Определение № 4091 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1948/2026 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба от З. К. С., приподписана от адвокат В. Я., срещу въззивното решение №23/18.01.2026 г. на Софийски окръжен съд по в.гр.д. №762/2025 г. в частта, с която е потвърдено решение №20153248/07.07.2021 г. по гр.д. №17393/2020г. на Районен съд – София за прекратяване на производството по предявените от З. К. С. срещу Софийски градски съд искове с правно основание чл.49 ЗЗД В жалбата са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и непълни мотиви. Насрещната страна Софийски градски съд с писмен отговор, чрез процесуален представител С. Р. (с юридическо образование), оспорва жалбата. Твърди, че същата е недопустима, тъй като въззивното решение в посочената му част е влязло в сила. В условие на евентуалност изразява становище за липса на основания за допускане на обжалването и неоснователност на жалбата по същество. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че жалбата е подадена в срок, от легитимна страна и е редовна, но е недопустима, като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол. С въззивното решение в обжалваната му част е потвърдено решението на първостепенния Районен съд – София в частта, с която е прекратено производството по предявените от З. К. С. срещу Софийски градски съд искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: 2 500 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от злепоставянето му с постановеното съдебно решение по гр.д. №5284/2019 г. по описа на СГС, с което бил набеден, че станал причина за забавяне на дела и сумата от 2 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от злепоставянето му с постановеното съдебно решение по гр.д. № 5274/2019 г. по описа на СГС, с което бил набеден, че станал причина за забавяне на дела, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното заплащане. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно правилото на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на исковете за парични вземания е търсената сума. Обжалваното решение, с характер на определение, е постановено в производство с предмет искове с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на сумите от по 2 500 лв. Цената на всеки от исковете е под определения в ГПК праг за касационно обжалване. Исковете са граждански, оценяеми, облигационни, и по силата на чл.280, ал. 3 ГПК, въззивното решение, постановено по тях, е изключено от касационен контрол. Съгласно изричната разпоредба на чл.274, ал.4 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване и определенията, постановени по дела, решенията, по които не подлежат на обжалване, независимо дали попадат в обхвата на определенията по чл. 274, ал.1 ГПК. С оглед на това, въззивното решение, с характер на определение на окръжния съд, с което е потвърдено решението на първостепенния съд за прекратяване на производството по делото, не подлежи на обжалване и е влязло в сила от момента на обявяването му. Подадената срещу него частна касационна жалба е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. С молба вх.№12116/10.06.2026г. З. К. С. направил искане за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: 1/ Следва ли чл.19 ДЕС и чл.47 от Хартата и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че държавата може да изисква предварителна отмяна на съдебния акт като условие за ангажиране на отговорността ѝ за вреди от нарушение на правото на ЕС, когато този акт е окончателен и не подлежи на отмяна; 2/ Съвместимо ли е с правото на ЕС национална правна уредба или съдебна практика, която поставя в по-неблагоприятно положение лица, пострадали от окончателни съдебни актове, които не подлежат на отмяна, спрямо лица, пострадали от актове подлежащи на контрол и отмяна, като по този начин лишава първата група от възможността да търси обезщетение. Съвместимо ли е това с чл.20 и чл.21 от Хартата (забрана за дискриминация); 3/ Следва ли принципът, установен по делото Кьоблер (С-224/01), да се тълкува в смисъл, че националният съд, разглеждащ иска за вреди, е длъжен сам да установи нарушението на правото на ЕС, когато липсва ред за предварителна отмяна на съдебния акт; 4/ Съвместимо ли е с чл.19 ДЕС и чл.47 от Хартата националният съд да отказва да разглежда иск за вреди от съдебен акт поради липса на предварителна отмяна, когато такава отмяна обективно е невъзможна; 5/ Следва ли правото на ЕС да се тълкува в смисъл, че националният съд не може да изисква от ищеца да сезира ЕСПЧ като условие за установяване на незаконност, предвид че ЕСПЧ не е четвърта инстанция и не отменя съдебни актове; 6/ Следва ли правото на ЕС да се тълкува в смисъл, че националната практика, която лишава определена група лица от достъп до обезщетение поради липса на ред за отмяна на окончателни съдебни актове, представлява непряка дискриминация по смисъла на чл.21 от Хартата и чл.4, ал.2 от Закона за защита от дискриминация; 7/ Следва ли чл.19 ДЕС, чл.47 от Хартата и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че държавата може да предвиди по-благоприятен режим за обезщетяване на вреди от съдебни актове, нарушаващи правото на ЕС (чл.2в ЗОДОВ), отколкото за вреди от съдебни актове, нарушаващи други норми на правото, включително ЕКЗПЧОС, като допуска без предварителна отмяна само в първия случай. Съвместимо ли е това с принципа на недискриминация по чл.20 и чл.21 от Хартата. Съставът на съда намира, че не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване. Съгласно разпоредбите на чл. 629 и сл. от ГПК и чл. 267, § 3 ДФЕС, както и трайно установената практика на СЕС, за да бъде отправено преюдициално запитване е необходимо поставените въпроси да са свързани с тълкуване на определена разпоредба от правото на Европейския съюз (ЕС), което е необходимо за разрешаване на конкретния спор по делото. Изключения от задължението за отправяне на запитване са формулирани и в практиката на Съда на ЕС, когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос (решение от 27.03.1963г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v NederlandseBelastingadministratie, решение от 05.02.1963г. по дело 26/62, Van Gend en Loos v. NederlandseAdministratie der Belastingen и други). Формулираните от жалбоподателя въпроси не попадат в предмета на предявените от него искове по чл.49 ЗЗД, а са част от предмета на останалите обективно съединени искове, разгледани от въззивния съд. В допълнение следва да бъде отбелязано, че по въпросите на страната, свързани с принципите и условията, уреждащи извън договорната отговорност на държавите членки за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на правото на Общността, когато това нарушение се дължи на национален съд, постановил решение като последна инстанция, са налице произнасяния на СЕС (дело C-224/01 Gerhard K цbler v. Republik Цsterreich и решение по дело C-173/03 Traghetti del Mediterraneo SpA, in liquidation v. Repubblica italiana). Изложеното обосновава извод за липса на изискуемите се позитивни основания за отправяне на запитването и за наличие на абсолютни пречки за допускането му. По изложените съображения, съдът