Определение № 817 от 24.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4543/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 5182/27.07.2022 г., подадена от Р. Б. М. и П. М. С., чрез процесуалния представител адв. Г. С. от САК, срещу решение № 144 от 19.04.2022 г. по в. гр. д. № 638/2021 г. на Софийския окръжен съд, І въззивен граждански състав, постановено по реда на чл. 294 ГПК, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 35/06.08.2018 г. по гр. д. № 444/2016 г. на Сливнишкия районен съд и е отхвърлен предявеният от касаторите срещу М. И. Б. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС, за осъждане на ответника да им предаде владението върху южната част от собствения им УПИ ХХ-, кв. по плана на [населено място], представляваща площ от около кв.м. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено при особено съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост да бъде уважена със законните последици. В изложението към касационната жалба се поддържа, че съдът не се е произнесъл по всички събрани доказателства, в тяхната съвкупност, а се е ограничил само до аргументите и основанията на ответника. Формулира въпроса „ след като ответникът в отговорът на исковата молба не е приложил всички доказателства и посочил всички искания и възражения при даване ход на делото, съгласно чл. 131 и чл. 133 ГПК, следва ли да се допускат нови доказателства и то във фазата на касационното производство“. Поддържа, че по този въпрос произнасянето на предходната касационна инстанция и на въззивният съд са в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че предмет на делото е приложението на РП от 1991 г., респ. 1977 г. и има ли разлика между оградната линия и имотната и регулационна линия като произнасянето на въззивната инстанция единствено по въпроса дали РП от 1952 г. е приложен, е извън предмета на делото. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба М. И. Б., чрез процесуалния си представител адв. А. В. - САК, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба срещу въззивното решение е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: С решение № 29/10.09.2021 г. по гр. д. № 4921/2019 г. по описа на ВКС, IІ г. о., е отменено предходното въззивно решение № 276/17.07.2019 г., поправено с решение № 159/14.05.2020 г. по в. гр. д. № 573/2018 г. по описа на Софийския окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане на друг съдебен състав, с указания по приложението на процесуалния закон. Дадени са задължителни указания при новото разглеждане на спора, след отстраняване на нарушенията на чл. 146 ГПК, въззивният съд да събере ангажираните от страните доказателства за изясняване на въпроса дали РП от 1952 г. е приложен в отношенията между собствениците на предвидените с него парцели ХІV- и ХІІІ-, включително - при преценка, че приобщаването на тези доказателства поражда необходимост от изслушване на ново заключение на СТЕ, да допусне такава, като се прояви дължимата съгласно т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК активност в тази връзка. Указано е при формиране на изводите си относно правото на собственост върху процесната територия, съдът да обсъди по същество възражението за допусната грешка в КП от 1977 г. и в случай, че се установи наличието на такава, съдът да прецени дали изменението на РП от 1977 г. със заповедта от 1991 г. в действителност предвижда придаване на процесната територия от имота на ответника към имота на ищците, респ. – запазено ли е или е отпаднало при условията на § 6 и § 8 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на изменението на РП от 1977 г. съгласно заповедта от 1991 г. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с нотариален акт № от г., том, дело, издаден от районен съдия при Сливнишки народен съд, се прехвърля собствеността на И. Б. Б. върху кв.м., представляващи УПИ X.-, кв., с неуредени сметки по регулация; с нотариален акт № от г., том, дело, издаден от районен съдия П. Р., се прехвърля собствеността на И. Б. Б. върху кв.м., придаваеми към УПИ ХIII-, кв., от имот с пл. №; с нотариален акт № от г., том, дело 311, издаден от районен съдия при Сливнишки народен съд, се прехвърля собствеността на И. Б. Б. върху кв.м., придаваеми към УПИ ХIII-, кв., от улица; с нотариален акт № от г., том, дело, издаден от районен съдия при Сливнишки народен съд, се прехвърля собствеността на И. Б. Б. върху кв.м. от имот пл. № и кв.м. от улица, придаваеми към УПИ Х.-, кв.; с нотариален акт № от г., том, дело, издаден от районен съдия при Сливнишки народен съд, се прехвърля собствеността на И. Б. Б. върху кв.м. от имот планоснимачен номер, придаваеми към УПИ Х.-, кв.; с нотариален акт № от г., том, дело, издаден от районен съдия при Сливнишки народен съд, се прехвърля собствеността върху кв.м., представляващи УПИ ХIII-, кв., на Б. И. Б. и М. И. Б. - по 1/2 на всеки; с нотариален акт № от г., том, дело, издаден от районен съдия при Сливнишки народен съд, се прехвърля собствеността върху 1/2 от кв.м., представляваща имот пл. №, кв. на М. И. Б.; с нотариален акт № от г., том, дело, издаден от районен съдия при Сливнишки народен съд, се прехвърля собствеността върху кв.м., представляващи УПИ Х.-, кв. с неуредени сметки по регулация на М. М. Н.; с нотариален акт № от г., том, рег. №, дело, издаден от нотариус К. Б., се прехвърля собствеността върху кв.м., представляващи УПИ ХХ-, кв. на Р. Б. М. и П. М. С.. Прието е за установено от заключението на съдебно-техническата експертиза, че И. Б. Б. е придобил правото на собственост върху УПИ ХIII-, кв. по РП 1952 г. (с уредени регулационни сметки в периода 1953-1968 г. според представените нотариални актове), а М. М. Н. е придобил правото на собственост върху имот с планоснимачен номер 1095 от кв. 23 по РП 1952 г. (без представени данни за уредени сметки по регулация за УПИ Х.-). Констатирано е, че при съпоставка на РП 1952 г. и РП 1977 г., контурът на УПИ ХIII-, кв. припокрива УПИ X. -, северната част на УПИ Х. - и част от УПИ ХХ-от кв. като несъответствия има по цялата източна и в средата на северната граница. Взето е предвид, че според СТЕ УПИ Х. -, кв. е частично идентичен с УПИ ХХ- от кв., като констатираните несъвпадения са в северната, южната и източната граница. При съпоставка на РП 1977 г. и РП 1991 г. е установено, че изменението касае източните регулационни граници на УПИ Х1Х - и УПИ ХХ- от кв. и се състои в уеднаквяването им с кадастралните като след изменението на регулационния план, одобрено със Заповед № 133 от 01.07.1991 г., западната и източната граница на УПИ Х. - от кв. са напълно идентични с регулационните граници на УПИ ХIII-, кв. по РП 1952 г. Северната регулационна граница на УПИ Х. - от кв. (южната регулационна граница на УПИ ХХ- от кв. ) по РП 1991 г. е отразена с чупка, за разлика от РП 1952 г., според който границата е права линия. Съобразено е, че западната и източната граница на УПИ ХХ- от кв. са напълно идентични с регулационните граници на УПИ Х.-, кв. по РП 1952 г. Посочено е, че вещото лице е извършило геодезическо заснемане на материализираната граница между двата УПИ, от което е установено, че оградата съвпада с регулационната линия по РП 1952 г. Взето е предвид, че по регулационния план, одобрен със Заповед № 6347 от 14.10.1952 г., за имот с пл. № е отреден само и единствено УПИ ХІІІ, който е с графична площ в размер на кв.м., а парцел. в кв. не съществува. В кадастралната основа, служеща за изработване на РП 1977 г., процесният имот е отразен частично идентичен с УПИ ХІІІ-, кв. по РП 1952 г. Посочено е, че вещото лице не може да посочи категорично дали има грешка в кадастралния план от 1977 г., поради липса на документи за собственост, касаещи съседните УПИ. Прието е, че съгласно анализа на изготвения от вещото лице цифров модел, съвместяващ действащия регулационен план 1991 г., кадастралната карта и извършеното геодезическо заснемане, вземайки предвид нотариален акт № от г., том, рег. №, дело, е установена идентичност на регулационните, кадастрални и материализирани имотни граници, т.е. действащия регулационен план в участъка между УПИ X. - и УПИ ХХ- от кв. е приложен. Изложени са съображения, че спорно между страните е дали съществуващата ограда между съседните имоти е разположена върху реалната граница между УПИ ХХ-, принадлежащ на ищците, и УПИ ХІХ-, принадлежащ на ответника, респ. върху реалната граница между имотите с планоснимачни номера съответно и, за които са били отредени тези УПИ. Посочено е, че вещото лице е извършило геодезическо заснемане на материализираната граница между двата УПИ, от което е установено, че оградата съвпада с регулационната линия по РП 1952 г. Установено е, че при първата регулация от 1952 г. регулационните граници съответстват на документите за собственост. Взето е предвид, ч с нотариален акт № от г., том, дело, издаден от районен съдия П. Р., нотариален акт № от г., том, дело, издаден от районен съдия при Сливнишки народен съд, нотариален акт № от г., том, дело, и нотариален акт № от г., към имота на И. Б. Б. се придават площи по регулация - т.е. настъпило е съвпадане на имотните с регулационни линии. При тези данни е прието, че със заплащането и завземането на придадените места по съответния ред е приключил процеса по прилагане на регулацията от 1952г. и тя е стабилизирана. Прието е, че приетият план от 1977 г. не е отразил вярно точната северна граница между УПИ ХVІІІ от кв. (южната регулационна граница на УПИ ХХ- от кв.), в която за заключени спорните кв.м. като тази грешка е пренесена и в плана от 1991 г., с който е предвидено северната регулационна граница на имота на М. Б. да съвпадне с грешно отразената такава и спорната част от кв.м. е заснета като част от имота на Р. Б. М. и П. М.. Формиран е решаващ правен извод, че поставената на място ограда от ответника отразява верните граници на спорните имоти, поради което ищците не се легитимират като собственици на спорната част от кв.м., нито пък, тази част се владее от ответника без правно основание и предявеният ревандикационен иск е отхвърлен като неоснователен. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския окръжен съд е предпоставено от положителното установяване, че посоченият в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос е от обуславящо значение за изхода на делото, като по отношение на него следва да е налице някоя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК). Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Въпроси от обуславящо значение за изхода на делото, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си и по отношение на които да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК, по същество липсват в приложеното изложение за допускане на касационното обжалване към касационната жалба. Формулираният въпрос касае решаващите мотиви на предходната касационна инстанция, които съгласно пределно ясната и ненуждаеща се от тълкуване формулировка на чл. 294, ал. 1 ГПК и според трайно установената практика на ВКС по нейното приложение са задължителни за съда, на който е върнато делото. Както последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на когото е върнато делото. Задължителността на указанията на касационния съд обхваща не само материалния, но и процесуалния закон, извод, произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие “закон”. Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. За това и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. В този смисъл решение №88/09.05.2011г. по гр.д.№1062/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №195/04.07.2012г. по гр.д.№632/2011г. на І г.о. на ВКС; решение №344/01.11.2011г. по гр.д.№1451/2010г. на І г.о. на ВКС и др. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като в изпълнение на дадените му указания да се установи дали регулацията от 1952г. е приложена, вкл. като бъдат дадени указания на страните да представят доказателства за това, тъй като при първото разглеждане на делото такива указания не са били дадени, е дал съответните указания, изслушал е ново заключение на СТЕ, което е съобразил. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че според чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посочените в жалбата, но според Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Когато въззивният съд прецени, че в тази връзка на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК). Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. В конкретния случай, доколкото производството е образувано по искови претенции за собственост, основанието на същите винаги е свързано с приложението на императивни материалноправни норми, тъй като според чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Иначе казано, установените в законодателството способи за придобиване на право на собственост са уредени по начин, който не позволява отклоняване на правните субекти от тях, и в този смисъл уредбата е от императивен порядък, който обуславя необходимостта, в изпълнение на основополагащия за процеса принцип на законност (чл. 5 ГПК), решаващият съд, във всеки стадий на процеса- първа, въззивна или касационна инстанция, служебно да обезпечи правилното й приложение независимо от наличието или липсата на позоваване от страните. В този смисъл са и дадените при първото разглеждане на делото от ВКС указания, с които, както вече беше посочено, въззивният съд в съответствие с изискванията на процесуалния закон изцяло се е съобразил. Предвид гореизложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Софийския окръжен съд. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата от 1000 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение