Определение № 2257 от 25.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 780/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Вивус.БГ“ ЕООД срещу определение № 6057 от 17.03.2026 г. по гр. д. № 11991/2024 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 531 от 24.01.2026 г. по същото дело в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен предвид постановяването му в противоречие на процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Моли обжалваното определение да бъде отменено, а молбата му по чл. 248 ГПК уважена. Ответникът по частната жалба, И. К. Д., оспорва жалбата като неоснователна. С определение № 1415 от 21.05.2026 г. производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК до произнасяне на Конституционния съд на Република България по същество по конституционно дело № 5/2026 г. Конституционният съд на Република България се е произнесъл с решение № 10 от 09.07.2026 г. по конституционно дело № 5/2026 г., поради което са отпаднали пречките за разглеждане на висящото ч. т. д. № 780/2026 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и производството по делото следва да бъде възобновено, като съдът се произнесе по сезиралата го частна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение намира сезиралата го частна жалба за недопустима по следните доводи: Предвид нормата на чл. 248, ал. 3 ГПК определението, с което съдът се произнася по молба за допълване или изменение на решение в частта за разноските, подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване решението. При необжалваемост на решението, не подлежи на обжалване и актът, с който съдът се произнася по молба за неговото допълване или изменение в частта за разноските. С обжалвания съдебен акт Софийски градски съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 531 от 24.01.2026 г. по гр. д. 11991/2024 г. по описа на СГС в частта за разноските. С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение № 16218 от 28.08.2024 г. по гр. д. 39976/2023 г. по описа на СРС е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД клаузата „такса за бързо разглеждане – 42,71 лв.“ по договор за кредит № [ЕГН] от 09.03.2021 г. по иск на И. К. Д. срещу „Вивус.БГ“ ЕООД, и „Вивус.БГ“ ЕООД е осъден да заплати на И. К. Д. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 42,71 лв., представляваща недължимо дадена по нищожна клауза „такса за бързо разглеждане“ по договор за кредит № [ЕГН] от 09.03.2021 г. Съобразно нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела. С горецитираното решение № 10 от 09.07.2026 г. по конституционно дело № 5/2026 г. по описа на Конституционния съд на Република България, задължително за съдилищата в Република България, е отхвърлено искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на чл. 280, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (обн. ДВ, бр. 59 от 2007 г., последно изм. и доп. ДВ, бр. 55 от 2026 г.), респективно нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК е приложим закон. Предвид нормата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК размерът на цената на иска по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор е стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот - размерите по т. 2. Въззивният съд се е произнесъл по иск за установяване на нищожност на клауза в договор за кредит № [ЕГН] от 09.03.2021 г., уреждаща задължение за „такса за бързо разглеждане – 42,71 лв.“, при отпусната в кредит сума по договора за от 300 лв. и общо дължима сума по кредита от 344,36 лв., или стойността на целия договор, както и на атакуваната като нищожна негова клауза, са под размера от 5 000 лв. Под този размер е и цената на разгледания иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – търсената сума от 42,71 лв., определена при съобразяване нормата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Горепосочената цена на всеки от предявените и разгледани от въззивния съд искове е под 5 000 лв., респективно под установения в нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг за достъп до касация, поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, независимо от даденото с него указание в друг смисъл. При приложение нормата на 248, ал. 3 ГПК и определението, с което съдът се произнася по молба за допълване или изменение на решение в частта за разноските, не подлежи на обжалване, след като не подлежи на касационно обжалване самото въззивно решение, респективно сезиралата настоящия състав на съда частна жалба като насочена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение