Определение № 4133 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3435/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на КОНПИ против определение № 1732/09.07.2024 г., постановено по гр.д.№ 1785/2024 г. от 5-ти състав на САС. Ответниците по частната касационна жалба я оспорват, с писмен отговор. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение, състав на САС е потвърдил определение на СГС, с което са присъдени сторените от ответниците в производството разноски, съразмерно с прекратеното част от претенциите на КОНПИ, поради направен частичен отказ от иска. Съдът е приел, че отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия изход Следователно разноските, направени от ответниците в двете производства по обезпечаване на иска,проведени от жалбоподателя съответно преди завеждане на исковото производство и в рамките на исковото производство, следва да бъдат присъдени с крайния акт, с който приключва исковото производство и съобразно това в чия полза приключва същото. Това означава, че при прекратяване на исковото производство поради отказ от иска, за ответниците се поражда правото да претендират и разноските, които са направили в производствата по обезпечаване на иска.Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че двете обезпечителни производства, които е провел, касаят един и същ въпрос, поради което претенцията за разноски необосновано касае разноските както по едното, така и по другото. Действително разрешеният правен въпрос в двете производства е правото на жалбоподателя да обезпечи своя иск. Това право обаче е реализирано в две отделни и нарочни производства, в които ответниците са ангажирали правна защита и са заплатили за тази защита. По тази причина следва да бъдат присъдени разноски - съответна на прекратената част от иска част от заплатеното възнаграждение във всяко отделно обезпечително производство. Съдът е приел, че заплатеният размер на адвокатското възнаграждение е съответен на фактическата и правната сложност на делото и не е прекомерен. Това, че с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения са посочени минималните размери, в които следва да са адвокатските възнаграждения, както и нормата на чл.78, ал.5 от ГПК не задължават съда, а му предоставят възможност да намали заплатеното по делото възнаграждение. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се поставят въпроси, които според касатора са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Сочи се правен въпрос, допустимо ли е да се присъждат разноски за обезпечителното производство, преди приключване на производството с окончателен съдебен акт. Съдът не е процедирал в противоречие с тълкуването, дадено с ТР №6/2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК, доколкото в него е прието, че отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира спора по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход. В случая спора по претенцията на КОНПИ, по отношение на която е осъществена защита в обезпечителното производство е приключил, предвид направения отказ от иска, като съобразно този изход /в какъвто смисъл е и тълкуването в посоченото ТР/, се дължат и разноски за това производство. Фактическите състави по чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 ГПК предвиждат задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход. С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с твърдение, че насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат. Ако за другите разноски спорът е излишен, защото размерът им е определен от закона (държавната такса) или от съда (по доказателствата), с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила. Отговорната за разноските страна е трето лице за правоотношението по уговореното възнаграждение. Законът изключва възможността да се намеси в договор между други ( чл. 20а ЗЗД ). Тя е изключена и за съда. Той е държавният орган, оправомощен да разреши гражданскоправния спор и според изхода му да определи отговорността на страните за направените по делото разноски. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора ( чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД ). Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е "съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото", преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е "прекомерно", законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Преценката е към сключване на договора. Съдът прилага опитните правила. Той ги знае, защото е оправомощеният орган да предостави държавната защита по всеки отнесен до него гражданскоправен спор ( чл. 117, ал. 1, вр. чл. 119, ал. 1 КРБ и чл. 14, ал. 1 ГПК ) и пред него страните представят договорите за правна защита и съдействие по тези дела ( чл. 33 ГПК и чл. 36, ал. 2 ЗА ). Националният закон го задължава да отхвърли възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест. В практиката си Върховният касационен съд приема, че отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК не възниква, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и ищецът се е отказал от иска обстоятелства, настъпили след предявяването му. Когато ищецът се е отказал от иска поради тълкувателно решение, прието в хода на производството, ищецът е длъжен да възстанови разноските на ответника. Задължителното действие на тълкувателното решение ( чл. 130, ал. 2 ЗСВ ) също е ретроактивно, към момента, когато е влязла в сила разтълкуваната норма ( чл. 50, ал. 1 ЗНА ). Тълкувателно решение, прието след предявяването на иска, не е новонастъпило обстоятелство и не освобождава ищецът от отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК. Адвокатското възнаграждение подлежи на плащане предварително и не се връща, ако производството по делото не се развие по очаквания начин. Съдът не може да основе преценката си по чл. 78, ал. 5 ГПК само на това, че към определението по чл. 233 ГПК адвокатът на ответника не е могъл да извърши цялата възложена му защита. Обратното означава да се приеме, че в резултат на собствените си действия – на отказа от иска, ищецът може да ограничи отговорността си по чл. 78, ал. 4 ГПК за вече сторени от ответника разноски. И в този случай съдът концентрира преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК върху това, дали ответникът съществено е надценил труда на своя адвокат, т. е. дали е положил дължимата грижа. Горното е съобразено от съда при постановяване на обжалваното определение, като въпросите относно дължимостта на адвокатското възнаграждение за осъществена защита при отказ от иска, неговата прекомерност и обсъждането на това възражение, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не водят до наличие на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС