Определение № 50590 от 26.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2146/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев инс“ АД срещу решение №30 от 16.06.2021 г. по в.т.д.№342/2021 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №260009 от 11.01.2021 г. по т.д.№300/2019 г. на ОС Стара Загора в частта, с която ЗК „Лев инс“ АД е осъдено да заплати на А. К. Р. сумата от 8 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат й С. Ц. Н., настъпила в резултат на ПТП от 05.10.2014 г., ведно със законната лихва от 01.10.2016 г. до окончателното изплащане, като след частична отмяна на решение №260009 от 11.01.2021 г. по т.д.№300/2019 г. на ОС Стара Загора, ЗК „Лев инс“ АД е осъдено да заплати на А. К. Р. сумата от още 17 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат й С. Ц. Н., настъпила в резултат на ПТП от 05.10.2014 г., ведно със законната лихва от 01.10.2016 г. до окончателното изплащане, а на Радичко М. Д. сумата от 25 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. Ц. Н., настъпила в резултат на ПТП от 05.10.2014 г., ведно със законната лихва от 01.10.2016 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател от лице, чиято материалноправна легитимация се обосновава с ТР №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. 2. Какви критерии следва да приложи решаващият съд при преценката относно наличие на изключение, по смисъла на цитираното тълкувателно решение, по отношение възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС №4/1061 г. и ППВС №5/1969 г., вкл. в случаите, при които не е установена родствена връзка с пострадалото лице. 3. Следва ли решаващият съд при преценката относно възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС №4/1061 г .и ППВС №5/1969 г., да изведе и изследва допълнителен критерий относно прилагане на чл.52 от ЗЗД в случаите на недоказана родствена връзка относно наличие на изключение. 4. Следва ли решаващият съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да посочи в мотивите си конкретното разбиране за значението на фактите, определящи естеството и степента на засягане на правната сфера на търсещи обезвреда, въз основа на което разбиране е формиран извод относно конкретния размер на паричната обезвреда. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответниците по касация А. К. Р. и Радичко М. Д. заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на малолетния С. Н.. Като спорни въпроси във въззивното производство, съдът е очертал тези, относно материалноправната легитимация на ищците да получат застрахователно обезщетение и размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от тях. Посочил е, че към момента на ПТП починалият е бил на девет години, а ищцата - негова едноутробна сестра, е била с пет години по-голяма, като от раждането на починалия малолетен, майката на децата, заедно с бащата и дядото на ищцата и двете деца, са живеели и израснали в една къща. Приел е, че тази сравнително малка, но осезаема разлика във възрастта на двете деца сама по себе си предпоставя наличието на особено грижовно отношение на по-голямата сестра към по-малкото братче и точно това отношение е било установено по делото от показанията на разпитаните свидетели - двете деца израснали заедно, заедно ходили на училище и били неразделни, като в дните след катастрофата, когато трябвало да преживее и мъчителния период от почти два месеца, когато С. Н. е бил в кома, ищцата постоянно плачела, а след като починал, тя се затворила в себе си и преживяла много тежко кончината му. Изложил е съображения, че с оглед установените по делото факти, ищцата се явява материалноправно легитимирана да получи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на по-малкия й брат, тъй като е установена особено близката връзка между децата, силната и трайна взаимна близост и емоционална привързаност и подкрепа между двамата, като доказана се явява и силната травма, причинена на ищцата от смъртта на толкова близкия по възраст неин брат, която негативно и много пряко се е отразила на начина й на живот. В този смисъл е достигнал до извод, че са налице релевантните факти, очертани в мотивите на ТР №1 от 21.06.2018 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, свързани със съществуването на особено близка привързаност между двамата, при която не само загубата на братчето й, но и предхождащия смъртта му дълъг и много мъчителен период, са причинили на ищцата морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. По отношение на ищеца Радичко Д. съдът е приел, че е дядо по бащина линия на ищцата, който е живял заедно с децата и родителите в една къща. Посочил е, че до смъртта на С. Н. други деца в тази къща е нямало, като поради обстоятелството, че починалият е бил единственото в къщата дете от мъжки пол, ищецът е изпитвал силна привързаност и точно тези отношения са били установени по делото от показанията на свидетелите - обичал го е, с него е лягал и ставал, „без него не е могъл да диша“, когато майката на С. е била за около осем месеца в затвора, за него се е грижил ищецът, а в дните след катастрофата, когато е трябвало да преживее и мъчителния период от почти два месеца, когато С. е бил в кома, ищецът всеки ден е бил в болницата, а понастоящем всяка седмица ходи и на гроба му. По тези съображения и предвид установената силна и трайна взаимна близост, както и емоционална привързаност между двамата е счел за доказана и силната травма, причинена на ищеца от смъртта на толкова близкото му момче, възприемано от него като собствен внук, чиято внезапна загуба негативно и много пряко се е отразила на начина му на живот. В този смисъл е достигнал до извод, че ищецът е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на деветгодишното дете С. /едноутробен по-малък брат на внучката му/, тъй като са налице релевантните факти, очертани в мотивите на цитираното тълкувателно решение, свързани със съществуването на особено близка привързаност между двамата, при която не само загубата на детето, но предхождащия смъртта му дълъг и много мъчителен период, е причинила на ищеца морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. При така установените отношения между ненадейно загиналото момче и ищците по делото, въззивният съд е приел, че като предвидена и допустима от закона компенсация на подлежащите на репариране и доказани от ищците техни неимуществени вреди, следва да се присъди парично обезщетение, в размер на сумата от 50 000 лв. Предвид установения по делото процент на съпричиняване - 50% на вредоносния резултат от страна на починалото дете, е намерил, че предявените искове са основателни за сумите от по 25 000 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените в решението мотиви, формулираните от касатора въпроси са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Отговор на тези въпроси се съдържа в цитираното ТР №1/2016 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, в разясненията, посочени в т.II от ППВС №4/1968 г. и в практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В случая въззивният съд се съобразил изцяло с дадените в ТР разяснения, като въз основа на конкретните установени по делото факти е приел за доказано както наличието на трайна и дълбока, изключителна по своя характер емоционална връзка между починалия и неговата сестра и между починалия и отглеждащия го /наред с родителите/ дядо на ищцата, включително базирайки се на съвместното самостоятелно живеене в едно домакинство и създадените отношения на обич, доверие и взаимопомощ, така и наличието на емоционален и психически срив у ищците вследствие от смъртта на починалия. С оглед изложеното решението е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР №1/2016 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, което изключва наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Следва да се посочи, че доколкото конкретните житейски обстоятелства са различни по всяко дело, те не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, като решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти. Също така при постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС, е извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. показанията на разпитаните свидетели/ и е направил собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищците неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, а при причиняване на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства. В процесния случай, въззивният съд, съобразявайки се изцяло с посочените разяснения, е анализирал подробно характера на отношенията между починалия и ищците, както и интензитета на търпените от последните след внезапната смърт на С. Н. страдания, като е обсъдил релевантните факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението, поради и което не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Всъщност с посочените въпроси се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на решението, не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,