Определение № 3352 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1592/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. П. А. и К. Р. А., чрез общия им пълномощник адв. К., против решение № 219 от 10.12.2025 г. по гр. д. № 330/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив. Ответниците Софийски градски съд (СГС), Апелативен съд – София (АС-София) и Върховен касационен съд (ВКС), чрез процесуалните си представители в писмените отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, в която е потвърдено решение № 51 от 18.02.2025 г. по гр. д. № 124/2024 г. на Окръжен съд - Стара Загора за отхвърляне на предявените от К. П. А. и К. Р. А. против Софийски градски съд, Апелативен съд-София и Върховен касационен съд осъдителни искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, за сумата от по 200 000 лв. за първия ищец и сумата от по 180 000 за втората ищца, съставляващи обезщетения съответно за имуществени и неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на чл. 4, § 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II), във връзка с прилагането на института на погасителната давност за вземанията по правоотношение, породено от непозволено увреждане, настъпило в чужбина, което нарушение е допуснато при разглеждане на исковете на увредените лица за обезщетение за произтеклите от това вреди, по гр. д. № 10607/2012 г. на СГС, гр. д. № 1548/2021 г. на АС – София и т. д. № 767/2022 г. на ВКС, II т. о., ведно със законната лихва върху сумите, считано от завеждане на исковете - 20.02.2024 г. до изплащането им, и в полза на ответниците са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел на първо място, че обжалваното пред него решение е допустимо, доколкото първата съдебна инстанция макар да е дала друга правна квалификация на спорното право, е разгледала и се е произнесла по заявените факти и при формулирания петитум, определящ предявените искове като такива по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. с чл. 4, § 3 ДЕС за обезщетяване на вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при осъществяване на правораздавателна дейност посредством конкретно постановените от ответниците съдебни актове във връзка с приключилия спор за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, извършено в чужбина. Изтъкнато е, че производството по чл. 2в ЗОДОВ за обезвреда няма за цел преразглеждане на спора, за който е налице влязло в сила съдебно решение, а изисква от съда да прецени дали при разрешаването му е допуснато нарушение на правото на Европейския съюз. Прието е, че при изложените от ищците обстоятелства, на които се основават исковете, ответниците се явяват надлежна страна по делото, поради което за неоснователен е намерен доводът на ответника СГС за недопустимост на претенциите спрямо него. На второ място, установено е от фактическа страна, че с решение № 1189 от 16.11.2021 г. по гр. д. № 1548/2021 г. на АС – София е потвърдено решение № 260342 от 02.10.2020 г. по гр. д. № 10607/2012 г. на СГС, с което са отхвърлени предявеният от К. Р. А. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск с правно основание чл. 284, ал. 3, т. 2 КЗ (отм.) вр. чл. 105, ал. 1 КМЧП вр. чл. 14 от Закона за задължителните застраховки в транспорта (333Т), действащ в Република Словения, за заплащане на сумата от 180 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на П. И. А. (син на ищцата), починал на 07.10.2008 г. в резултат на ПТП, реализирано на 17.09.2008 г. в Република Словения по вина на водача П. С. при управление на нерегистриран лек автомобил, за който не е била сключена застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва, считано от 07.10.2008 г. до окончателното изплащане, както и предявените от К. П. А. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искове с правно основание чл. 284, ал. 3, т. 2 КЗ (отм.) вр. чл. 105, ал. 1 КМЧП вр. чл. 14 ЗЗЗТ, действащ в Република Словения, за заплащане на сумите 200 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на П. И. А. (баща на ищеца), починал на горната дата в резултат на процесното ПТП, ведно със законната лихва, считано от 07.10.2008 г. до окончателното изплащане, и 9 600 лв. - обезщетение за имуществени вреди от неполучена издръжка, в размер на по 200 лв. месечно, за периода 17.09.2008 г. - 13.06.2012 г. поради настъпилата смърт на бащата. Решаващите мотиви на съдилищата за неоснователност на така предявените искове са били, че претендираните с тях вземания за обезщетения са погасени по давност, в какъвто смисъл е направеното от защитата на ответника по исковете правопогасяващо възражение за изтекла давност. Прието е, че в случая това е кратката тригодишна давност по чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Република Словения. Приложимостта на чуждото материално право по спорното правоотношение е изведено от разпоредбата на чл. 105, ал. 1 КМЧП, според която задълженията, произтичащи от непозволено увреждане, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди. За да тълкува понятието „непосредствени вреди“, съдът се е позовал на чл. 4, § 1 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г., отчитайки, че той все още не е влязъл в сила, тъй като се прилага, считано от 11.01.2009 г., която разпоредба възприема същото правно разрешение относно приложимото право, както и на решение № С-350/14 на СЕС по нейното тълкуване, според което вредите, произтичащи от ПТП, претърпени от наследници, които имат постоянно местоживеене в една страна на ЕС, а смъртта на техния родственик е настъпила при ПТП в друга държава на ЕС, трябва да се квалифицират като „непреки последици“ от това произшествие, в който случай е приложимо правото на държавата, където е настъпила пряката вреда, а не където се търпят т. н. „косвено“ причинени вреди, които са резултат от произтеклата за увреденото лице вреда. По тези съображения и при отчитане на съдебната практика на Република Словения (надлежно осигурена и приобщена по делото) въззивният съд по приключилото дело е приел, че тригодишният срок на давността по чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Република Словения на вземане за обезщетение за причинена вреда започва да тече от момента, в който увреденият е узнал за вредата и за този, който я е причинил, т. е. когато са налице всички елементи от фактическия състав, събрани така, че да може да се определи степента и размера (обема) на вредата, и пострадалият знае какъв иск за обезщетение и в какъв размер би могъл да предяви. Направено е съждение, при съобразяване на механизма на причиняване на процесното ПТП – предвид безспорно установеното там обстоятелство кой е управлявал автомобила, на кое място в него е седял наследодателя на ищците, че произшествието е с участието на един автомобил, който е самокатастрофирал, а също и факта на пребиваване на майката на пострадалия в чужбина и завръщането й след неговата смърт, която тогава е била запозната с обстоятелствата по случая, доколкото е споделила (пред разпитаната свидетелка), че синът й е могъл да бъде спасен, ако водачът му е оказал незабавна помощ – че най-късния възможен момент, поставящ началото на давността, е датата 07.10.2008 г., когато е настъпила смъртта на пострадалия. Съотнасяйки тази дата към датата на подаване на исковата молба - 31.07.2012 г., решаващият състав (на АС – София) е достигнал до извода, че исковете за заплащане на обезщетения за вреди от смъртта на П. А. са предявени от неговите наследници след изтичане на тригодишната погасителна давност, определена съобразно приложимото към спора чуждо материално право. Неоснователността на исковите претенции по тези съображения е обусловила като резултат и потвърждаването на първоинстанционното решение (на градския съд). Съобразено е също, че с определение № 50249 от 15.05.2023 г. по т. д. № 767/2022 г. на ВКС, II т. о. не е допуснат касационен контрол на въззивното решение и то е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 3, предл. 1 ГПК. За да откаже достъпа до касация съставът на ВКС е приел, че формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК, а са поставени с оглед становището на касаторите – ищци по делото, за неправилност на обжалваното въззивно решение. Счетено е, че по същността си питанията са оплаквания за неправилни доказателствени изводи на въззивния съд, въз основа на които той в противоречие на материалния закон е приел за приложима тригодишната погасителна давност по чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Република Словения (чието материално право урежда спорното правоотношение), а нейното начало се поставя (при конкретните обстоятелства и въпреки протеклото наказателно производство, приключило с осъдителна присъда за водача на лекия автомобил ) с датата на смъртта на наследодателя на ищците. Изведено е становище, че несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд за приложимата по спора погасителна давност и за началото на тази давност, не могат да обосноват основания за селектиране на касационната жалба. На трето място, съдът по обжалваното решение е приел, че произнасяйки се по реда на чл. 288 ГПК – макар и с недопускане на обжалването на въззивното решение по гр. д. № 1548/2021 г. на АС – София, ВКС е материалноправно легитимиран да отговаря по чл. 2в ЗОДОВ. Аргументирано е виждане, че независимо, че касационният съд не се е произнесъл с решение по съществото на спора и по въпроса за приложимото право, то с постановения от него акт въззивното решение е придобило стабилитет и той е последният правораздавателен орган, пред който ищците са могли да се позоват на нарушаването на правото на Европейския съюз. Въззивният съд е отрекъл да са налице елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2в, ал. 1 т. 2 ЗОДОВ вр. с чл. 4, § 3 ДЕС за ангажиране отговорността на държавата, в лицето на ответниците, за вредите от твърдяното достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. В тази връзка е разяснил, че последното е част от вътрешното право на страната и има предимство пред нормите от вътрешното законодателство, които му противоречат, съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. То урежда публични отношения между държавата - членка и нейните граждани, частноправни отношения с международен елемент и частноправни отношения без международен елемент. Съюзното право може да бъде нарушено не само когато е приложена национална правна уредба, несъобразена или противоречаща на правото на Европейския съюз, но и когато правото на Европейския съюз не е приложено или е приложено неточно при неправилно тълкуване или в отклонение от задължителната практика на Съда на Европейския съюз. Изложил е мотиви, че за ангажиране на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ е без значение видът на акта, уреждащ нарушената правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправните субекти. В тази връзка правото на Европейския съюз има три източника – първично законодателство, общи принципи на правото на ЕС и вторично законодателство. Регламентът е част от вторичното законодателство и е пряко приложим. В сега обжалваното решение е прието, че при решаване на спора по приключилото дело Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г., чиято разпоредба – чл. 4, § 1, се твърди да е съществено нарушена, не е бил приложен. Посочено е, че приложимото материално право е определено въз основа на чл. 105, ал. 1 КМЧП, а нормата на чл. 4 от Регламента е използвана единствено с оглед тълкуване на понятието „непосредствените вреди“ по смисъла на горния текст от КМЧП, съобразно даденото тълкуване на СЕС в решение по дело С-350/14 относно „преките“ и „непреките“ вреди по Регламента. Прието е, че решаващият състав по приключилото дело е съобразил и изрично е изтъкнал, че към датата на смъртта на наследодателя на ищците – 07.10.2008 г., Регламентът все още не е влязъл в сила, тъй като съгласно чл. 32 от него той се прилага считано от 11.01.2009 г. Второинстанционният съд е съобразил задължителното тълкуване, дадено с Решение от 17.11.2011 г. на СЕС по дело С-412/10, че нормите на чл. 31 и чл. 32 от Регламента трябва да се тълкуват в смисъл, че изискват националната юрисдикция да приложи този регламент само за вредоносни факти, настъпили след 11.01.2009 г., както и че датата на образуване на производството по иска за обезщетение, и тази, на която сезираната юрисдикция е установила приложимото право, са без значение за целите на определянето на приложното поле във времето на този регламент. При фактологията на спора и в частност датата на ПТП – 17.09.2008 г., довело до смъртта на наследодателя на ищците на 07.10.2008 г., е направено съждение, че Регламентът не е бил приложим, а приложимото право се е определяло по КМЧП, както е процедирал съда по разрешения правен спор. Доколкото не се установява нарушение на норма от правото на ЕС, чрез която се регламентират права в полза на частноправни субекти, съдът е приел, че не следва да се проверяват останалите елементи от фактическия състав на отговорността на държавата по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. с чл. 4, § 3 ДЕС (настъпването на вреди и пряка причинно - следствена връзка между нарушението на правото на ЕС и твърдените вреди). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в жалбата им, касаторите поставят следния правен въпрос, който твърдят да е обусловил изхода по делото, а именно: „Ако съгласно чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Република Словения тригодишният давностен срок започва да тече от датата, на която увреденото лице е узнало за вредата и за лицето, което я е причинило, кога започва да тече предвидения в ал. 2 от същата разпоредба петгодишен срок?“. Не се сочи и обосновава приложно поле на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК с аргументация за отклонение при разрешаването на въпроса от установената съдебна практика, за противоречие с конкретни актове на Конституционния съд на РБ или СЕС, както и за значението от произнасянето на касационния съд по питането за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допустимост на обжалването. Предвид решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение поставеният въпрос няма обуславящо значение за изхода по конкретното дело. Той не удовлетворява обща предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК. В оспорената част от въззивния съдебен акт няма изложени съображения и направени изводи относно съотношението на сроковете от хипотезите на ал. 1 и ал. 2 на чл. 352 от Облигационния кодекс на Република Словения и момента, от когато започва теченето на давността за всеки от тях. Основните въпроси по настоящия спор са се свеждали до установяване истинността на твърдението на ищците, че е допуснато достатъчно съществено нарушение на правна норма на съюзното право по приключилото дело; че за ищците (като частноправни субекти, ползващи се от нарушената норма на правото на ЕС) са настъпили вреди - по вид и размер и че е налице причинно - следствена връзка между нарушението на правото на ЕС и твърдените вреди. Съставът на втората инстанция е провел изследване за осъществяване на твърдяното съществено нарушение – на чл. 4, § 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г., обсъдил е дали тази разпоредба законосъобразно не е била съобразена при определяне на приложимия по приключилото дело материален закон и аргументирано е извел съждения, че в съответствие със съюзното право въпросният регламент се прилага за вредоносни факти, настъпили след 11.01.2009 г., т. е. не намира приложение по процесното правоотношение, породено от деликт, настъпил преди тази дата. Въпросът за приложението на чл. 352, ал. 1 и ал. 2 от Облигационния кодекс на Република Словения, респ. от кога тече давността в първата и втората хипотеза на този текст, не попада в предмета на делото и по него в обжалваната част на решението липсват мотиви и съображения. Наред с общия критерий, в случая страната не е обосновала наличието и на допълнителния селективен критерий – нито по т. 1, по т. 2 или пък по т. 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК. Ето защо, по питането не може да се допусне касационен контрол. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението на въззивния съд в обжалваната му част. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, няма основания за селектиране на касационната жалба, поради което въззивното решение в обжалваната му част не може да се допусне до касационен контрол. При този изход на делото, касаторите дължат на представляваната от юрисконсулт насрещна страна - ответниците СГС и ВКС, разноски в размер на 102. 26 евро (равностойни на 200 лв. съгласно чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ), на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (редакция ДВ, бр. 53/2025 г., в сила от 1.10.2025 г.). Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.