Определение № 5164 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 57/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 9561/14.11.2023 г., подадена от Община Хасково срещу решение № 267 от 16.10.2023 г. по гр. д. № 20235600500411/2023 г. на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено решение № 233 от 24.04.2023 г. по гр. д. № 755/2022 г. на Районен съд – Хасково. С потвърденото първоинстанционно решение Община Хасково е осъдена да заплати на С. И. Д. сумата от 239.86 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, както и сумата от 13 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие непозволено увреждане, настъпило на 09.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на увреждането - 09.08.2021 г., до окончателното изплащане, и направените разноски по делото.

Въззивният съд е съобразил, че Pайонен съд – Хасково е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, предявени от С. И. Д. против Община Хасково - за заплащане на сумата от 239.86 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на непозволено увреждане, настъпило на 09.08.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 09.08.2021 г. до окончателното изплащане, както и на сумата от 13 000 лв. (съобразно направено увеличение в съдебно заседание от 15.12.2022 г., предявен като частичен иск от цялата сума от 17 000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на непозволено увреждане, настъпило на 09.08.2021 г., а именно: болки и страдания от счупване на глезена на десния крак в резултат на пропадане на крака в непочистена от ответника шахта, ведно със законната лихва, считано от 09.08.2021 г. до окончателното изплащане.

Окръжен съд – Хасково е заключил, че при разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички относими към спора и сочени от страните доказателства, като въз основа на тях е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявените искове са основателни и доказани в предявените размери. Препратил е към изложените от Районен съд – Хасково мотиви на основание чл. 272 ГПК, като е посочил и че пред втората инстанция не са представени нови доказателства. Намерил е за неоснователни доводите във въззивната жалба на Община Хасково за необоснованост на постановения съдебен акт и за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, както и за липса на основания за ангажиране отговорността на общината. Въззивният съд е приел, че Районен съд - Хасково подробно е проследил действащата нормативна уредба, съгласно която в тежест на Община Хасково е вменено задължението да поддържа и стопанисва общинските пътища, и е посочил, че споделя изложените мотиви. Визирал е, че именно това противоправно бездействие на ответника е станало причина за увреждане здравето на ищцата чрез причиняване на процесната фрактура, от което са настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, както и имуществени вреди, свързани с направените разходите за лечение и възстановяване. Намерил е за безспорно установено от събраните по делото гласни доказателства и експертизи наличието на непочистена шахта на уличното платно, което е довело до пропадането на С. Д. и счупване на крака й.

Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника по исковата молба за виновно поведение на ищцата, с което тя е предизвикала инцидента, или че е допринесла с поведението си за настъпване на вредоносния резултат. Посочил е, че по делото не се установява в близост до мястото, където е пресичала Д., да е имало обозначена пешеходна пътека, за да се направи извод, че тя е пресичала неправилно и че се е движела неправилно по пътното платно. Приел е, че непочистената шахта няма как да бъде възприета от ищцата като препятствие, което да заобиколи или най-малко да заостри вниманието й при пресичането на пътното платно; освен това при ремонт на уличното платно в не малко случаи шахтите не се повдигат, остават по-ниски, при което се пълнят с листа и др., и при попадане на крака върху тях, той пропада, при което пешеходецът губи равновесие и пада, както е станало и в конкретния случай.

За неоснователно е прието и възражението за необоснованост на съдебния акт в частта, в която Районен съд – Хасково е присъдил обезщетение в размер на 239.86 лв. за претърпени имуществени вреди, свързани с проведеното лечение, предвид прсдставените писмени доказателства - фактури и касови бележки, неоспорени от ответника, установяващи направените от С. Д. разходи във връзка с лечението на травмата; необходимостта на направените разходи е установена и от вещото лице от съдебномедицинската експертиза.

Окръжен съд – Хасково е разгледал и възражението, направено във въззивната жалба, за необоснованост на съдебния акт и неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди - болки и страдания. Изложил е, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, следва да се определят действително претърпените вреди, при спазване на обективно установените критерии. Приел е, че при определяне на този размер Районен съд - Хасково правилно е съобразил тежестта на травмата, периода на гипсова имобилизация и на възстановяване, който според заключението на вещото лице е около 60 дни; преживените болки, причинените затруднения в движението и неудобства в ежедневието на ищцата. Посочил е, че около една година ищцата е имала проблеми с ходенето, изпитвала е чувство на болка, което се обяснява и с оток в зоната на фрактурата; инцидентът и всички съпровождащи го събития определено са извели ищцата извън обичайния й ритъм на живот и са изпълнили ежедневието й с тревожност и притеснения; безспорно установено е, че Д. е посещавала психолог, тъй като не е съумяла сама да се справи с емоционалния дискомфорт и психическо напрежение, които са се породили след инцидента. Отчитайки така изложеното, както и обстоятелството, че понастоящем движението на крака е възстановено, въззивният съд е намерил за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 13 000 лв.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли ВКС да го отмени и отхвърли изцяло исковете, а при условията на евентуалност - ако намери исковете за основателни – да намали обезщетението за неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по конкретното дело и чието разглеждане ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването на тълкуването й, с оглед настъпилите изменения в законодателството и в обществените условия:

1. Следва ли да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на Община Хасково по чл. 45 и сл. ЗЗД за вредите, претърпени от пешеходец при стъпване и падане в шахта на пътното платно, избрал по собствена воля да пресече същото в участъка на пътен завой, на необозначено за целта място (в нарушение на чл. 166, ал. 2 ППЗДвП), при наличие в непосредствена близост на безопасна пешеходна пътека, по която законът (чл. 165, ал. 1 ППЗДвП) предвижда да се извършва пресичането;

2. Допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да мотивират решенията си по съществото на спора, като за определени факти и обстоятелства се основават преимуществено на свидетелски показания. Следва ли решаващият по същество съд да кредитира изцяло показанията на свидетел, който живее във фактическо съжителство с пострадалата;

3. Как следва да бъде определен справедливият размер на обезщетението, когато за неимуществените вреди на пострадалата се съди основно на базата на свидетелски показания.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба в частта, с която се атакува въззивното решение по отношение на иска за обезщетение за неимуществени вреди, е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. В останалата част същата е недопустима и не подлежи на разглеждане на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, предвид цената на претенцията за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди (под 5000 лв.).

Същевременно настоящият съд счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на сумата от 13 000 лв. – дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В случая жалбоподателят не се е аргументирал защо именно счита, че формулираните от него в изложението към касационната жалба въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, при положение че е налице изобилна и непротиворечива съдебна практика, имаща отношение към тях.

Освен това въпросите под № 1 и № 3, както и първият въпрос от тези под № 2, са поставени не според изложените от въззивния съд решаващи съображения, а според твърденията и защитната теза на жалбоподателя. Видно от атакуваното пред ВКС решение, Окръжен съд – Хасково изрично е посочил, че по делото не се установява твърдението на общината, че в близост до мястото, където е пресичала Д., е имало обозначена пешеходна пътека, за да се направи извод, че тя е пресичала неправилно и че се е движела неправилно по пътното платно. Второстепенният съд не е мотивирал решението си, изхождайки основно от гласните доказателства по делото, а изрично се е позовал и на заключението на назначената съдебномедицинска експертиза; същият е препратил, на основание чл. 272 ГПК, към мотивите на Районен съд – Хасково досежно обсъждането на доказателствата (писмени, гласни и експертиза). Вторият въпрос от групата въпроси под № 2 е ирелевантен за крайния изход на спора, тъй като в случая решението на Окръжен съд – Хасково е постановено, след като съдът е взел предвид всички събрани доказателства по делото и въз основа на тях е направил извод за основателност на претенциите.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответницата по касационната жалба има право на 2240 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,