Определение № 369 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2397/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. Н. срещу решение №.299/5.03.24 по г.д.№.2988/23 на ОС Пловдив, Vс., с което, след частична отмяна на реш.№.3571/2.08.23 по г.д.№.18356/21 на РС Пловдив, ХХІс., на основание чл.135 ЗЗД е обявен за недействителен по отношение на Д. Я. Н. договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №..., т.../... на АВ Пловдив, с който З. И. Н. е дарила на дъщеря си М. К. Н. дворно място ведно с построените в него сгради на адрес [улица]., [населено място], [община], [област]. Ответната страна Д. Я. Н. оспорва жалбата; З. И. Н. не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че с влязла в сила /на 20.01.21/ присъда №.38 / 05.02.20 по нохд№.2982/17 на РС Пловдив, IIн.с., ответницата З. Н. е била призната за виновна в това, че в периода 14.05.10 -24.06.13 в [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудила и поддържала заблуждение у общо десет лица, сред които и Д. Я. Н., и с това им е причинила имотна вреда /престъпление по чл.210 ал.1 т.5 вр. с чл.209 ал.1 НК/, и е била осъдена да плати на Д.Н. 3250лв. обезщетение за имуществени вреди; на 22.02.21 за последното, ведно с лихви и разноски, му е бил издаден изпълнителен лист; сумите по същия не са били платени; същевременно на 27.08.13 с гореописания нотариален акт З. Н. е дарила на дъщеря си М. Н. застроено дворно място в [населено място]; имота З. Н. е получила по силата на договор за дарение от родителите си И. Д. и М. Д. /нот. акт №..../... ... ... по н.д.№.../..., акт №..../... АВ Пловдив/, като с влязло в сила /на 29.06.21/ решение №.906/9.06.21 по г.д.№.19/21 на РС Пловдив /вписано на 24.08.21 в АВ Пловдив и постановено по искова молба, вписана в АВ Пловдив с №.2681/3.02.21/ на основание чл.227 ЗЗД дарението е било отменено в размер на 1/2 ид.ч. При така установените факти е намерено, че са налице предпоставките на чл.135 ЗЗД за обявяване на атакуваната сделка за недействителна. Доказана е първата предпоставка - че Д.Н. е кредитор на ответницата З. Н. - считано от датата, на която е било извършено престъплението /на неустановена дата, лятото на 2011г.-видно от диспозитива на присъдата/, за него е възникнало процесното парично вземане за заплащане на обезщетение за причинените му имуществени вреди; оттогава и той има качеството на кредитор, като за придобиването му е без значение кога във времето е бил заведен иска по чл.135 ЗЗД. Установено е и конкретното действие, което уврежда кредитора-а именно, че въпреки, че ищецът е отишъл при З. Н. да си иска парите, тя не само не ги е върнала, но и е предприела действия по сключване на оспорения договор за дарение на 27.08.13, по силата на който дарила на дъщеря си целия недвижим имот. Налице е и знание на длъжника за увреждането на кредитора предвид презумпцията на чл.135 ал.2 ЗЗД и показанията на разпитаните свидетели, кредитирани при условията и на чл.172 ГПК и в контекста на развилото се наказателно производство, които не я оборват. Въззивната инстанция не е споделила правните изводи на първоинстанционния съд, че искът следва да бъде уважен само до размер на 1/2ид.ч предвид успешно проведеното /преди настоящото дело/ производство по отмяна на дарението от 04.02.09 на основание чл.227 ЗЗД, от което ответницата З. Н. черпи права, и отбелязаното на 24.08.21 /т.е. преди вписване на исковата молба по иска по чл.135 ЗЗД на 23.11.21/ решение за това. Посочила е, че датата на вписванията на исковата молба и на влизането в сила на решението за отмяна на дарението от 04.02.09 нямат никакво значение за разрешаване на спора по иска по чл.135 ЗЗД в конкретния случай - съгласно чл.227 ал.5 ЗЗД отмяната на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил; приложена по отношение на настоящия казус, цитираната разпоредба налага извод, че отмяната на дарението от 04.02.09 с влязло в сила и вписано на 24.08.21 съдебно решение не засяга правата, които трети лица /М. Н./ са придобили /на 27.08.13г./ върху подарените имоти преди отбелязването /на 04.01.21/ на исковата молба за отмяна на дарението, но дареният /З. Н./ дължи на дарителя /М. Н./ обезщетение за онова, с което се е обогатил. Отмяната на дарението от 04.02.09 с вписано съдебно решение на 24.08.21 не поражда никакви вещноправни последици, тъй като собствеността по отношение на имота не се връща обратно при дарителя въпреки положителния за него изход на делото по иска по чл.227 ал.1 т.3 ЗЗД. Това е така, защото считано от 27.08.13 имотът вече не се намира в патримониума на надареното лице З. Н. и поради това тя и няма как да го върне /1/2 ид.ч. предмет на иска по чл.227 ЗЗД/ при дарителя; вместо вещни последици за връщане на собственост, както разпорежда законът /чл.227 ал.5 ЗЗД, пр. последно/, дарителят по отмененото дарение М. Н. има право на обезщетение срещу надарения З. Н. за онова, с което се е обогатила. Отмяната на дарението в размер на 1/2 ид.ч. /по сделката от 04.02.09/ не се отразява на иска по чл.135 ЗЗД, който е насочен към съвсем друг предмет, а именно-сделката по договора за дарение от 27.08.13, произвел съответните правни последици по придобиване на собственост на имота от М. Н.. Тъй като този договор уврежда ищеца–кредитор Д. Н., той се явява относително недействителен само по отношение на него на основание чл.135 ЗЗД. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Следвало ли е да бъде обсъден въпросът относно момента на възникване на вземането спрямо разпоредителната сделка, която се твърди да е увреждаща по отношение на кредиторите-дали същото я предхожда или е възникнало след нея? Длъжен ли е бил съдът да обсъди приложимостта на разпоредбата на чл.135 ал.3 ЗЗД? Правилно ли съдът е разрешил спорния между страните въпрос относно момента на възникване на вземането спрямо разпоредителната сделка, която се твърди да е увреждаща по отношение на кредиторите-дали същото я предхожда или е възникнало преди нея? За знанието за увреждане не се ли извежда от вътрешното субективно състояние на ответницата, която е разбрала, че ищците имат претенции спрямо нея, много по-късно, когато е уведомена от компетентния орган за извършване на проверка спрямо нея по подаден сигнал?“ /реш.№.1699/ 22.12.17 по г.д.№.2660/17, ПОС/; 2.“Окръжен съд Пловдив, в обжалваното пред Вас съдебно решение, не се ли е задоволил с цитиране на разпоредбата на чл.227 б.“в“ от ЗЗД, касаеща правата на трети лица, придобили имота, преди отмяна на дарението, без да обследва вещно-правните последици? След като имаме отмяна на дарение за 1/2 ид.ч. от имота, предмет на иск по чл.135 ЗЗД, като се вземе предвид, че исковата молба за отмяна на дарението е вписана преди настоящата искова молба, това не означава ли, че З. Н. не е придобила изобщо тази 1/2 ид.ч.? Тази 1/2 ид.ч. не е ли придобита директно от М. Н., без имота изобщо да се е намирал в патримониума на З. Н., при положение, че отмяната на дарението има обратно действие? След като З. Н. трябва да плати равностойността на имота на своята майка М. Д., не означава ли, че втори път същата тази 1/2 ид.ч. е поставена под угроза да бъде изнесена на търг и да трябва да плаща равностойността й на приобретателя-М. Н.? Т.е. тази 1/2 ид.ч. с отмяната на дарението е довела до задлъжнялост на З. Н. по отношение на дарителя си до размера на тази 1/2 ид.ч., която тук втори път ще се ползва за осребряването й? С оглед поредността на вписване на исковата молба за отмяна на 1/2 ид.ч. на дарението и исковата молба по чл.135 ЗЗД и с оглед обратното действие, което има решението по първата от тях, не следваше ли съдът да приеме, че относителната недействителност по отношение името на тази 1/2 ид.ч. не е налице, тъй като З. Н. никога не е била собственик на тази 1/2 ид.ч. от имота, който чрез М. Д. е придобит директно от третото лице М. Н., нейна внучка? Това, че З. Н. дължи парична равностойност на дарителя по отмененото дарение, до размер на 1/2 ид.ч., защото същата вече се е разпоредила в полза на трето лице, означава ли, че не се прилага същата последователност, каквато ако липсваше разпореждане в полза на трето лице, тази 1/2 ид.ч. щеше да се върне при първоначалния собственик и дарител и то с обратно действие? Това, че междувременно има трето лице, придобило имота, не означава ли, че спрямо Н. не се прилага именно това отменително действие с обратна сила? Кое от цитираните две противоречиви съдебни решения, постановени в настоящото производство, а именно от Районен съд Пловдив и това на въззивния съд, е правилно?“ /реш.№.400/16.06.10 по г.д.№.4204/08, ІІІ ГО/; 3. „Следва ли съдът да обсъди допуснатите доказателствени искания? Допустимо ли е съдът да не кредитира показанията на свидетел и да не ги обсъди в постановения краен съдебен акт? Следва ли съдът да направи преценка на всички доказателства по делото и като не го е сторил, нарушени ли са били материалноправните и процесуалноправните правила? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Липсата на мотиви на съда по всички въпроси от значение за правилното решаване на спора не води ли до процесуално нарушение, което може да бъде отстранено с връщане на делото в първа инстанция?“/реш.№224/30.10.14 по г.д.№.2310/ 14, ІІІ ГО/; 4. „Разполага ли длъжникът, съответно третото лице, придобило имота, с възможност да посочи притежавано друго имущество на длъжника, от което да се удовлетвори взискателя? Липсата на произнасяне по този въпрос не води ли до липса на мотиви?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първата група въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведените от касатора въпроси не са общи и абстрактни, а конкретни, фактически, свързани с обстоятелствата по делото; отговорът им може да бъде даден след обсъждане на събраните по делото доказателства, с акта по същество - решението, а не в настоящата фаза на селекция на жалбите по критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване. Само за пълнота следва да се отбележи, че доколкото е обсъждан момента, в който възниква вземането по уважен граждански иск в наказателното производство, съгласно трайната и безпротиворечива практика на ВКС вземането за обезщетение на вреди на пострадал от престъпление е такова за непозволено увреждане и то възниква от момента на извършването на престъплението. Именно в съответствие с тази практика е и приетото от въззивния съд, който е изследвал елементите на фактическия състав на чл.135 ал.1 ЗЗД /а не на чл.135 ал.3 ЗЗД/ - доколкото с оспорената сделка длъжникът /ответницата З. Н./ е дарил процесния имот след като е извършил престъплението /т.е. след възникване на вземането за обезщетение/, за което е осъден с влязла в сила присъда, съответно разглеждан е бил въпросът налице ли е било знание у длъжника, че уврежда кредитора си /пострадалия от престъплението ищец/, доколкото оспореното дарение е извършено след престъплението и затруднява кредитора да се удовлетвори от дарения недвижим имот. Предвид изложеното не е налице основанието на чл.280 ал.1 ГПК. Втората група въпроси са отново конкретни и фактически и отговор би могъл да им бъде даден с акта по същество-решението. Поради това и те не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Същевременно решението е съобразено с практиката на Върховния касационен съд по чл.227 ал.5 ЗЗД, касаеща колизията на правата, които трети лица са придобили по правоприемство от надарения, и правата, които придобива дарителят след влязлото в сила конститутивно решение за отмяна на дарението - придобитите вещни права от третите лица се запазват, а за дарителя възниква вземане за неоснователно обогатяване срещу надарения. За това законодателно разрешение е без значение датата, на която е вписана исковата молба по чл.135 ЗЗД. Както е разяснено в ППВС № 1/29.03.65 по г.д.№.7/64, ТР №.5/29.12.14 по тълк.д.№.5/13 и ТР №.2/09.07.19 по тълк.д.№.2/17, ОСГТК на ВКС, искът по чл.135 ал.1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор; касае се за облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него - т.е. накърнява „общото обезпечение на кредитора” /чл.133 ЗЗД/; целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда; последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие - увреждащата сделка - остава действителна за страните по нея /прехвърлител и приобретател/, но се счита за недействителна /т.е. за нестанала/ по отношение на кредитора ищец - и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя; чрез предявяването на иска се упражнява едно потестативно право - кредиторът да се удовлетвори от сумата, получена на публична продан при принудително изпълнение върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент; последният понася санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване - действал е със знанието, че сделката е увреждаща - чл.135 ал.1 предл.2 ЗЗД, или ако е придобил вещта безвъзмездно; ако иска да се освободи от изпълнението, той може да плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си, като след това търси възмездяване от него. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Третата група въпроси касае задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства и да изложи мотиви. Във връзка със същите е налице трайно установена задължителна практика на ВКС, съгласно която мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона /реш.№.157/8.11.11 по т.д.№.823/10, ІІ ТО/; съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /реш.№.164/4.06.14 по г.д.N. 196/14, ІІІ ГО, реш.№.217/9.06.11 по г.д.№.761/10, ВКС, IV ГО, реш.№. 8/20.02.13 по г.д.№.470/12, ІІ ГО, реш.№.24/28.01.10 по г.д.№.4744/08, І ГО, реш.№.388/17.10.11 по г.д.№.1975/10, IV ГО и др./ /цитираната от касатора практика е неотносима към поставените от него въпроси/. Така е процедирал и въззивният съд – обсъдил е събраните по делото доказателства и доводите на страните, които са от значение за спорното право, и е изложил подробни мотиви във връзка със тях; изрично е посочил кои факти намира за установени и кои не, кои доказателства кредитира и кои не и защо. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация по критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тях. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с четвъртия въпрос в практиката си Върховният касационен съд еднозначно е приемал, че за потестативното право по чл.135 ЗЗД е правно ирелевантно дали след извършеното разпореждане длъжникът притежава друго имущество и на каква стойност, респ. дали останалото му имущество може да послужи за удовлетворяване на кредитора /реш.№.322/ 29.10.15 по г.д.№.2761/15, IV ГО/. В съответствие с тази практика въззивният съд не е изследвал имущественото състояние и не е и имал задължението да излага мотиви в тази връзка. С оглед на изложеното не е налице основанието по чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,