Определение № 5515 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3230/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София против решение № 809 от 12.06.2025 г. по гр. д. № 2967/2024 г. на Апелативен съд – София (АС – София), 7-ми граждански състав. Ответникът по жалба Я. Г. Н., чрез адв. С. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 261396 от 22.12.2023 г. по гр. д. № 13909/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I-12 състав в частта за уважаване на предявения от Я. Г. Н. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 500 лв., настъпили от незаконно обвинение в престъпления по чл. 198, ал. 1, предл. 1 и 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, респ. в престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 НК, приключило с постановление от 31.07.2015 г. по ДП ЗМ № 2274/2013 г. на 6 РУ СДВР, пр. пр. № 26989/2013 г. на СРП за прекратяване на наказателното производство срещу ищеца, на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, ведно с присъдената законна лихва върху сумата, считано от 29.10.2024 г. до изплащането й. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че ищецът е привлечен като обвиняем на 08.08.2013 г. по досъдебно производство № 2274/13 г. на 06 РУП-СДВР, пр. пр. № 26989/2013 г. по описа на СРП, за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, предл. 1 и 2, вр. с чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК за това, че на 29.07.2013 г. около 19:30 ч. в [населено място], в съучастие с три лица с неустановена по делото самоличност, като извършител, е отнел чужди движими вещи – сумата от 90 лв., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и заплаха. Със същото постановление спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 72 часа. С протоколно определение от 30.08.2013 г. по ВНЧД № 3839/2013 г. на СГС е взета постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на Н., която е отменена с определение от 23.09.2013 г. и не му е налагана друга мярка за неотклонение. С постановление от 07.07.2015 г. ищецът е бил привлечен отново като обвиняем по преквалифицирано деяние по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. с чл. 130, ал. 1 НК, а с постановление от 31.07.2015 г. е прекратено воденето срещу него наказателно производство – както по обвинението за извършено деяние по чл. 198, ал. 1 НК, така и относно това по чл. 131 НК, доколкото не се установява несъмнено авторството на деянието. При тази фактическа обстановка решаващият състав е приел, че е налице деликт (незаконно обвинение в престъпление), който е предпоставка за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на произтеклите от това вреди. В частност, относно обезвредата на засегнатите неблагоприятно нематериални блага, при прилагане разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът е съобразил установените обстоятелства, от значение за нейното определяне: характерът на незаконното обвинение – за извършено тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; наложената на ищеца за период от 28 дни мярка за неотклонение „задържане под стража“; продължителността на воденото наказателно производство - 2 години; участието на пострадалия в процесуално-следствените действия при определяне на мярката за неотклонение; претърпените в резултат на незаконното обвинение стрес, притеснения и социална изолация, установими от ангажираните по делото свидетелски показания и приети за обичайни за подобни случаи на проведена наказателна репресия. В тази връзка, за неоснователно е счетено оплакването на ответника във въззивната му жалба за недоказаност на вредите и за отсъствие на причинна връзка между тях и незаконното обвинение. Разяснено, че по време на наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности на личността, както и социалното му общуване. В кръга на обичайните за проведеното в случая разследване е счетено да попадат и понесените от ищеца неимуществени вреди. Изложени са доводи за недоказаност на твърденията за претърпени вреди в професионалната реализация на ищеца (спряно било посещението на магазина му), доколкото депозираните в тази насока свидетелски показания са приети за недостатъчни да установят този факт. Вън от изложеното е посочено, че от извършени справки в Търговския регистър е установено заличаването на ищеца като управител на „Еклипс Ейстет“ ЕООД на 12.04.2013 г., т.е. преди привличането му като обвиняем по процесното разследване. С оглед на така установените факти е направено съждение, че в случая справедливият размер на обезщетение за репариране на засегнатите нематериални блага възлиза на 6 500 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Поставените въпроси касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; за възможността ПРБ да носи отговорност за причинени вреди от незаконно обвинение когато е повдигала и поддържала обвинение за по-тежко престъпление, а деецът е признат за виновен от съда за по-леко обвинение; относно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто), определение № 604/07.05.2014 г. по гр. д. № 1527/2014г. на III г.о. на ВКС (по третото), с решение № 135/28.10.2020г. по гр. д. № 4581/2019 г. на III г.о. на ВКС, решение № 81 от 03.08.2020 г. по гр. д. № 2958/2019 г. на III г.о. на ВКС и решение № 180 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 3836/2019 г. на IV г.о. на ВКС (по четвъртото питане). Настоящият състав на ВКС, III г.о. намира, че не са налице основания за допускане на обжалването. Повдигнатите първи, втори и четвърти въпрос осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Тези въпроси обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация. Поставеният трети въпрос пък няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той е изводим не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което не удовлетворява общо основание за допускане на касационен контрол. По първия въпрос. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване, това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и тежестта на деянието, предмет на процесното обвинение; наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ и нейната продължителност; участието на ищеца в процесуално-следствените действия; понесените от последния стрес, притеснения, социална изолация, всички те съизмерими с обичайно търпените нематериални вреди при този вид наказателна репресия. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от страната задължителна такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория въпрос. Във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищеца. Втората съдебна инстанция, чиято дейност е решаваща, е изследвала въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключила, че такава е установена от данните по делото за част от тях. В обжалвания акт съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените от ищеца такива не възприема. Обосновано е заключено, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо, въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. По третия въпрос. По съществото си той представлява изложение на тезата на касатора, че в случая е било повдигнато и поддържано обвинение за по-тежко престъпление, а деецът е бил признат за виновен от съда за престъпление, предмет на по-леко обвинение. Така формулиран, въпросът е резултат от интерпретация на страната за осъществилите се обстоятелства по делото, а не изхожда от фактическите установявания, възприети в обжалваното решение. Решаващият състав не е констатирал признаването на ищеца за виновен по повдигнатото обвинение по преквалифицираното деяние по чл. 131, ал. 1 НК, с която хипотеза жалбоподателят обосновава питането си. Напротив, от представеното постановление от 31.07.2015 г. по процесното наказателно производство втората съдебна инстанция е установила, че наказателното производство срещу ищеца е прекратено изцяло - както за извършеното престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, така и относно това по чл. 131, ал. 1 НК (по-лекото), тъй като не се установява несъмнено авторството на деянието. Ето защо, въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, съответно не е давал и правно разрешение по така поставения от жалбоподателя въпрос. Така питането се явява привързано към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях отново се изрязва несъгласието му с извода за частична основателност на исковата претенция. По своето естество то съставлява касационен довод (по чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, който обаче е релевантен във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК). Непоставянето пък на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК. По четвъртия въпрос. Питането припокрива по своето съдържание първото и съображения за това са изложени по – горе. За пълнота настоящият състав намира да изтъкне и следното. Съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, са предмет на последователна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С нея еднопосочно се приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Несъгласието с крайния извод на съда, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението, не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК). Ето защо и по последния поставен въпрос, искането за достъп до касация не може да се удовлетвори. В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 2 500 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,