Определение № 50098 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1654/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по подадени касационни жалби от Х. В. Х. и С. Х. Х. /ответници/ и от Г. Ж. Ж. /трето лице- помагач по делото/ срещу решение № 1181 от 07.07.2021 г. по в.гр.д.№ 491 от 2021 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, V състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 45 от 17.01.2023 г., с което е отменено решение № 261089 от 09.11.2020 г. по гр.д.№ 8639 от 2019 г. на Варненския районен съд, гражданско отделине, X. състав и вместо него е постановено ново решение за уважаване на предявения от М. З. Т. срещу Х. В. Х. и С. Х. Х., при участието на трето лице- помагач на страната на ответниците Г. Ж. Ж., иск с правно основание чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението на следния недвижим имот: дворно място (без построената в него сграда), находящо се в [населено място], [улица], [община], представляващо имот с идентификатор № ..... по кадастралната карта на В., одобрена със заповед № РД-18-17 от 06.03.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, изменена със заповед № РД-18-3024 от 16.04.2018 г. на Началника на С.- В., с площ от 680 кв.м. по документ за собственост, а по скица- 669 кв.м., при граници: имоти с идентификатори ....... и ......

В жалбата си ответниците по делото Х. В. Х. и С. Х. Х. твърдят, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при нарушение на съществени процесуални правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

В изложението към касационната жалба като основания за допускане на касационното обжалване сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 2296 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си, при признаване или отричане на претендирани права или направени възражения, да посочи кои правнорелевантни относими факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои намира недоказани, или го изпълнява чрез извършване на самостоятелен анализ на доказателствата, като ги съотнася към конкретните твърдения, въведени от страните ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр.д.№ 896 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д.№ 2220 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т.д.№ 505 от 2017 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., определение № 54 от 18.02.2021 г. по гр.д.№ 3338 от 2020 г. на ВКС, ГК, І г.о., определение № 423 от 11.05.2018 г. по гр.д.№ 535 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр.д.№ 5201 от 2016 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

3. Следва ли ищецът по предявен ревандикационен иск да докаже правата и на своя праводател при условията на пълно и главно доказване, ако те са оспорени по надлежния ред ? По този въпрос се твърди противоречие с определение № 239 от 08.05.2018 г. по гр.д.№ 3590 от 2017 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 62 от 01.07.2015 г. по гр.д.№ 339 от 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр.д.№ 5289 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, ползва ли се с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост ? По този въпрос се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Освен това, касаторите считат, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Третото лице-помагач Г. Ж. Ж. също обжалва решението, като твърди, че то е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставя следните правни въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства, доводите и възражения на страните и оплакванията в жалбата, като формира свои фактически и правни изводи относно основателността на предявения иск ? По този въпрос се твърди противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС и с Тълкувателно решение № № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр.д.№ 2113 от 2016 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 149 от 28.12.2017 г. по т.д.№ 1604 от 2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 23 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 920 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 209 от 20.02.2018 г. по т.д.№ 1096 от 2017 г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 183 от 16.11.2017 г. по т.д.№ 2624 от 2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

2. Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК /чл.431 ГПК 1952 г., отм./, ползва ли се с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост ?

3. Оспорването на удостовереното с констативен нотариален акт право от заинтересована за това страна изисква ли оспорване на самия акт по реда на чл.193 ГПК ?

4. Как се разпределя доказателствената тежест в правния спор, когато и двете страни легитимират правото си на собственост с констативни нотариални актове или такива за правни сделки ? По втория, третия и четвъртия въпроси се счита, че е налице противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по тълк.д.№ 3 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 128 от 12.01.2018 г. по гр.д.№ 412 от 2017 г. на ВКС, ГК, IІ г.о.

5. В случаите на завладяване на чужд имот необходимо ли е владелецът да демонстрира намерението си за своене спрямо невладеещия собственик, или е достатъчно владението да е упражнявано в предвидения от закона срок явно, необезпокоявано и непрекъснато?; Прилага ли се презумпцията по чл.69 ЗС в случаите, когато при сключен договор за продажба на недвижим имот владението не е предадено на купувача и продавачът продължава да владее имота, или се счита, че той държи имота за купувача ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 3643 от 2018 г. на ВКС, ГК, IІ г.о., решение № 600077 от 14.06.2021 г. по гр.д.№ 3677 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, IІ г.о.

6. При наличие на сключен договор за продажба предполага ли се, че владението е предадено на купувача ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр.д.№ 2113 от 2016 г. на ВКС, ГК, І г.о.

7. Вписването на нотариалния акт за продажба ползва ли се с оповестително-защитно действие ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 422 от 13.03.2013 г. по гр.д.№ 223 от 2012 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 10 от 29.03.2021 г. по гр.д.№ 1992 от 2020 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 491 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 1348 от 2009 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

В писмен отговор ответниците Х. В. Х. и С. Х. Х. молят касационната жалба на Г. Ж. Ж. да бъде допусната до разглеждане по същество и да бъде уважена като основателна.

В писмен отговор от 06.04.2022 г. ищецът М. З. Т. оспорва касационните жалби. Моли касационното обжалване на решението на Варненския ОС да не бъде допускано.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица /ответници по делото и трето лице- помагач/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът М. З. Т. е придобил правото на собственост на дворно място в [населено място], обл.В. с площ от 680 кв.м., представляващо парцел ....-470 в кв.53 по плана на селото, при граници: път и наследници на М. Й. С., на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № -...от 24.10.1991 г. Продавач по този договор е бил Велико И. С., който се е легитимирал като негов собственик с констативен нотариален акт № ..... от 21.03.1991 г. на основание давностно владение и наследство. Преди Велико И. С. с констативен нотариален акт № ..... от 1964 г. се е снабдил бащата на В. С.- И. Й. С. и то за имот, представляващ лозе с площ от 1,3 дка в местност „Екшелма“, при граници: М. Й., Р. Д. и от две страни- път. Съдът е приел, че щом като правото на собственост на Велико С., признато с констативен нотариален акт № .... от 1991 г., не е било оспорено в производството от някоя от страните, то разпоредителната сделка от 24.10.1991 г. от него в полза на М. Т. е произвела своя вещно-транслативен ефект и правото на собственост е преминало в патримониума на ищеца.

Съдът е взел предвид, че ответниците Х. В. Х. и С. Х. Х. основават правата си върху процесния имот на нотариален акт № .... от 17.08.2016 г., с който са закупили от Г. Ж. процесния недвижим имот- поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място] от 2015 г., включен в УПИ .....-810, в кв.53 на [населено място] и идентичен с имот № ..... в кв.53 по плана на селото от 1963 г., с площ от 680 кв. м. При изповядване на сделката продавачът по този договор Г. Ж. се е легитимирал с нотариален акт № ..... от 01.12.2014 г. за покупка на имота от Г. В. Д. и Р. В. С., които видно от удостоверение за наследници № А.-1-732 от 25.06.2008 г. са наследници по закон на Велико И. С., починал на 23.09.2005 г. След като обаче към 2005 г. /датата на откриване на наследството на В. С./ спорният имот не е бил вече в неговия патримониум /вече е бил продаден от него на ищеца с нотариалия акт № ..... от 24.10.1991 г./, то наследниците му- прехвърлители, не са притежавали правото на собственост. Затова и сделката от 01.12.2014 г., с която те са прехвърлили имота на Г. Ж., макар и валидна, не е произвела за Г. Ж. вещно-транслативен ефект, а последващият приобретател Х. Х. и съпругата му С. Х. също не са придобили правото на собственост върху имота.

По спорния въпрос относно идентичността на имота- предмет на сделката, обективирана в нотариален акт № .... от 24.10.1991 г. /празно дворно място с площ от 680 кв.м., представляващо парцел .....-470 в кв.53 по плана на [населено място], при посочените граници/, с процесния имот /поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на селото от 2015 г., с площ от 680 кв.м. по документ за собственост, а по скица- 669 кв.м./, съдът е приел, че от доказателствата по делото се установява, че В. С. е притежавал само един имот в тази местност, като липсвал спор относно това, че към момента на снабдяването му с констативен нотариален акт № ..... от 1991 г. той е бил собственик на имота в [населено място], описан като празно дворно място с площ от 680 кв.м., представляващо имот пл.№ ..... по плана на селото. Идентичността на имотите, според въззивния съд, се установява и от приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза, в което са проследени действалите във времето планове на [населено място]- кадастрални планове от 1962 г. и 1981 г. и регулационни планове от 1963 г., 1990 г. и 2012 г. В действалия по време на сделката по нотариален акт № ..... от 24.10.1991 г. регулационен план от 1990 г. имотът е представлявал парцел ....-470 с площ от 794 кв. м., като в разписните листи към този план е вписан като собственост на И. Й. Ж., В. И. С. на основание нотариален акт № .... от 1964 г. В действалия към датата на сделките по нотариален акт № ..... от 01.12.2014 г. и нотариален акт № .... от 17.08.2016 г. ПУП от 2012 г. имотът е представлявал парцел УПИ ....-810 с площ от 669 кв. м. и е напълно идентичен по площ и граници с процесния имот с идентификатор ..... по одобрената през 2015 г. и изменена през 2018 г. кадастрална карта на [населено място]. Относно идентичността на имотите по нотариалните актове на ищеца и на ответниците, въззивният съд е приел за ирелевантно установеното от вещото лице несъществено несъответствие в площта на имота, която понастоящем е по-малка от първоначално описаната в нотариалния акт на ищеца от 1991 г. За ирелевантно е прието и обстоятелството, че ищецът не бил вписан като собственик на имота в разписните листи към действащите планове, тъй като последното не доказва и не създава вещни права на собственост.

Относно владението на имота не се е споряло между страните и от доказателствата, включително заключения на оценителни експертизи, е установено, че ответниците Х. са във владение на този имот от момента на сделката от 17.08.2016 г., като веднага след закупуването му са започнали строеж на жилищна сграда в имота, по повод на който строеж е било необходимо да бъде изместен преминаващият през имота тласкател /съоръжение на В и К инфраструктурата/, която дейност включвала проектиране и физическото му изместване извън имота и била на значителна стойност- 20 150 лв. Предвид на това съдът е приел за доказано, че ответниците са във владение на имота и поради това е счел за основателен предявения от ищеца срещу тях иск по чл.108 ЗС.

За неоснователно е прието направеното от ответниците възражение за придобиването на имота по давност. Според съда, владението върху имота е било предадено на ищеца М. Т. още с подписването на договора от 24.10.1991 г., тъй като в договора не е било уговорено нещо различно от обичайното. Според съда, за установеното от М. Т. владение върху имота свидетелстват и неговите действията по управление на вещта, изразяващи се в снабдяване с разрешение № 121 от 01.09.1992 г. от СП „В и К“- [населено място] да извърши строеж на водопроводно отклонение в имот в [населено място], както и в заплащането на местни данъци и такси за имота през периода 1991- 2019 г. Макар част от свидетелите да твърдят, че бившият собственик Велико С. е останал да ползва и да живее в имота, съдът е приел, че това би могло да бъде само в качеството му на държател на вещта за друг, т.е. за новия собственик, тъй като липсвали твърдения и доказателства в периода от 1991 г. до смъртта си през 2005 г. Велико С. да е манифестирал намерение да свои имота за себе си, отблъсквайки владението на новия собственик М. Т..

Поради това за времето след смъртта на В. С. през 2005 г. до първата прехвърлителна сделка от 01.12.2014 г., извършена от наследниците му Г. В. Д. и Р. В. С. в полза на Г. Ж. /трето лице- помагач по делото/, дори наследниците да са продължили да осъществяват фактическата власт върху имота, то това е било в същото качество, каквото е имал и техният наследодател, т.е. като държатели. Не се установявало и след 2005 г. наследниците на В. С., конкретно Р. С. и Г. Д. да са манифестирали намерението си да своят имота за себе си, отблъсквайки владението на М. Т., а освен това, горепосоченият период от 9 години бил недостатъчен за придобиване на имота на основание недобросъвестно владение.

За неоснователно е прието и възражението на ответниците Х. за придобиване на имота по кратката давност, тъй като от датата на първата прехвърлителна сделка в полза на праводателя на Х.- Г. Ж. /01.12.2014 г./ до датата на завеждане на исковата молба, а и на нейното вписване /съответно 05.06.2019 г. и 27.06.2019 г./, когато съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС давността се прекъсва, не са изтекли 5 години, колкото е минималния необходим срок по чл.79, ал.2 ЗС за придобиване на имот на основание добросъвестно давностно владение.

За неоснователно е прието и възражението на ответниците за придобиване на имота по давност чрез присъединяване към тяхното владение и към владението на праводателя им Г. Ж. на владението на наследниците на Велико С.- Г. Д. и Р. С.. Посочено е, че при присъединяване на нееднородни владения /недобросъвестно, каквото е било владението на наследниците на В. С.- Г. Д. и Р. С., и добросъвестно, каквото е било владението на приобретателите Г. Ж., Х. и С. Х./ общият давностен срок може да бъде само 10-годишен /в случая от 27.06.2009 г. до 27.06.2019 г./. Според съда, обаче липсвали доказателства за част от този период /от 27.06.2009 г. до 01.12.2014 г., когато е била извършена продажбата на Г. Ж./ наследниците на В. С.- Р. С. и Г. Д. да са владяли процесния имот: На първо място, не било доказано те да са упражнявали фактическа власт върху имота. До този извод съдът е стигнал предвид показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза от вещо лице, извършило оглед на място, според което за периода 2012 г.- 2015 г. през процесния имот № .... е преминавал черен път и очевидно същият не е бил заграден. На второ място, дори и да са упражнявали фактическа власт върху имота, Р. С. и Г. С. са били държатели на този имот /като наследници на В. С. са продължили да осъществяват фактическата власт върху имота в същото качество, каквото е имал и техният наследодател/. Поради това, за да установят владение върху него е било необходимо да извършат действия, с които да отблъснат владението на действителния собственик М. Т. и да демонстрират пред него намерението си да владеят имота за себе си, за което по делото нямало събрани никакви доказателства.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението на посочените от жалбоподателите основания и на основанията по чл.280, ал.2 ГПК:

По първия и втория поставени от ответниците въпроси и първия поставен от трето лице- помагач въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не ?; Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си, при признаване или отричане на претендирани права или направени възражения, да посочи кои правнорелевантни относими факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои намира недоказани, или го изпълнява чрез извършване на самостоятелен анализ на доказателствата, като ги съотнася към конкретните твърдения, въведени от страните ? и Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорни предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства, доводите и възражения на страните и оплакванията в жалбата, като формира свои фактически и правни изводи относно основателността на предявения иск ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с това решение, а и с останалата практика на ВКС, в обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и установените с тях правнорелевантни факти; посочил е кои от доказателствата възприема и кои- не; произнесъл се е по всички относими към спора доводи и възражения на страните и е изложил пълни и ясни мотиви на решението си. Касаторите не са посочили по кои техни доводи или възражения съдът не се е произнесъл. Евентуално неправилното произнасяне на съда /приетото от съда, според касаторите, че между страните не съществува спор относно това, че към 1991 г. процесният имот е бил собственост на В. С./ не представлява липса на произнасяне по довод или възражение на ответниците или на третото лице- помагач. А изводът на съда, че счита показанията на св.С. Д. и св.В. В. за необективни и недоказващи владение на ответниците, е достъчно мотивиран в решението: посочено е, че свидетелят Д. е бил съпруг на праводателката на ответниците Г. Д. и прави доста объркано откъм хронология изложение, а свидетелят В. В. имал впечатления от имота не по-рано от 2005 г.

По третия поставен от ответниците въпрос /Следва ли ищецът по предявен ревандикационен иск да докаже правата и на своя праводател при условията на пълно и главно доказване, ако те са оспорени по надлежния ред ?/ приетото от въззивния съд също не противоречи на посочената практика на ВКС. Напълно в съответствие с нея, въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е било да докаже правата и на своя праводател. Като е обсъдил събраните по делото доказателства /писмени и заключение на съдебно-техническа експертиза/, съдът обосновано е приел, че ищецът М. Т. е доказал при условията на пълно и главно доказване, че неговият праводател по договора за покупко-продажба от 24.10.1991 г. В. И. С. е бил собственик на имота- предмет на договора и че този имот е идентичен с описания в исковата молба имот по действащата към настоящия момент кадастрална карта на населеното място. Правилно е съобразено от съда и че ответниците черпят права си от същото лице- В. С., чийто наследници по закон са продали имота на третото лице- помагач Г. Ж., който пък от своя страна го е продал на ответниците Х..

По четвъртия поставен от ответниците въпрос и втория, третия и четвъртия поставени от третото лице- помагач въпроси /Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, ползва ли се с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост ?; Оспорването на удостовереното с констативен нотариален акт право от заинтересована за това страна изисква ли оспорване на самия акт по реда на чл.193 ГПК ?; Как се разпределя доказателствената тежест в правния спор, когато и двете страни легитимират правото си на собственост с констативни нотариални актове или такива за правни сделки ?/ също няма противоречие между прието от съда и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 11 от 2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, съдът, макар и не изрично, е приел, че констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост в нотариални актове № .... от 1964 г. и № ..... от 1991 г. не се ползват с материална доказателствена сила и не обвързват съда. Именно поради това е обсъдил събраните по делото други доказателства /свидетелски показания и заключение на съдебно-техническа експертиза за действалите за местността кадастрални и регулационни планове и за вписаните в разписните листове към тези планове собственици на процесния имот/ и въз основа на тях е достигнал до извода, че са верни констатациите на нотариуса в констативен нотариален акт № ..... от 1991 г. за принадлежността на правото на собственост на имота от В. С.. Не е прието, че оспорването на констативен нотариалект акт изисква откриване на производство за оспорване по реда на чл.193 ГПК, което е в съответствие със съдебната практика. В съответствие със закона и със съдебната практика е прието, че в тежест на ищеца е да докаже верността на констатациите в представения констативен нотариален акт № .... от 21.03.1991 г. Съобразено е и че ищецът и ответниците не се легитимират с различни констативни нотариални актове на различни лица, а с констативен нотариален акт на едно и също лице- В. С., който е праводател на ищеца по нотариален акт № .... от 24.10.1991 г. и същевременно наследодател на лицата, които са прехвърлили процесния имот на третото лице- помагач Г. Ж. с нотариалния акт № ..... от 01.12.2014 г., който пък от своя страна го е прехвърлил на ответниците Х. с нотариалния акт № .... от 17.08.2016 г.

Няма противоречие и с Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по тълк.д.№ 3 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът не е отменил нито един от нотариалните актове на ответниците, обективиращи сделки.

По петия поставен от третото лице- помагач въпрос /В случаите на завладяване на чужд имот необходимо ли е владелецът да демонстрира намерението си за своене спрямо невладеещия собственик, или е достатъчно владението да е упражнявано в предвидения от закона срок явно, необезпокоявано и непрекъснато?; Прилага ли се презумпцията по чл. 69 ЗС в случаите, когато при сключен договор за продажба на недвижим имот владението не е предадено на купувача и продавачът продължава да владее имота, или се счита, че той държи имота за купувача ?/ също няма противоречие с посочената практика на ВКС. В посочените от третото лице- помагач решения на ВКС по втория от тези въпроси няма произнасяне: В решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 3643 от 2018 г. на ВКС, ГК, IІ г.о. и решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, IІ г.о. съдът се е произнесъл по въпроса за приложението на презумпцията по чл.69 ЗС в хипотезата на завладяване на чужд имот без основание, а решение № 600077 от 14.06.2021 г. по гр.д.№ 3677 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о. касае установяването на владение от купувач по предварителен договор за продажба на недвижим имот. В никое от тези решения няма произнасяне по относимия към настоящото дело въпрос- какво е качеството на продавач по договор за продажба на имот, който остава да ползва имота и след продажбата: държател или владелец на този имот ? По този конкретен въпрос има практика на ВКС /решение № 136 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 436 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о./, на която обжалваното решение съответства и която е в следния смисъл: Ако продавачът на един имот остане да упражнява фактическа власт върху него и след продажбата, то той има качеството на държател на имота /освен ако в договора не е уговорено друго/. Поради това, за да се превърне във владелец на имота, продавачът следва да демонстрира пред купувача промяната на намерението си да държи този имот като свой.

По шестия поставен от третото лице- помагач въпрос /При наличие на сключен договор за продажба предполага ли се, че владението е предадено на купувача ?/ също няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Никъде в посоченото решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр.д.№ 2113 от 2016 г. на ВКС, ГК, І г.о. не е прието, че при наличие на сключен договор за продажба се предполага, че владението на имота се предава на купувача. Такъв извод няма и в обжалваното решение. Не е прието, че самият договор за продажба предполага предаване на владението от датата на сключване на договора, а че от събраните по делото доказателства /за предприети от купувача фактически действия върху имота относно неговото благоустрояване с вода/ се установява такова предаване на владението.

Седмият поставен от третото лице- помагач въпрос /Вписването на нотариалния акт за продажба ползва ли се с оповестително-защитно действие ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е от значение за настоящото дело. Спорът по това дело не касае конкуренция на вещни права, която се разрешава въз основа на това дали вписванено на акта, на който основават права си ищеца или ответниците, има оповестително- защитно действие. Ищецът и ответниците се легитимират с нотариални актове за покупко-продажба, вписването на които има само оповестително действие. Спорът между тях се разрешава въз основа на това кой е придобил правото на собственост от действителния собственик на имота и кой- от лица, които не са били негови собственици /в случая наследниците на действителния собственик/ и поради това извършената от тях продажба на имота няма вещно-прехвърлително действие. Действително, в мотивите си съдът неправилно е посочил, че нотариалният акт на ищеца има оповестително- защитно действие, но тази грешка на съда не се отразява на правилността на крайния му извод за липса на вещно-прехвърлително действие на нотариалните актове на третото лице- помагач и на ответниците.

Предвид на всичко гореизложено не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по посочените от касатора въпроси. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато някои от приложимите към спора материалноправни или процесуалноправни норми са непълни, противоречиви или неясни, поради което се налага прилагане на закона или на правото по аналогия или тълкуване на тези норми, или когато поради промени в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на конкретна правна норма. В настоящия случай по поставените от ответниците четири правни въпроса има практика на ВКС /цитираната от самите ответници практика, включително и задължителна такава/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и другите основания на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение