Определение № 3816 от 25.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 698/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Д., чрез пълномощника адв. П. Й., против решение № 6377/20.11.2024 г. по в.гр.д. № 1584/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която като е потвърдено решение № 20063767 от 10.03.2021 г., постановено по гр.дело № 63746/2019 г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу „АББ България“ ЕООД, искове с правно основание чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване на нищожност на решение № 2293 от 20.05.2019 г., постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, и допълнително решение № 3388/24.07.2019 г. постановено по същото дело, като неоснователни. В касационната жалба е обективирана и частна касационна жалба на А. Д. Д., чрез пълномощника адв. П. Й. против решение № 6377/20.11.2024 г. по в.гр.д. № 1584/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставил без уважение като неоснователна частната й жалба срещу определение от 26.10.2021 г. постановено по реда на чл.248 ГПК по гр.дело № 63746/2019 г. по описа на Софийски районен съд. В тази част въззивното решение има характер на определение, постановено по реда на чл.274, ал.1, т.2 вр. чл.248, ал.3 ГПК. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът поддържа, че в обжалваната част решението е недопустимо, евентуално - неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано – основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Първото основание е бланкетно заявено, т.е без конкретни доводи, обуславящи недопустимост на постановеното въззивно решение. Във връзка с второто са наведени оплаквания, че въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени доводи и възражения във въззивните жалби и не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, т.е. за допуснати нарушения на разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е формулиран процесуалноправния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка съвкупно и поотделно доказателствата и обсъди защитните тези на въззивника, включително и да отговори на доводите и възраженията, развити в жалбите му, при съблюдаване на очертаните с въззивните жалби предели на въззивното производство. Поддържа се, че при постановяване на решението, въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и конкретно посочени в касационната жалба решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. В изложението са формулирани и въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззвния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГК, а именно: 1/ Кога следва да се подпише съдебен акт – веднага при постановяването му (чл. 235 и чл. 236, ал. 3 ГПК), преди изпращането му на страните по делото и преди отбелязването му в регистъра на публичните решения или е допустимо подписването му да става месеци по-късно, когато въпросът за редовността, нищожността на съдебния акт е поставен за разглеждане в друг съд, на друго правно основание; 2/ Кой е първоначалният момент, от който следва да се установява нищожността на постановен съдебен акт – първото действие – представянето на неподписан съдебен акт на двете страни в процеса или представянето на актовете на двете страни в последното заседание в производството по чл. 270, ал. 2 ГПК, в което производство се иска от съда прогласяване на тяхната нищожност; 3/ Допуска ли материалният и процесуалният закон изпращането на неподписан съдебен акт на страна в процеса? Ако да – в кои случаи; 4/ Следва ли недопустимия и неоснователен отказ да се изпрати заверен препис от постановен, неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поискан служебно от друг съд по повод на съдебен спор, по който поисканият заверен препис от акта е с преюдициално значение за спора, да се разглежда като липса на такъв; 5/ Съдебни актове, които не са издадени в законоустановената форма /не е подписан от нито един от членовете му и липсва отбелязване за причините за неподписването му от член на състава, който го е постановил/, нищожен ли е; 6/ Упражнило ли е дружеството „АББ България“ ЕООД правото си на отговор в допустимите съгласно чл. 131 ГПК срокове; Във връзка с частната касационна жалба, съдържаща се в касационната жалба се поставя въпроса „Дължат ли се разноски на адвокат, който не е изпълнил регламентираните в ЗОДДФЛ и Наредба за отчитане на продажбите в търговските обекти, т.е. не е представил договор за правна помощ на индигирана хартия от адвокатски кочан“. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по въпроса за дължимостта на разноските на ответната страна, противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК. Насрещната страна – „АББ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез адв. Е. И., поддържа становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Развити са и съображения за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да потвърди решението, с което са отхвърлени исковете по чл.270, ал.2 ГПК, въззивният съд е приел, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд, като и правните му изводи са правилни и обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Приел е, че доводите във въззивната жалба са общи, а по същество са изцяло неоснователни, като във връзка с тях въззивният съд е изложил следните съображения: Предмет на разглеждане по делото са искове с правно основание чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване на нищожност на решение № 2293 от 20.05.2019 г., постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, и на допълнително решение № 3388/24.07.2019 г. постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, с твърдение, че същите не са подписани от нито един от членовете на въззивния съдебен състав, включително и от съдията-докладчик по делото. Приел е за безспорно установено по делото, че основното решение е подписано от всички членове на съдебния състав, а допълнително решение е подписано от двамата членове на съдебния състав /съдия В. К. и съдия А. И. - съдия-докладчик по делото/, но не и от председателя на съдебния състав - съдия В. Б., като не е направено отбелязване, съгласно чл.236, ал.3, изр.2 ГПК от председателя или старшия съдия върху решението за причините за това. При така установените факти, въззивният съд е посочил в мотивите си, че легално законово определение за нищожност на решението липсва както в отменения Граждански процесуален кодекс - чл.209 ГПК /отм./, така и в новия ГПК - чл.270, ал.1 ГПК, поради което съдържанието на понятието се извлича по пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правният спор. Според правната теория и съдебната практика, нищожно е всяко решение на съда, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Приема се, че липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Доколкото нищожният съдебен акт е засегнат от най-тежката форма на порочност, заинтересованата страна може да релевира нищожността на съдебното решение и чрез възражение, а при обжалване съдът следи служебно за валидността на акта. В съдебната практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган; от орган, функциониращ в ненадлежен състав; извън пределите на правораздавателната власт на съда; неизготвено в писмена форма или неподписано; когато повелява изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация; което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване /така: ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 810 от 17.10.2008 г. по гр.дело № 2895/2007 г. на ВКС, І г.о., решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр.дело № 826/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и др./. Това са критериите, по които се извършва преценката за валидност на съдебния акт - както в рамките на провеждан инстанционен контрол, така и в процес по чл.270, ал.2 ГПК. На следващо място, въззивният съд е посочил, че нищожно е само онова решение, което не отговаря на изискванията за валидност на съдебния акт, тоест което не е постановено от надлежен орган, или този орган не е функционирал в надлежен състав, или не е действал в пределите на правораздавателната власт на съда, или не е изготвено в писмена форма или решението е неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече дори при тълкуване. Нищожно е и онова съдебно решение /съдебен акт/, което не е подписано от съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав, като неподписването се дължи на отказ на съдиите да го подпишат. Пропускът да се подпише решението не води до неговата нищожност - такова решение е само незавършено, защото подпис може да се положи винаги, дори и когато решението е обжалвано и то на това основание, но само при условие, че лицето има съдийска правоспособност. Съгласно Тълкувателно решение № 1/12.02.2012г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за органите на съдебната власт, обявеното по реда на чл.189, ал.3, изр.2 ГПК /отм./ и чл.236, ал.3, изр.2 ГПК съдебно решение, което не е подписано от съдията, който след постановяването му е избран за съдия в друг съд или е в обективна невъзможност да стори това, не е нищожно. Когато член на състава не може да подпише решението, председателят на състава следва да отбележи причините за това, а когато не може да бъде подписано от председателя, това се прави от старшия член. Както е посочено в цитираното тълкувателно решение, законът не прави разлика между причините за неподписването - в периода от формиране на волята на състава при тайното съвещание до изготвянето на писмения текст на акта е възможно да настъпят различни факти, които препятстват полагането на подписите. Тези факти може да съставляват както обективна причина - смърт, телесна повреда, психично разстройство и пр., така и субективна – нежелание да се положи подпис от съдия, взел участие при формиране волята на съда. За валидността на съдебният акт е без значение дали съдията, взел участие при формиране на волята на съдебния състав не може да положи подписа си поради причина от физическо естество /смърт, телесна повреда, психично разстройство/, поради причина от правно естество /пенсиониране, напускане на длъжността съдия/ или поради преминаването му на работа в друг съд. Естеството на причината е правно ирелевантно, тъй като волята на съда е надлежно формирана при гласуването в тайното заседание и надлежно удостоверена с подписите на двама съдии. На следващо място, въззивният съд е посочил, че това тълкувателно решение не е в противоречие с т.15 на ППВС № 1/1985г., която хипотезата касае случаите, когато поради пропуск съдебният акт не е подписан от член на съдебния състав, в който случай делото трябва да се върне на първата инстанция за отстраняване на недостатъка, а само отказът да бъде подписан прави акта нищожен. Видно от мотивите по т.15 на ППВС № 1/1985 г. е, че е разгледан случай, при който към делото е приложен проект за протокол или решение, неподписан от съответния член на съдебния състав, взел участие в разглеждане на делото в открито заседание и в постановяване на решението, без да е направена забележка по чл.189, ал.3 от отменения ГПК, аналогичен на който е чл.236, ал.3 ГПК. В такива случаи съдебният акт не е завършен и трябва да се предложи на неподписалия да подпише решението /протокола/ или да се отбележи причината за неподписването. С полагане на съответния подпис съдебният акт става редовен и само при отказ от неподписалия член на съдебния състав да го подпише е налице основание за обявяване на обжалваното решение за нищожно. Въззивният съд е посочил, че в настоящия случай, в допълнително решение № 3388/24.07.2019 г., постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, подписано от мнозинството на състава, от старшия член не е отбелязана причината за неподписването от председателя, като не е налице отказ на неподписалия, а очевидно е налице обективна пречка от правно естество за това - преминаване на работа в друг съд. Поради това, процесното допълнително решение, не е нищожен съдебен акт, а предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК е неоснователен. С оглед обстоятелството, че решение № 2293/20.05.2019 г., постановено по въззивно гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд-Благоевград, е подписано от всички членове на съдебния състав, то също не е нищожен съдебен акт, поради което искът с правно основание чл.270, ал.2 ГПК е неоснователен. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Повдигнатият процесуалноправен въпрос, макар и да покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение и съответно не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат“ от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, така както те са очертани с въззивната жалба и отговора, като е обсъдил релевантните за спора и събрани по делото доказателства и по-конкретно, съдържащите се в приложеното към настоящото дело въззивно гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд-Благоевград, оригинали на постановените по спора съдебни решения. Останалите въпроси /от № 2 до № 6/, не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са формулирани общо и хипотетично, като част от тях съдържат и твърдения за факти, каквито не са установени по делото. Въпросите са неотносими към формираната решаваща воля на съда, че процесните решения не са нищожни, а са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Така възприетата от съда фактическа обстановка не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на необоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания па чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на необосноваността на решението има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, каквито не са релевирани, а и не са разкриват от съдържанието на въззивното решение. При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъде разглеждана и допълнителната такава. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че по въпроса кога едно съдебно решение е нищожно е налице константна практика на ВКС - решение № 391/16.06.2009 г. по гр.д.№2525/2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 100/07.08.2019 г. по гр. д. № 2882/2018 г. на I г.о., решение № 60327/2021 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 911/2021 г. на IV г.о., решение № 50031/22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на IV г.о. и мн. други, според която съдебното решение е нищожно, ако е постановено от лице, което няма съдийска правоспособност или е постановено еднолично, вместо от съдебен състав, както и ако в съдебния състав е участвало лице, което няма качеството на съдия; ако е постановено по предмет, по който съдът не разполага с правораздавателна власт (когато делото, решено по реда на ГПК, не е гражданско); нищожно е устно постановеното решение или решението, изготвено в писмена форма, но останало неподписано, когато липсата на подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав, да го подпишат. Обжалваното въззивно решение е съобразено както със задължителната съдебна практика - ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГК, така и с посочената казуална практика на ВКС по приложението на чл. 270, ал.2 ГПК, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. По частната касационна жалба, обективирана в касационната жалба против въззивното решение в частта, с която е оставена без уважение частната й жалба срещу определение от 26.10.2021 г. постановено по реда на чл.248 ГПК по гр.дело № 63746/2019 г. по описа на Софийски районен съд: Производството по частната касационна жалба е по реда на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС приема, че същата е подадена в срок, доколкото въззивният съд е посочил, че и в тази част решението му, имащо характер на определение, подлежи на обжалване в едномесечен срок при условията на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът поддържа, че в тази част обжалвания въззивен съдебен акт е неправилен, като излага становище, че непредставянето на договор за правна защита и съдействие, оформен на бланка от адвокатски кочан, е пречка да се присъди адвокатско възнаграждение. В изложението към касационна жалба в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е формулиран единствено въпроса „Дължат ли се разноски на адвокат, който не е изпълнил регламентираните в ЗОДДФЛ и Наредба за отчитане на продажбите в търговските обекти, т.е. не е представил договор за правна помощ на индигирана хартия от адвокатски кочан“, като се поддържа че той е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС - ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК. Във връзка с останалите доводи за неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът не е формулирал правни въпроси. Насрещната страна - „АББ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез адв. Е. И., в отговора на касационната жалба заявява становище, че жалбата е неоснователна. Поддържа, че стандартната бланка на договора под формата на кочани, е въведена от чисто практически съображения - с цел да се използва вместо фактура, тъй като съдържа всички изискуеми реквизити по Закона за счетоводството и представлява първичен счетоводен документ, но когато адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС, използването на такава бланка изобщо не е приложимо, тъй като дружеството следва да издава нарочна данъчна фактура за всяка услуга, каквато именно е представена по делото. Освен това по въпроса е налице и трайна практика на ВКС, че непредставянето на договор за правна защита и съдействие, оформен на бланка от адвокатски кочан не е пречка да се присъди адвокатско възнаграждение при положение, че се представят пълномощно и документи, установяващи реалното заплащане на адвокатското възнаграждение. Ето защо, поддържа, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да остави без уважение частната жалба, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите, че представеният от ответника по делото договор за правна помощ и съдействие не изпълнява изискването на закона за редовна форма, тъй като същият „не е списан на индигирана хартия от прономерован и прошнорован адвокатски кочан, заверен в данъчно подразделение по месторабота на адвоката/ адвокатското дружество, а е на лист, формат А4“. За да достигне до този извод, въззивният съд е съобразил задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според които съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението; че в договора следва да е вписан начинът на плащане и ако е уговорено плащане по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой - вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Според чл.36, ал.2 ЗА, размерът на адвокатското възнаграждение се определя с договор между адвоката и клиента. Посочил е, че нито в ЗА, нито в друг закон има изискване относно формата и реквизитите на този договор, и в частност изискване договорът да бъде оформен на бланка от адвокатски кочан. Формата на договора за правна защита и съдействие не е форма за валидност, а за доказване, поради което сключването на договора в обикновена писмена форма не може да бъде основание съдът да откаже присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, щом договорът е подписан от двете страни - клиент и адвокат, и от съдържанието му са видни размерът на договореното адвокатско възнаграждение и е удостоверено с документ реалното му заплащане на пълномощника. С оглед горното е приел, че непредставянето на договор за правна защита и съдействие, оформен на бланка от адвокатски кочан, не е пречка да се присъди адвокатско възнаграждение при положение, че от ответника е представен договор за правни услуги от 14.01.2020 г. и платежно нареждане за кредитен превод от 05.03.2020 г., установяващо реалното заплащане на адвокатско възнаграждение. Като неоснователни са преценени и доводите, че присъденият на ответника адвокатски хонорар е силно завишен. Въззивният съд е посочил, че в настоящия случай след уважено възражение на ищцата за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК на претендираното от ответника уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция, размерът на същото е намален от 5 499,55 лв. на 2 500 лв. Приел е, че така присъденият размер от 2500 лв. на адвокатско възнаграждение, не се явява прекомерин, с оглед предмета и фактическата и правна сложност на производството по делото в първата съдебна инстанция и вида на извършените от пълномощника на ответника процесуални действия. При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви, формулираният въпрос има характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но няма претендираното от касатора значение и съответно не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС- т.1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК. Изводите на съда, че в случая представените доказателства установяват реално направени разноски пред първата инстанция, са съобразени именно със задължителните разяснения в посочения тълкувателен акт. Отделно от това, даденото от него разрешение на въпроса е съобразено и с казуалната практика на ВКС, според която непредставянето на договор за правна защита и съдействие, оформен на бланка от адвокатски кочан, не е пречка да се присъди адвокатско възнаграждение при положение, че се представят пълномощно и документ, установяващи реалното заплащане на адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,