Определение № 1368 от 22.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2363/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. И. Н. против решение № 60 от 15.02.2023 г. по гр.д.№ 700/2022 г. на Окръжен съд-Плевен, в частта, с която след частична отмяна на решение № 305 от 28.04.2021г. по гр. дело № 3942/2020 г. на РС – Плевен е допусната съдебна делба на първия жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***- АПАРТАМЕНТ № ***, находящ се в [населено място], [улица], ет.1 от сграда с идентификатор ***, който е с реална площ от 87 кв.м., ведно с прилежащите му 1/2 ид.части от маза, общо от 93 кв.м. и 1/2 ид.части от таван от 100 кв.м., недно с 230/430 ид.ч. от дворното място, в което е разположена сградата, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***, при квоти 8/9 ид. ч. за И. Н. и 1/9 ид.части за Д. И. В.. Решението се обжалва и в частта, с която на осн. чл. 344, ал.2 от ГПК касаторката И. И. Н. е осъдена да плати на Д. И. В. обезщетение за ползване на делбения имот в размер на 120 лева месечно, считано от датата на подаване на исковата молба - 13.08.2020г. до окончателното приключване на делбата В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост на решението, защото почива само на косвени доказателства относно това чия собственост е първия жилищен етаж. Развити са оплаквания и срещу частта от решението по чл. 344, ал.2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, но са формулирани в касационната жалба конкретни фактически въпроси по спора. На основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК се твърди противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 123 от 15.06.2010 г. по гр.д.№ 431/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о. Ответникът по касация Д. И. В. оспорват касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като не е формулиран въпрос и не са обосновани предпоставките на тпосочените основания по чл. 280 ГПК. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна. Тя е допустима само в частта, в която е насочена против въззивно решение, което се обжалва решението, в частта, в която е допусната съдебна делба. Само в тази част ще се разгледат предпоставките за допускане до касационно обжалване. В частта, в която се обжалва въззивното решение, в частта му по чл. 344, ал.2 ГПК, касационната жалба е недопустима. С възивното решение е отменено изцяло решението на ПлРС, включително и в частта, с която на основание чл. 344, ал.2 ГПК В. И. Н. и И. И. Н. са осъдени да плащат на Д. И. В. обезщетение за ползване на делбения имот в размер на 120 лева месечно от всеки от тях поотделно. Вместо това, с обжалваният акт е осъдена само И. И. Н. да плати на Д. И. В. обезщетение за ползване на делбения имот в размер на 120 лева месечно, считано от датата на подаване на исковата молба -13.08.2020г. до окончателното приключване на делбата. В тази част въззивното решение има характер на определение. Определението по чл. 344, ал. 2 ГПК, постановено от районен съд, подлежи на двуинстанционно обжалване. То се отнася до привременни мерки в делбата, които могат да бъдат изменяни от постановилия ги съд и имат действие само и доколкото е налице съсобственост между страните и в рамките на делбения процес. Съгласно разясненията по т. 6 от ТР № 1/2001 г. ОСГК на ВКС, които са запазили актуалността си и при действието на ГПК от 2008 г. поради идентичност на нормите на л. 344, ал.2 ГПК с чл. 282, ал.3 ГПК /отм/, касационната инстанция се произнася по частни жалби срещу тези определения по привременни мерки само в случаите, когато са постановени за пръв път от въззивен съд. Следователно при обжалване на определение по чл. 344, ал.2 ГПК, с произнасянето от втората инстанция, предвиденият от законодателя път на защита е изчерпан. Затова в тази част касационната жалба ще се остави без разглеждане. В частта, в която касационната жалба е насочена против решението по чл. 344, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С крепостен акт № 533 от 02.06.1910г. В. П. е признат за собственик на къща в [населено място], квартал ***, с дворно място от 362,2 кв.м. при съседи Т. Д., К. Ц. и път. Той е починал на 22.04.1949 г. Единствен негов наследник е осиновената от него с определение № 315/16.04.1949 г. Ц. В. Н.. Тя е била в брак с И. В. Н., от който имат две деца - В. И. Н. и И. И. Н.. Ц. В. Н. е починала на 05.04.2016 г. и е наследена от преживелия съпруг И. Н. и от двете им деца В. и И., всеки от които получава по 1/3 ид.ч. от наследството й. Съпругът И. В. Н. е починал на 25.05.2019 г. и е наследен освен от децата си В. И. Н. и И. И. Н. и от сина си Д. И. В.. С влязло в сила решение от 26.02.1969 г. е установен произход на Д. И. В. от наследодателя И. Н.. Така придобитата по наследство 1/3 ид.ч. от И. Н. се дели на три, т.е. всяко от трите му деца наследява от него по 1/9 ид.ч. С договор за продажба на наследство с нот. заверка на подписите от 20.10.2020 г. В. Н. продава на сестра си И. Н. оставеното наследство от родителите си Ц. Н. и И. Н. като съвкупност от права и задължения. Така И. Н. придобива общо по наследство и от купеното от брат си наследство 8/9 ид.ч., а частта на Д. В. е 1/9 ид.ч. Относно имота е установенно, че с цитираният крепостен акт, общия наследодател В. П. е признат са собственик на къща с дворно място. В разписната книга към първия план от 1957 г. имот 6834 е записан на името на наследници на В. П. И.. Това и съвпадането на две от границите на този имот доказват идентичност между имота по крепостния акт и УПИ *** кв. ***по плана от 1957 г., а СТЕ е установила идентичност и с УПИ *** по действащия регулационен пран от 1983 г. и на имота с идентификатор ***по КК. От крепостния акт и плана от 1957 г. се установява, че в имота е имало построена жилищна сграда на един етаж. По плана от 1983 г., същата жилищна сграда е заснета на два етажа. Втория етаж е бил предмет на дарения с нот. акт № 132 том І дело № 322 / 1963 г. в който Ц. В. И. дарява на рождения си баща Ц. И. М. недовършен втори етаж от къща на два етажа, построена върху 86 кв.м., ведно с 200 кв.м. от дворно място, цялото от около 400 кв.м., съставляващо урегулирана парцела № *** в стр. кв. ***по регулационния план на [населено място]. На основание нот. акт от 1975 г., този втори етаж е записан в разписната книга на дъщерите на Ц. М. - Ю. Ц. М./П. / и П. Ц. М. /В./. Лятната кухня в северната част на имота е била предмет на спогодба от 29.06.1977 г. заедно с 200/461 ид.ч. от дворното място, получена е в дял от М. Р. М. и в последствие е записана на П. М. и Ю. М. – нейни дъщери. С нот.акт № 12 том І/2022г., Ю. Ц. П. е дарила на сестра си П. Ц. В. 1/3 ид.част от 200/430 ид.части от УПИ *** в кв. ***по плана на [населено място], ул. „Б. УПИ целият с площ от 430 кв.м., заедно с 1/3 ид.част от постройката в дъното на двора, бивша кухня, сега преустроена за живеене с три помещения. Тази постройка не е предмет на настоящото производство, както и втория етаж от жилищната сграда. При тези доказателства, въззивният съд е приел, че е доказан иска за делба на първия етаж и е обосновал изводът, че този етаж, ведно с принадлежностите му – 1/2 ид.ч. от мазето, с реално ползване на северната обособена половина и 1/2 ид.ч. от подпокривното пространство, както и 200/230 ид.ч. от дворното място, защото е установена собствеността на общия наследодател В. П. И. върху дворното място и къщата в него още с от крепостния акт от 1910 г. и правоприемстввото за съделителите И. Н. и Д. В.. Съгласно чл. 280, ал.1 ГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат решения, в които съдът се е произнесъл по материално правен или процесуален въпрос при някоя от хипотезите по т.1 - т.3 ГПК. Според разясненията по т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалвания акт и това е израз на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6 ГПК/ Касационният съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението или от касационната жалба, но може, като израз на служебното начало, провъзгласено в чл. 7 ГПК само да го уточни или конкретизира. Непосочването обаче на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат наличието на посоченото допълнително основание от изчерпателно уредените по т.1- т.3 от ал.1 на чл. 280 ГПК. В настоящия случай касаторката не е посочила в изложението, а и в касационната жалба, към която препраща в изложението правен въпрос. Формулирани са фактически въпроси, касаещи конкретни обстоятелства по делото – бил ли е налице втория етаж към момента на прехвърлянето му през 1963 г., при условие, че в крепостния акт от 1910 г. не фигурира постройката, /което не коеспондира на съдържанието на крепостния акт/, а в нот. акт от 1963 г. не е посочено, че дарителката е собственик на първия етаж, чия собственост е бил той, коя година и от кого е довършена постройката и т.н. Тези въпроси не са правни и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Неотносими към спора са ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 123 от 15.06.2010 г. по гр.д.№ 431/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о. С тези съдебни актове се разглеждат въпросите, свързани с възможността за придобиване по давност на идеална част от съсобствен недвижим имот от съсобственик и конкретно за приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС в този случай. По нястоящото дело няма позоваване на придобивна давност от никой от съделителите. Поради това, тези актове са неотносими към спора, поради което не е налице противоречие с тях. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното решение е валидно и допустимо. Не се констатира и твърдяната от касаторката "очевидна неправилност". Това основание за допускане до касационно обжалване е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма. Съдът не констатира подобно нарушение. Правилата, определящи наследствените дялове се определят с императивни правни норми в ЗН, но те са приложени правилно. Очевидна неправилност е налице и когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор. В случая изводите на съда следват от доказателствата и правните норми. С крепостният акт от 1910 г. е установено право на собственост на общия наследодател върху дворно място и къща, която в плана от 1957 г. е заснета на един етаж. След смъртта на общия наследодател В. П. И. собственик по наследство е станала осиновената му дъщеря Ц. Н.. Касаторката не е установила тя да се е разпоредила с първия етаж до смъртта си през 2016 г. Съгласно чл. 99 ЗС, правото на собственост не се губи, освен ако друг не го придобие на някое от основанията, предвидени в чл. 77 ЗС. Отделно от изложеното, съгл. чл. 341, ал.1, т.2 ГПК, иск за делба може да се предяви само въз основа на удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти. В настоящия случай освен крепостния акт от 1910 г., с който общия наследодател е признат за собственик на къща /заснета на един етаж към 1957 г./ с дворно място е представена и страница от разписната книга, където имота е записан на наследници на В. П.. Записването в разписната книга не доказва право на собственост, но в делбеното производство, като особено такова, то е признато като документ, въз основа на който може да се предяви иск за делба – чл. 341, ал.1, т.2 ГПК. Следователно правните изводи са формиране въз основа на установените с писмени доказателства факти по делото в съответствие с основни логически, опитни и общоприложими правила. Тъй като съдът не констатира никоя от формите на очевидна неправилност, не е налице и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация Д. И. В. следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1500 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение