Определение № 4043 от 04.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2754/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Е. Л. П., чрез адвокат Г. С., срещу въззивно решение № 13 от 24.01.2024 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по въззивно т.д. № 142/2023 г., в частта, с която исковите й са отхвърлени и по частна жалба от Е. Л. П. против същото решение в частта му, имаща характера на определение, с което е оставен без разглеждане неин евентуален иск по чл. чл. 79 ЗЗД против Б. М. Н. По касационната жалба: Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна М. Й. Н., лично и като ЕТ “Б. – М. Н.“, чрез адвокат Г. Г., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Б. М. Н. и „Б. ..“ ООД не са изразили становище по касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Великотърновски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Плевенски окръжен съд, отхвърлил предявените искове от Е. Л. П. против М. Й. Н., лично и в качеството му на ЕТ “Б. – М. Н.“, както следва: за прогласяване по отношение на Е. Л. П. на недействителността на договор за покупко-продажба от 28.11.2013 г. до размер на 1/2 ид. ч. от продадените имоти (43 имота, представляващи земеделски земи) и договор за покупко-продажба от 29.11.2023 г. до размер на 1/2 ид. ч. от продадените имоти (54 имота, представляващи земеделски земи), като сключени във вреда на представлявания, на осн. чл. 40 ЗЗД; срещу „Б. .“ ООД - иск за предаване на владението върху имотите на осн. чл. 108 ЗС; срещу ЕТ „Б. – М. Н.“, иск за разваляне на договорите поради неизпълнение, на осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД; за заплащане на сумата от 513 750 лв. – компенсаторно обезщетение, съответстващо на действителната пазарна стойност на недвижимите имоти по двата договора, на осн. чл. 57, ал. 2 ЗЗД; срещу Б. М. Н. – иск за заплащане на сумата от 48 000 лв., представляваща 1/2 от продажната цена на имотите по двата договора, на осн. чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Съдът оставил без разглеждане предявения от Е. Л. П. иск против Б. М. Н. за заплащане на сумата от 146 205 лв. – пропусната полза, представляваща 1/2 от разликата между действителната пазарна цена на имотите по двата договора и посочената в договорите продажна цена, на осн. чл. 79 ЗЗД. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че между страните по делото е налице роднинска връзка, като ищцата и ответника М. Н. били съпрузи до месец декември 2016 г., когато се развели, а ответникът Б. Н. е техен син; семейството се занимавало със земеделие – имало собствени земеделски имоти, а също и обработвало такива под аренда. С пълномощно от 07.11.2013 г. ищцата и ответника М. Н. упълномощили сина си Б. да продава, дарява, заменя, на когото намери за добре, и на цена, каквато прецени, включително да договаря сам със себе си или с лица, от които е упълномощен на друго основание съгласно чл. 38 ЗЗД, съсобствените им недвижими имоти - земеделска земи, придобити по време на брака им. С посоченото пълномощно синът действал от името и за сметка на родителите си като продавачи по двата договора, предмет на настоящото дело. Всички имотите са продадени на Б. Н., в качеството му на ЕТ “Б. – М. Н.“ – по първия договор за обща продажна цена от 54 000 лв. (при данъчна оценка за всички имоти от 53 099,80 лв.), а по втория договор – за обща продажна цена в размер на 42 000 лв. (при данъчна оценка за всички имоти от 41 950 лв.). В двата нотариални акта е записано, че продажната цена е получена от продавачите по банков път, преди изповядване на всяка от сделките. Съдът установил, че сумите са преведени от М. Н., в качеството му на едноличен търговец по лична сметка на М. Н., на 27.11.2013 г. и 29.11.2013 г.. В последствие, едноличният търговец на 13.03.3014 г., продал на „Б. .“ ООД (в което дружеството М. Н. и негови син имали по 50% от дяловете) търговското си предприятие, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, включително и правото на собственост върху 481 недвижими имота, в т.ч. и процесните, предмет на атакуваните сделки. Съдът намерил, че целта на цялата поредица от сделки била да се започне обединяване на имотите като собственост на едно дружество, което да кандидатства по европейски програми за финансиране, свързани със земеделие. Съдът заключил, че е налице валидно учредена представителна власт с широк обем, без ограничения за вида сделки и цена. Съдът посочил, че и в този случай представляващият винаги трябва да действа в интерес на представлявания, което по делото е сторено. По изследваните продажби наличието на нееквивалентност на насрещните престации само по себе си не е годно да обоснове извод за доказаност на обективния елемент от фактическия състав на чл.40 ЗЗД, тъй като е възможно да липсва вреда за представлявания и настоящия случай е именно такъв. Реалната пазарна цена на имотите е около 3 пъти по-висока от продажната, но са извършени сделки между близки роднини, изповядани на данъчна оценка, с което се спестяват данъци и нотариални такси, като наред с това, освен процесните сделки, са налице и други, пак между същите страни, също изповядани на данъчна оценка, което показва една системност и обичайна практика, а не действие/действия, които целят да увредят някоя страна. Всички страни по сделките са имали общ семеен бизнес със земеделие и живеели в едно общо домакинство, без разногласия, а наред с това и всички в семейството обсъждали какво трябва да се направи, за да се увличат шансовете за отпускане на субсидии по европрограми за земеделие. Сделките давали по-големи шансове при кандидатстване, тъй като към кандидатите имало редица изисквания – напр. възраст на кандидатстващия, вид на търговеца и т.н. Разводът между ищцата и М. Н. е в период на около 3 години след сделките. Въззивният съд заключил, че липсва недобросъвестност от страна на упълномощения и сговаряне във вреда на представлявания. Въззивният съд намерил за неоснователен и искът по чл. 87, ал.3 ЗЗД - продажните цени били преведени изцяло от купувача М. Н., в качеството му на ЕТ, по негова лична сметка, поради което намира приложение правилото на чл. 75, ал. 2 ЗЗД - длъжникът се освобождава от задължението, ако добросъвестно е изпълнил към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. Наред с това, всяка от страните е имала достъп до паричните средства по банковата сметка, а и е житейски нелогично, въпреки неполучаването на продажната цена (ако хипотетично това е така), ищцата да продължи да се разпорежда с имуществото си полза на същия едноличен търговец. Довереникът Б. Н. не дължи на Е. Н. исковата сума по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, защото не той е получил цената по договорите, а единият от подавачите – баща му М. Н., който е бил по същото време съпруг на Е. Н.. Съдът оставил без разглеждане, като недопустим иска по чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата от 146 205 лв. - пропусната полза, представляваща 1/2 от разликата между действителната пазарна цена на имотите по двата договора и посочената в договорите продажна цена, тай като се касае за новопредявен иск, извън процесуалния срок – с молба от 06.12.2019 г. ищцата е отстранила нередовности на исковата си молба, но наред е съединила евентуално този нов иск, ведно с първоначалния. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: кога представителят, при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания – твърди противоречие на въззивното решение с решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 361 от 16.11.2011 г. по гр. дело № 1077/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 586 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 853/2009 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 439 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 23/2011 г. на I г.о. на ВКС, тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. на ВКС по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК - т. 3; определение № 661 от 13.07.2018 г. на ВКС по гр.д. №1561/2018 г., IV г.о. на ВКС, решение № 117 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр.д. №5654/2015 г. и решение № 1328 от 24.11.2000 г. по гр.д. № 108/2000 г. на I г.о. на ВКС, решение № 21 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3529/14 г. и решение № 60208 от 04.01.2022 г. на ВКС по гр.д. № 126/2021 г., решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр. д № 1208/2009 г. на III г. о. на ВКС, решение № 934 от 13.09.2010 г. по гр. д № 3657/2008 г. на ВКС, IV г.о.; кога следва да се приеме, че е налице намерение за увреждане на интересите на представлявания при сговор между представителя и лицето, с което той е договарял - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 841 от 19.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2008 г., II г. о., решение № 439 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 23/2011 г., I г. о., решение № 21 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о., решение № 95 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5523/2015 г., IV г. о., решение № 65 от 21.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 639/2016 г., IV г. о.,, решение № 1 от 27.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1471/2017 г., III г. о., решение № 190 от 7.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 180/2017 г., IV г. о.; кога плащането на некредитор има погасителен ефект по смисъла на чл. 75, ал. 1, ал. 2 и ал.3 ЗЗД - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 166 от 30.07.2014 г. по гр. д. № 5946/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 785 от 3.11.2005 г. на ВКС по гр. д. № 566/2004 г., II г. о., решение № 114 от 17.01.2012 г. по т.д. №839/2010г., I т.о. на ВКС; решение № 787 от 18.11.2010 г. по гр.д. № 1539/2009г., IV г.о. на ВКС; налице ли е погасителен ефект на задължението, при плащане на некредитор по смисъла на чл. 75, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, ако той е съпруг на кредитора и при установени по делото традиционно добри отношения в семейството на съпрузите - въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя питането; когато във въззивната жалба не се съдържа оплакване за допуснато процесуално нарушение на първата инстанция, свързано с недопускане на свидетелски показания, а е направено само искане за събиране на такива, въззивният съд разполага ли с правомощие да събере тези доказателства на основание чл.266, ал.3 от ГПК - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 7 от 29.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 94/2020 г., II т. о., решение № 42 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о., решение № 69 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1742/2020 г., III г. о., решение № 60 от 17.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4474/2013 г., III г. о., решение № 859 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1295/2009 г., на ВКС, IV г.о.; как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 140/23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на II г.о. на ВКС, решение № 131/12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 297/22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на I г.о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС., решение № 65/16.07.2010 г. по гр.дело № 4216/2008 г. на IV г.о. на ВКС; допустимо ли е мотивите на съдебното решение да се основават на изнесени от свидетели факти, за които същите не са били допуснати до разпит в процесуалните срокове, установени от чл.147, ал.1 от ГПК - твърди противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г., I г. о., решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г., III г. о, решение № 452/16.11.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. IV г. о., решение № 172/31.05.2014 г. по гр. д. № 6229/2013 г., IV г. о., решение № 382/06.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г., IV г. о., решение № 844 от 15.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1802/2009 г., IV г. о., и др.; задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните - твърди противоречие на въззивното решение ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о. на ВКС, решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т. о. на ВКС, решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т. о. на ВКС, решение № 136 от 6.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т. о. на ВКС, решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д. 1618/2014 г. на II т. о. на ВКС, решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на II т. о. на ВКС, решение № 161 от 4.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т. о. на ВКС; задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 222 от 6.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о. на ВКС; задължен ли е въззивният съд да постанови съдебния си акт, като спазва правила за обоснованост на същия от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното или научнотеоретичното знание - твърди противоречие на въззивното решение с ТР 1/2001 г. по гр.д. № 1 /2001 г. на ОСГК, решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 246 от 28.12.2018 г. по гр.д. № 4719/2017 г., IV г.о. на ВКС; задължен ли е въззивният съд, когато дава нова правна квалификация на предявения иск, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства - твърди се противоречие на въззивното решение с т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросите: 1. когато във въззивната жалба не се съдържа оплакване за допуснато процесуално нарушение на първата инстанция, свързано с недопускане на свидетелски показания, а е направено само искане за събиране на такива, въззивният съд разполага ли с правомощие да събере тези доказателства на основание чл.266, ал.3 от ГПК; 2. за начина, по който се обсъждат от съда събраните по делото доказателства (обобщени въпросите по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК); 3. за задълженията на въззивния съд, когато дава нова правна квалификация на предявения иск, са включени в предмета на спора и от значение за постановения резултат, като се установява и поддържаното от касатора противоречие с посочената от него съдебна практика на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Въпросите по тълкуването на чл. 75, ал. 1, 2 и 3 ЗЗД са също част от предмета на спора и имат значение за крайния резултат по делото. Съставът на Върховния касационен съд намира, че те следва да бъдат обобщени в един въпрос, преформулиран по следния начин: когато съпрузи продават имущество в режим на съпружеска имуществена общност в полза на единия от тях, действащ в качеството на едноличен търговец, намира ли приложение чл. 75, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, ако цялата цена по сделката е преведена по сметката на онзи от съпрузите – продавачи, който е и купувач, в качеството му на едноличен търговец. Въпросът не е разрешен в цитираната от касатора съдебна практика, но същият е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, което сочи на хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относно останалите въпроси, съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Тези, свързани с приложението на чл. 40 ЗЗД не са тълкувани от въззивния съд в противоречие с цитираната съдебна практика. Спорът е относно изведените от втората инстанция изводи за релевантните в конкретния казус обстоятелства и дали те сочат или не на сговор между представляващ и лицето, с което договаря, съответно – намерение за увреждане, т.е. проблемът е в това има или не обоснованост в изводите на апелативния съд. Въпросът, дали съдът е длъжен обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, е принципно значим и включен във всяко исково производство. Относимостта му към предмета на въззивното решение се определя в рамките на касационните доводи – кои точно твърдения, доводи и възражения на касатора не е обсъдил въззивният съд. В случая, в рамките на касационното обжалване, което е контнролноотменително, съставът на Върховния касационен съд намира, че става реч за несъгласие с направени фактически и правни изводи от втората инстанция, която не е възприела виждането и анализа на доказателствата от страната. Другите въпроси са относими към тези, по които е допуснато касационно обжалване и съдът ще се произнесе по тях като касационни оплаквания, в касационното решение. По частната жалба: Е. П. излага съображения за неправилност. Насрещната страна Б. Н. не е изразил становище. Подаден е отговор от М. Й. Н., лично и като ЕТ “Б. – М. Н.“, чрез адвокат Д. М., но той не е насрещна страна по иска с правно осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, който съдът е оставил без разглеждане, поради което не е и страна по частното производство. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба следва да бъде съединена за съвместно разглеждане с касационната жалба, защото от произнасянето по последната, зависи и интереса от произнасяне по частната, която има за предмет иск, заявен като последен в поредицата от евентуално съединени искове. Мотивиран от горното, съдът