Определение № 60630 от 20.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 320/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. С. К. против решение № 904186 от 04.11.2020 година по гр. дело № 516/2019 г. на ОС /Окръжен съд/ - Благоевград. Ответницата по касация - Н. Н. Ц. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът К. поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК, чиито текстове е възпроизвел. Поддържал е също така, че в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г, по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд се произнесъл по въпроса: „Допустимо ли е пред въззивната инстанция жалбоподателят да се основава на факти, които не са въведени във възражението на ответника срещу предявеният иск в срока по чл. 131 ал. 1 ГПК, които факти са осъществени и узнати към този момент - срока на отговора на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК“. Страната е развила фактически доводи, за това че ответницата Ц. за първи път след изтичане срока на отговор на исковата молба е конкретизирала възраженията си по отделните кредити. Страната в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставила въпроса: „Длъжен ли е ищецът, при въведена от императивната норма на чл. 32, ал. 2 СК презумпция за равна задълженост, да установява по несъмнен начин, чрез пълно и главно доказване, като съпруг кредитополучател, че всеки от въпросните кредити е бил предназначен и използван за семейни нужди. Или оспорващият съпруг- ответник е длъжен да докаже, че твърдените разходи не са направени или удовлетворената нужда е лична, а не семейна“. Страната е посочила две решения на ВКС относно разпределението на доказателствената тежест по конкретни повдигани пред различни състави спорове. Страната е поставил въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди изявленията на страните, да ги съпостави с преценка на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и неизпълнението на това задължение от значение ли е за изхода на делото, за формиране на решаващата воля на съда“. Изложени са кратки оплаквания за неправилност на акта. Страната по т. IV е посочила - „Налице ли е „очевидна неправилност“ като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по конкретното дело Изложила е своето разбиране за основанието „очевидна неправилност“ чрез цитиране на части от две определения на ВКС и решение № 15/2018 г. на Конституционния съд на Република България. Лаконично е направено оплакване, че съдът не приложил императивна правна норма на чл. 32 СК и чл. 36 от СК, какго и, че неправилно разпределил доказателствената тежест. Така според касатора е допусната очевидна неправилност при постановяване на въззивното решение. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поставеният от него първи въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е съобразен нито с развитието на процесуалното правоотношение, нито с конкретните факти по спора. Още с валидно подадения и приет пред районния съд отговор на исковата молба, Ц. е оспорила изцяло твърденията на ищеца, че сумите по исковата му молба, по договори за кредит, са използвани за семейни нужди. Това възражение дори и детайлизирано фактически във въззивната жалба не означава въвеждане на нещо различно от това, посочено пред първостепенния съд. В тази връзка оплакването на страната за неправилност на възприетата фактическа обстановка от въззивния съд не може да обоснове наличие, нито на общо основание, нито на допълнителен критерий. Поставеният втори въпрос е фактически, а не правен, тъй като касае конкретно доказване по конкретния спор. Следователно и с оглед възприетата с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС дефинитивност на общото основание се налага извод, че така поставен въпросът не може да се счете за установеност на общото основание. Третият поставен въпрос е общ. Същият може да бъде относим към всеки спор, но за да съответства на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, страната следва конкретно да посочи кои изявления на страните и кои доказателства не е обсъдил въззивния съд и как това необсъждане се е отразило върху крайния изход на спора. Кратко въведеното оплакване, за това че въззивният съд не бил обсъдил изявленията в писменото становище на ответника, че в периода на,семейния живот харчели повече пари отколкото получавали, не обосновава валиден довод за наличие на общо основание, тъй като липсват обосновани доводи, свързани с това, как това изявление би променило постановения от съда резултат, разгледал конкретно установените факти по всяка една от заявените претенции от ищеца. Извън това страната изобщо не обосновава допълнителен критерий, съобразно изрично приетата дефинитивност на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, възприета с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Жалбоподателят е поддържал и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от жалбоподателя, а и не се констатират от настоящата инстанция. Страната не обосновава доводи за наличие на тази предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като направените оплаквания, че съдът не бил приложил императивни правни норми, с оглед приетата от него фактическа обстановка и неправилно разпределение на доказателствената тежест съставляват доводи за неправилност на решението, а не за очевидна неправилност. Предвид така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С оглед на всичко изложено по - горе следва да се приеме, че касаторът М. С. К. не е обосновал приложно поле на основанията за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение