Определение № 1380 от 01.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 361/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс" АД, чрез пълномощника адв. Т. П., срещу решение № 232 от 14.07.2022г., постановено по въззивно търг.дело №190/2022г. на Варненския апелативен съд, 2 състав. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260014 от 17.08.2021г. по търг.дело № 44/2020г. на Разградския окръжен съд, ЗК „Лев Инс" АД е осъдена, на основание чл. 226, ал.1 КЗ(отм.), да плати на П. С. К. сумата 180 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщеря й М. Б. М., настъпила при ПТП на 31.07.2015г., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2015г. до окончателното плащане и сумата 120 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на фактическия й съжител Б. М. Л., починал на 08.01.2016г. в резултат на телесни увреждания, причинени при ПТП на 31.07.2015г., ведно със законната лихва, считано от 08.01.2016г. до окончателното плащане. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщерята на ищцата за сума над 80 000 лева до присъдените 180 000 лева и в частта, с която е уважен искът за обезщетение за вреди, причинени от смъртта на партньора на ищцата, с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който ответницата в касационното производство П. С. К., чрез процесуален представител, излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението. Оспорва жалбата и като неоснователна. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. Отговор на касационната жалба е постъпил и от В. С. В.-трето лице помагач на страната на ответника с който се заявява съгласие с изложеното в касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. В представеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.280 ГПК касаторът формулира правни въпроси, които поставя с оглед основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК. По въпроса 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата към тях, твърди противоречие на въззивното решение с решение № 222/27.03.2018г. по търг.д. №505/2017г. на II ТО; решение № 8/19.01.2018г. по търг.д. № 2435/2016г. на II ТО; ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г. и ППВС №1/1983г.; ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д.№ 1/2000г. на ОСГК; решение № 212/01.02.2012г. по търг.д. 1106/2010г. на II ТО; решение № 17/23.07.2014г. по търг.д. № 811/2012г. на II ТО; решение № 111/03.11.2015г. по търг.д. № 1544/2014г. на II ТО и др.. По въпроса 2. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотеза на пряк иск срещу застрахователя, твърди противоречие с разясненията, дадени в т.19 от ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д.№ 1/2000г. на ОСГК, с ППВС № 4/1968г. и с решение № 104/25.07.2014г., по търг.д.№2998/2013г. на I ТО, решение № 157/28.11.2014г. по търг.д.№3040/2013г. на II ТО, решение № 2015/ 03.02.2017г. по търг.д.№ 2908/2015г. на I ТО на ВКС. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира и правни въпроси, които счита че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основания за допустимост по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК: 3. Следва ли съдът да приеме наличие на несъщинско съпричиняване на вредоносния резултат, респ. да намали размера на обезщетението, в хипотеза на доказано безотговорно поведение на родителите (в конкретния случай на майката-ищца), която е допуснала малолетното дете да пътува без обезопасителен колан; 4. Кои са критериите, които могат да обусловят присъждане на обезщетение на бивша съпруга, с която загиналият е живял на семейни начала, при липса на емоционална близост в по-голямата част от времето, през която са били заедно, както и при тотална липса на обич, в периода в който не са били заедно? 5. Материалноправно легитимирана ли е ищцата в конкретния случай. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Предявени са пряко срещу застрахователно дружество осъдителни искове по чл.226, ал.1 КЗ(отм.) и чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане, претърпени в резултат на настъпило застрахователно събитие-ПТП, причинено от деликвент, чиято гражданска отговорност е застрахована по договор за задължителна застраховка ГО. Ищцата иска да бъде осъден ответникът да й плати обезщетения за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщеря й, загинала при ПТП и от смъртта на мъжа, с когото е живеела на семейни начала, починал вследствие травматичните увреждания, причинени от същото ПТП, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, до окончателното плащане. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд, сезиран с въззивни жалби от двете спорещи страни, е приел за безспорно установени предпоставките за възникване отговорността на ответното застрахователно дружество. С влязлата в сила на 19.12.2019г. присъда № 50/12.10.2016г. по нохд № 251/2016г. В. С. В. е признат за виновен в това, че на 31.07.2015г. при управление на товарен автомобил „Волво FH16" с рег. [рег.номер на МПС] и прикачено към него самосвално ремарке, без да има необходимата правоспособност да управлява превозно средство категория СЕ по път I-2 (Разград - Русе) нарушил правилата на движение-чл. 16, ал.1, т.1 ЗДП и чл.23, ал.1 ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на М. Б. М. и Б. М. Л.; наличие на застрахователно правоотношение между водача-причинител и ответното застрахователно дружество по застраховка „ГО"; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Пренесените пред въззивния съд спорни въпроси, очертани от оплакванията във въззивните жалби са за размера на дължимата обезвреда за претърпените неимуществени вреди, за материалноправната легитимация на ищцата да претендира обезщетение от смъртта на фактическия си съжител, за наличието на съпричиняване и началния момент на присъдената законна лихва. По въпроса за съпричиняването на вредоносния резултат въззивният съд се е позовал на задължителната практиката -т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963г. и на каузалната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Обсъдил е заключението на приетата в производството КСМАТЕ, според което пътният инцидент е настъпил при следния механизъм: поради интензивно движение и колебливо поведение на движещ се на предно място в колона велосипедист водачът на товарната композиция В. предприел аварийно спиране; поради недостатъчна дистанция отклонил автомобила наляво, навлизайки в лентата за насрещно движение; в същото време и по същия пътен участък, но в обратна посока се движел лекият автомобил, управляван от Б. Л.. Възприемайки опасността от челен сблъсък, Л. насочил автомобила в най-дясната за него част от пътното платно и излязъл в десния затревен банкет, където се осъществил удар с товарния автомобил. Вещите лица са установили, че по отношения на лекия автомобил ударът е бил страничен ляв и простъргващ, като напълно била унищожена цялата му лява част. Според експертите основната причина за ПТП са технически неправилните действия на водача на товарния автомобил, който не е спазил необходимата дистанция и е допуснал навлизане в лентата за насрещно движение; водачът на лекия автомобил не е имал техническа възможност да избегне удара по никакъв начин и за него настъпването на ПТП е било неизбежно. Предвид това съдът е приел, че водачът на лекия автомобил не е допуснал виновни действия или бездействия, които да са обусловили настъпването на противоправния резултат. Намерил е за ирелевантен за наличието на съпричинителството фактът, че водачът Л. е управлявал автомобила с изтекъл срок на СУМПС, тъй като нарушението на чл.150а ЗДП не е обуславящо за настъпването на катастрофата и вредоносните й последици. Съобразил е, че според заключението на експертите водачът Л. е бил с поставен предпазен колан, а детето М. е пътувало на задната седалка без такъв. Отчетен е и експертния извод, че получената от М. тежка черепно-мозъчна травма би настъпила с или без поставен предпазен колан, тъй като ударът е страничен, а не челен. Съдът е съобразил предназначението на предпазния колан, механизма на конкретното ПТП (посока, скорост, инерция), така и получените травми, довели до леталния изход и е направил извод, че в производството не е доказано наличие на твърдяното от застрахователното дружество съпричиняване. За да определи дължимото на ищцата обезщетението за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщеря й М. М., въззивният съд е съобразил, че загиналото дете е единствено на ищцата и е било на 7 години към датата на инцидента; взел е предвид събраните в производството гласни доказателства, според които между ищцата и детето й е имало силна емоционална връзка-ищцата била грижовна майка, която дори укорявали, че глези дъщеря си; опитвала се да развива певческите способности на детето, научила го да кара колело; възпитавала го, а детето я „боготворяло". С оглед оплакванията във въззивната жалба за застрахователното дружество съдът е приел, че установеното от показанията на бабата и дядото по бащина линия -св.М. Л. и св.Т. Л., че те поемали грижата за водене и прибиране на детето от градина и ясла и че предимно те присъствали на организираните тържества, не е достатъчно да разколебае извода за дълбока и хармонична връзка между майката и дъщерята, още повече, че самите свидетели обясняват поведението на майката с работата и в друго населено място и ежедневното й пътуване и самите те сочат, че детето било много привързано към майка си и че между двете имало силна връзка; именно с тази обич и загриженост двамата свидетели обясняват, че в периода на раздяла със сина им ищцата останала да живее в тяхната къща, където условията за отглеждане на детето били по-добри и най-вече за да не „травмира" детето. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел, че неочакваната смърт на детето съвпада по време с изпадането на Б. Л. в коматозно състояние, вследствие на същия пътен инцидент; ищцата, в скръбта за детето си е поела и грижите за фактическия си съжител до пълно психическо и физическо изтощение; била „съкрушена", „смазана"; не й се живеело; отслабнала драстично; била в тежка депресия и на антидепресанти; непрекъснато ходила на гробищата. Според въззивния съд тези факти в своята съвкупност обуславят извод за силен и продължителен интензитет на болки и страдания от двойната загуба, в рамките на която вредите не могат да се разграничат, като е посочил, че изключително тежките последици за ищцата в психологичен план при двойна загуба следва да се отчетат като фактори за определяне на обезщетението и в този смисъл се е позовал на решение № 66/29.05.2017г. на ВКС по търг. д. № 1464/2016г. на II ТО. Същевременно съдът е отчел, че към момента ищцата е съумяла да продължи живота си и да преодолее първоначалните тежки последици в психологичен план без това да означава, че ще престане да страда. С оглед всичко изложено, въззивният съд е приел, че определеното от първостепенния съд обезщетение в размер 180 000 лева, дължимо на ищцата за смъртта на дъщеря й, отговаря на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и не се налага да бъде променяно, като е съобразил в същото време и конкретните икономически условия към датата на инцидента, както и лимитите на застрахователно покритие към същия момент. По отношение на иска за заплащане на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на Б. Л., на първо място въззивният съд е приел, че ищцата е материалноправно легитимирана да претендира такова обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на фактическия си съжител, позовавайки се на ППВС № 5/24.11.1969г. и на решение № 126/18.10.2019г. по търг.д. № 1785/2018г. на II ТО. Съдът е съобразил ангажираните в производството гласни доказателства, според които починалият и ищцата са били в интимни отношения още от ученическите години; преди завършване на училище ищцата се преместила да живее при Б. в семейната къща на родителите му, а през 2007г. се родила дъщеря им М.; приблизително по същото време Б. започнал следването си в София като студент, а ищцата останала в къщата в [населено място]; последвала раздяла поради сключването на брак между Б. и трето лице, от който през 2011г. се родила дъщеря му П.; в периода от 2011г. до 2013г. ищцата продължила да живее в дома на родителите на Б., независимо че приела тежко раздялата и се чувствала предадена. Според въззивния съд в този период връзката не е имала характер на фактическо съжителство, а разделените партньори поддържали контакт единствено във връзка с отглеждането на детето си М.. Съобразил е също, че през 2013г. П. и Б. отново се събрали и възобновили връзката си. След подробен анализ на събраните гласни доказателства (св.Т. М. и св. Г. Д.) П. била радостна след като Б. се върнал при нея, тъй като винаги се надявала на това, а Б. бил като прероден, тъй като П. му дала втори шанс; двойката продължила да живее в [населено място], Б. пътувал до работата си във Варна, връщал се петък вечерта и заминавал обратно в неделя и правели планове да живеят във Варна; два месеца преди ПТП се преместили във Варна; посрещали заедно празници и почивки; изглеждали като „едно щастливо семейство", дори планирали да имат още деца. Въз основа на така установеното, въззивният съд е направил извод за наличие на фактическо съжителство при което партньорите освен, че са били емоционално обвързани, са споделяли общо домакинство, имали са общи планове, съприживявали общи празници и се грижели съвместно един за друг и за дъщеря си. Според съда постоянното съвместно живеене не е задължителна характеристика на брачната връзка и не е белег за липса на фактическото съжителство, когато според обстоятелствата единият от партньорите временно пребивава в друго населено място. Посочил е, че изводът за наличие на фактическо съжителство, не се променя от данните, изложени в показанията на св.Т. Л., че партньорите се карали за пари; че П. отклонявала общи средства за родителите си; че Б. не сключил брак, тъй като не приемал родителите на П. и др. Според съд независимо от инцидентните проблеми фактическата установеност по делото сочи, че двамата са успели да създадат дете и да изградят връзка, която съдържа обективните признаци на фактическо съжителство. При определяне размера на вредите съдът е съобразил, че починалият е не само фактически съжител на ищцата към датата на смъртта, но и ученическата й любов и баща на единственото й дете; емоционалната им връзка датира от ученическите години с доказаното по делото прекъсване. Същевременно, съдът е съобразил и всеотдайната грижа на ищцата в периода след ПТП до смъртта на Б., както и изтощителната, но безрезултатна борба за неговото възстановяване-ищцата напусната работа и независимо от загубата на детето си, била неотлъчно до изпадналия в кома Б.. Посочил е, че противоречивите гласни доказателства относно това кой е плащал разходите за лечение нямат определящо значение, тъй като дори и без престирането на финансови средства, проявените финална грижа и всеотдайност от П. са достатъчно показателни за емоционалната й обвързаност с фактическия й съжител. Съдът е посочил, че видимите признаци на страдание и стрес, подробно описани от свидетелите Д. и М., установяват изключителен интензитет на претърпените болки и страдания. Отчитайки всичко това въззивният съд е намерил, че определеното от състава на ОС-Разград обезщетение в размер 80 000 лева следва да бъде завишено до 120 000 лева, като за да определи посочения размер е взел предвид и установеното по делото обстоятелство, че през 2020г. ищцата е сключила брак, без този факт да поставя под съмнение установената обвързаност с починалия и претърпените от нея болки и страдания. Предвид всичко изложено, съдът е присъдил на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщеря й в размер 180 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на смъртта на детето-31.07.2015г. и обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на партньора й в размер 120 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на смъртта му - 08.01.2016г. до окончателното плащане. Върховният касационен съд намира, че при тези мотиви на въззивния съд касационен контрол на решението в обжалваните части не може да се допусне. Първият поставен от застрахователното дружество въпрос относно процесуалната дейност на инстанцията по същество по решаване на материалноправния спор, предмет на делото е свързан с приложението на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК. Този въпрос е обуславящ изхода на делото и реализира общо основание за селекция на касационната жалба, но не и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които касатора се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; длъжен е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; трябва да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е изготвил собствени мотиви, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди и е дал изричен отговор на изложените от страните доводи и заявените пред него оплаквания. Следва да се посочи, че първият въпрос е поставен във връзка с изложените в касационната жалба твърдения за неправилна оценка на установените по делото факти, погрешен анализ на доказателствата, както и неправилно интерпретиране на свидетелските показания, довело до необосновани логически изводи на въззивния съд-оплаквания за неправилност на решението, които не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и по които касационният съд не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК (ТР №1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г.на ОСГТК на ВКС). Не може да обоснове допустимост на обжалването и повдигнатия от касатора втори въпрос, който обобщено се отнася до прилагането на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при обезвредата на засегнати нематериални блага. И този въпрос удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но не и допълнителната предпоставка на соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива постановките по т. II от ППВС № 4/23.12.1968г., с които са определени критериите за понятието „справедливост". Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Съставът на АС-Варна е определил размера на обезщетенията, които да възмездят ищцата за болките и страданията, причинени от смъртта на единственото й дете, загинало при ПТП и за болките и страданията от смъртта на партньора й, получил травматични увреждания в резултат от същото ПТП и починал от тях няколко месеца по-късно, съобразявайки всички установени факти и обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезвредата -отношенията между ищцата и загиналите нейни близки; преживяванията й след неочакваната и преждевременна смърт на детето й, положените от нея усилия за физическото възстановяване на партньора й от травмите от инцидента. Съобразил е и обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално - икономическото развитие в страната, наред със стандарта на живот в страната към датата на увреждането и лимитите на застрахователните покрития към същия момент. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо и по този въпрос достъп до касация не може да бъде осъществен. Формулираните четвърти и пети въпрос се свеждат най-общо до преценката на въззивния съд относно материалноправната легитимация на ищцата да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на мъжа, с когото е била във фактическо съжителство. По отношение на тези въпроси също не са налице поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. При постановяване на обжалваното решение апелативният съд е съобразил формираната съдебната практика на ВКС, че правото на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане е признато изрично с ППВС № 5/1969г. Съобразил се е съдебната практика (напр.решение № 126/18.10.2019г. по търг. д. № 1785/2018г. на II ТО) според която при твърдение за наличие на връзка, основана на съпружеско съжителство, на доказване подлежи фактът на претърпени неимуществени вреди от лице, което освен че е било в интимна връзка с пострадалия, е живяло фактически трайно в едно домакинство с него; лицето, което се позовава на такава връзка следва да установи, че освен емоционални и духовни отношения с починалия, е имало и общо домакинство, общи икономически отношения, свързани с полагане на общи усилия за задоволяване на нуждите на семейството и осигуряване на неговото благополучие, т. е. съвместният общ стремеж на двамата партньори за осигуряване на средства за семейството, взаимност и обща грижа един за друг и за децата им, тоест на доказване подлежи общността между лицата, общото им управление на домакинството, общи планове и осъществяването им, общо съпреживяване на различни събития. Даденият с обжалваното решение отговор на този въпрос е в съответствие с цитираната практика на ВКС, тъй като въззивният съд е анализирал събраните по делото гласни доказателства с оглед необходимостта от изследване на твърдяната от ищцата връзка с починалия, основана на фактическо съпружеско съжителство и е намерил за доказана трайната духовна близост и интимна връзка между тях -живели са в дългогодишна интимна връзка (още от времето на ученическите си години) в общо домакинство, чието временно прекъсване за около 2 години е съобразено при определяне размера на обезщетението, като изрично е посочил, че въз основа на това прекъсване не може да се обоснове извод, за липса на признаците на фактическо съжителство. Поставеният от касатора трети въпрос относно приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД не е обуславящ, доколкото не кореспондира с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е излагал съображения, нито е направил извод, че в случая е доказано безотговорно поведение на ищцата, която като майка на загиналото дете е допуснала то да пътува на задната седалка без поставен обезопасителен колан. Според задължителната практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 17/1963г. и ТР № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случаите, при които пострадалият е пътувал в лек автомобил, без да ползва предпазен колан, това обстоятелство не обуславя само по себе си приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Намаляване на обезщетението за вреди ще е допустимо само при наличието на категорични доказателства, че вредите не биха били настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Наличието на съдебна практика, която не се нуждае от промяна или актуализация и с която въззивният съд изцяло се е съобразил изключва наличието на твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид всичко изложено въззивното решение на Варненския апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на делото, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, касаторът следва да плати на адв. Я. С. възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ на ответницата в касационното производство в размер 3 900,75 лева, определено по реда на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията - ДВ, бр. 68 от 31.07.2020г. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО