД в размер на сумата 39 919,97 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извършени услуги – боядисване на промишлени изделия по фактури №[ЕГН]/19.05.15г. и №[ЕГН]/26.05.15г., като е оставено без уважение направеното от касатора възражение за прихващане със задължения за месечен наем на недвижим имот и разходи за охрана в общ размер 44 688 лв. В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на решението на въззивната инстанция,поради допуснати процесуални нарушения и несъобразяване с материалния закон. Ответникът [фирма] е възразил срещу допускането на въззивното решение до касационен контрол,а по същество е изложил доводи за липса на основания за касиране на същото. Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Производството пред ОС Пловдив е образувано по предявен от ищеца [фирма] срещу [фирма] иск за заплащане на неплатено възнаграждение по две фактури, удостоверяващи извършени услуги по боядисване на промишлени изделия на обща стойност 39 919,97 лв. Оспорвайки формално /без конкретни доводи срещу твърденията за поръчване и получаване на изпълнение,както е описано във фактурите/,срещу така заявената претенция ответникът е противопоставил евентуално възражение за извънсъдебно извършено прихващане,а в случай на липса на предпоставки то да е валидно осъществено – за извършване на съдебно такова.Възражението е основано на претенции за неплатени суми,произтичащи от сключено между страните наемно правоотношение по договор за наем на недвижими имоти - наемна цена и разходи за охрана за периода май-декември 2015г. включително. Първата инстанция е намерила иска за основателен,по съображения за установеност по делото /с писмени доказателства и заключение на вещо лице/ наличието на трайни търговски отношения между страните /признати и от ответника/, основани на извършвани от ищеца услуги по боядисване на произвеждани от ответника метални изделия,които са били заплащани от последния,с изключение на процесните фактури,осчетоводени надлежно и от двете страни.Доколкото основната част от спора пред двете инстанции се е концентрирал около заявените за прихващане претенции на ответника, останалата част от мотивите на първоинстанционното решение обхващат съображенията на ПОС за тяхната неоснователност. Прието е като безспорно и установено със събраните по делото доказателства,че отпреди 2005г. ответното дружество извършва търговска дейност по изработка на метални изделия в промишления му имот в [населено място],като в бояджийския цех на предприятието му е работел и А. Й. – роднина по сватовство на управителя на търговеца-ответник; след създаването на отделна фирма [фирма] в края на 2013г.,управлявана от последния, дейността по боядисване на детайлите била отделена и включена в основния предмет на дейност на ищцовото дружество; между двете дружества на 01.03.14г. бил сключен петгодишен договор за наем на сгради от промишлената база на ответника,като в тях продължили да се извършват от страна на ищеца срещу заплащане от ответника дейностите по боядисване.Предвид безспорния факт,че на 29.04.15г. ответникът е прехвърлил собствеността върху част от сградите, находящи се в промишления му имот, а приобретателят е учредил вещно право на ползване върху тях в полза на друго юридическо лице,като последното от своя страна ги е отдало под наем на правен субект,различен от ищеца, предметът на доказване се е съсредоточил до установяването на това кои от сградите на ответника са били обект на ползване от ищеца по наемното правоотношение между страните,за да биха били дължими в полза на ответника поетите от ищеца с договора задължения за плащане на наем и разноски и след извършеното прехвърляне. При изясняването на този спорен въпрос /възникнал поради липсата на конкретно посочване и описание на имотите с местоположение и граници в наемния договор/ първоинстанционният съд се е позовал на показанията на разпитаните свидетели на двете страни,както и на събраните писмени доказателства и заключения на вещи лица. Прието е, след обстоен анализ на същите и съответни правни заключения,че ищцовото дружество е ползвало за дейността си сградите,в които са били извършвани бояджийски работи отпреди регистрирането на фирмата му и, които са били оборудвани именно за тази цел със съответни машини, въпреки липсата на установено по категоричен начин съвпадение на общата квадратура,посочена в договора за наем и тази на сградите.Изложил е подробни и мотивирани съображения защо не кредитира констатациите и изводите на първото вещо лице,а се позовава на тези на повторната техническа експертиза,чието заключение е прието за компетентно,безпристрастно и кореспондиращо с всички писмени доказателства и свидетелски показания.Приел е за недоказано,че ищецът е ползвал други сгради в имота,които да са били оборудвани като бояджийски цехове,с каквото предназначение и са били отдадени сградите,съгласно сключения договор за наем.Тъй като след 30.04.15г. е извършена промяна в собствеността им с оглед чл.237 ал.1 и ал.2 ЗЗД на ответника е отречено правото да начислява и претендира повече наемна цена и разходи за консумативи по отношение на тях.Показанията на водените от ответника свидетели в насока за наличие на уговорка управителят на ответното дружество да освободи два цеха,които да даде под наем на ищеца и да му помогне със старо,но функциониращо оборудване,съдът е възприел като установяващи преддоговорни отношения,които не са намерили отражение в последващо сключения договор за наем,доколкото в последния като обект на предоставяне под наем са посочени съществуващи оборудвани цехове,каквито е установено,че са били само отчуждените впоследствие. При липсата на основание ответникът да претендира наемна цена и разноски по наетите вещи след 30.04.15г. съдът е отказал да извърши прихващане срещу приетата за основателна претенция на ищеца. За да потвърди постигнатия с първоинстанционното решение резултат въззивният съд е споделил изцяло направените от окръжния съд констатации и правни изводи,към които е препратил на основание чл.272 ГПК.По възраженията във въззивната жалба е изложил свои съображения.Посочил е,че въпреки липсата на посочена в договора за наем индивидуализация в съответствие с кадастралната карта на имота по плана на [населено място],от същия е явно,че се касае за съществуващи и ясно обособени като обекти – бояджийски цехове,сгради.Доколкото не се спори,че бояджийската дейност на [фирма] е била развивана в единствено съществуващите и оборудвани с тази цел и към датата на сключването на наемния договор /01.04.14г./ два бояджийски цеха,прието е,че производствената дейност на новообразуваното дружество [фирма] е продължила също в тях до 29.04.15г. /датата на отчуждаването на сградите/.Като косвено установяващо това,наред със свидетелските показания,писмените документи и заключение на вещо лице,съдът е възприел и факта,че вещи на ищеца,посочени като находящи се в тези помещения, са били обект на предаване с протокола от 01.06.15г.По косвен път до заключение,кореспондиращо с това на първата инстанция,че обект на наемното правоотношение са били именно отчуждените от ответника помещения, въззивният съд е достигнал и въз основа на безспорно установения факт на доброволно осъществявано от ищеца в полза на ответника плащане на наемната цена и консумативи през периода от 01.04.14г. до 30.04.15г. Като релевантно е отчетено и обстоятелството,че в договора липсва предвидена възможност за едностранна последваща промяна на обектите,отдадени под наем.Всички останали писмени доказателства и разменена кореспонденция между страните /извън обсъдените/ съдът е намерил за установяващи единствено намерението на наемодателя едностранно да промени същественото условие на договора,какъвто е неговият предмет,което,доколкото би могло да бъде постигнато само по съгласие на страните,се явява действие,лишено от правно значение за претенциите,предмет на възражението за прихващане.По тази съображения въззивната инстанция е достигнала до извод за неоснователност на твърденията на въззивника,че договорът за наем касае други промишлени обекти в собствения му имот,за които ищецът да му дължи наемна цена и консумативи след 30.04.15г. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК /и допълнението към него,подадено също в преклузивния срок/ касаторът е поставил четири въпроса,за които твърди, във връзка с допуснати от съда процесуални нарушения,че са от значение за изхода на делото: 1.Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд,това дерогира ли изискването на чл.236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания,както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция,когато първоинстанционния съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника?; 2. За задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства,както и да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства?; 3.Какви са критериите,въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорните клаузи? и 4. Какъв е начинът,по който следва съдът да извърши преценка на събраните по делото доказателства и по-специално свидетелските показания при наличие на противоречие както между показанията на различните групи свидетели,така и между тези показания и данните за правнорелевантните факти,съдържащи се в други доказателства? Всички въпроси се релевират с хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,по съображения за разрешаването им в противоречие със задължителна съдебна практика с цитирани от касатора решения по чл.290 ГПК. Настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Всички въпроси се поставят във връзка с твърдяно от касатора допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение при произнасянето й по съществото на спора, каквото не се констатира. Препращането към мотивите на решението на първоинстанционния съд ПАС е извършил съобразно предоставената му от разпоредбата на чл.272 ГПК процесуална възможност,но наред с това е изложил и свои собствени изводи,основани на събраните в хода на производството гласни и писмени доказателства и заключения на вещи лица. На възраженията във въззивната жалба,основани на твърдения за допуснати от първата инстанция пропуски и неправилна интерпретация при обсъждането на доказателствата, съдът е отговорил накратко, по същество приемайки липса на такива нарушения и доказаност на факта на предаването въз основа на наемния договор именно на помещенията,от чието държане наемателят е бил лишен след 30.04.15г.Необсъждането на доказателствата, представени в подкрепа на твърденията на въззивника,че отдадените под наем обекти са различни от действително ползваните от наемателя,основани включително на неодобрени по надлежния ред проекти за преустройство, въззивният съд е обосновал с тяхната неотносимост,като установяващи единствено намерението на наемодателя да постигне недопустима от закона едностранна промяна на съществен елемент от наемното правоотношение. В този смисъл дори да биха били приети като релевантни поставените от касатора въпроси и поради това осъществяващи общия критерий за допустимост на касационното обжалване,противоречие с установената и цитирана от него задължителна съдебна практика на ВКС не се констатира,което обосновава извод за липса на соченото допълнително изискване на закона по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. Водим от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение