Определение № 771 от 28.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 394/2024 г.

Производството се развива по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Макар и апелативният съд да е указал, че определението, с което молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК в едната част е оставена без разглеждане, а в другата частично уважена, може да бъде обжалвано при предпоставките на чл. 280 ГПК, обжалваното определение е от правното естество на чл. 274, ал. 2 ГПК, а не на тези по чл. 274, ал. 3 ГПК, поради което не подлежи на обжалване с частна касационна жалба и касационната инстанция не следва да извършва проверка относно селективните критерии за допускане на въззивното определение до касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Образувано е по частна жалба от З. Л. Б., чрез адвокат Д. Н. от АК-Л., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 88/16.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2225/2023 г. по описа на САС, ГО, 1 с-в, в частта, в която с обжалваното определение апелативният съд е изменил на основание чл. 248, ал. 1 ГПК въззивното решение в частта му за разноските (намалил е присъденото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на ответното застрахователно дружество юрисконсултско възнаграждение от сумата 2130 лв. до размера от 540 лв.), както и от адв. Д. Н. от АК-Л. в частта, в която е оставена без разглеждане молбата му по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските - в частта, в която апелативният съд се е произнесъл по частната въззивна жалба срещу определение № 6601/30.05.2023 г. на първоинстанционния съд, с което на адвоката е определено адвокатско възнаграждение при предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗАдв – за осъщественото пред СГС безплатно процесуално представителство на ищеца. Частните жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Процесуалният представител на ищеца твърди, че молбата му за изменение по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на въззивното решение в частта му за разноските (по отношение на определеното му адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв за осъщественото пред първоинстанционния съд безплатно процесуално представителство на ищеца) е била допустима, поради което неправилно е оставена без разглеждане. Частният жалбоподател-ищец счита, че при определяне на юрисконсултско възнаграждение трябва да се съобрази съотношението на отхвърлената и уважената част от предявените искове, поради което съобразно изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, нормативно максимално установеният негов размер – 540 лв., трябва да бъде редуциран с 80%, поради което той възлиза на сумата от 108 лв. (540 лв. х 20%). Ответникът по частната жалба – „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива подробни правни съображения за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в настоящото частно производство, в уредения в чл. 275, ал. 1 ГПК 1-седмичен преклузивен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е счел, че, тъй като се е произнесъл по частната въззивна жалба срещу определението на СГС, с което е оставена без уважение молбата на адв. Д. Н. от АК-Л. за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските (по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК), е недопустимо в тази част да измени въззивното решение в частта му за разноските – на основание чл. 248, ал. 1 ГПК. Изяснил е, че по този процесуален ред въззивната инстанция може да се произнесе само за извършените пред нея разноски, като в този случай нейният съдебен акт би подлежал на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК (позовал се е на тълкувателните разяснения, дадени по т. 24 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и на определение № 1286/11.12.2023 г. по ч. т. д. № 1770/2023 г. на І т. о.). Като е достигнал да правния извод за основателност на молбата на въззивника-ищец за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК и при съобразяване на правните норми, уредени в чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ, е намалил присъденото с въззивното решение в полза на застрахователното дружество юрисконсултско възнаграждение от сумата 2130 лв. до размера от 540 лв. Установява се, че апелативният съд – след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважил предявения пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като е присъдил допълнително 20000 лв. (над определеното от СГС застрахователно обезщетение в размер на 100000 лв.), представляваща заместващо обезщетение за причинените на пострадалата при настъпване на релевантното застрахователно събитие неимуществени вреди. Но вместо - с оглед на изхода на спора пред въззивната инстанция, да преизчисли определеното на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение на адв. Д. Н. от АК-Л. за осъщественото от него пред СГС безплатно процесуално представителство (в този случай частната въззивна жалба срещу определението на СГС, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, би била недопустима – поради отпаднал правен интерес), апелативният съд се е произнесъл по тази частна въззивна жалба и след като я е счел за основателна, е допълнил първоинстанционното решение, присъждайки на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адв. Д. Н. от АК-Л. допълнително адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1336,07 лв. (при общо дължимото от 4332 лв.) – за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца пред СГС. Тъй като в молбата с вх. № 26961/27.11.2023 г. по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на въззивника за изменение на въззивното решение в частта му за разноските са наведени правни доводи за неправилност на определението на САС, обективирано във въззивното решение, с което апелативният съд се е произнесъл по частната въззивна жалба на адв. Д. Н. от АК-Л. срещу постановеното от първоинстанционния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК определение, по същество той е обжалвал това определение на въззивния съд – с касационна частна жалба. Съдът трябва служебно да квалифицира всяка молба за защита на накърнени материални или процесуални субективни права, поради което, като е приел, че тази частна касационна жалба, представлява молба по чл. 248, ал. 1 ГПК – за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, преграждащото определение на САС се явява незаконосъобразно и трябва да бъде отменено. В тази част делото трябва да се върне на въззивния съд за надлежно администриране на частната касационна жалба срещу определението на САС, обективирано във въззивното решение, с което той се е произнесъл по частната въззивна жалба на адв. Д. Н. от АК-Л. срещу определение № 6601/30.05.2023 г., постановено по гр. д. № 8072/2022 г., с което СГС е оставил без уважение молбата на този процесуален представител за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските. Когато се присъжда възнаграждение за осъщественото на юридически лица и еднолични търговци от юрисконсулт процесуално представителство, съгласно правната норма, уредена в чл. 78, ал. 8 ГПК, неговият размер се определя от съда, като единственото ограничение при осъществяване на тази преценка представлява нормативното изискване той да не надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗПП. Следователно, в тези нормативни предели съдът преценява разумния размер на юрисконсултско възнаграждение, като съобразява действителната правна и фактическа сложност на делото и процесуалните усилия, които се е очаквало юрисконсултът да осъществи при процесуална защита на неговия доверител. Съдът не определя това възнаграждение съразмерно съобразно уважената и отхвърлената част от иска, поради което са неприложими разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. По същество, в този смисъл е и определение № 276/2.08.2018 г. на ВКС по т. д. № 477/2018 г., II т. о., ТК, в което се приема, че определянето на размера на възнаграждението за предоставената по всяко конкретно дело правна помощ е правомощие на съда, разглеждащ делото, като при присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК съдът е обвързан от ограничението възнаграждението да не надхвърля установения в Наредбата за заплащането на правната помощ максимален размер. Съгласно правната норма на чл. 25, ал. 1 от тази Наредба за защита по дела с определен материален интерес, какъвто е настоящият случай, възнаграждението е от 100 до 360 лв., като по силата на ал. 2 на този член за защита по дела с материален интерес над 10000 лв. възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер по ал. 1, т.е. до 540 лв., както е сторил въззивният съд. Тъй като в настоящото съдебно производство ВКС не действа като касационна инстанция (по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК), а разглежда обжалваното въззивно определение по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, той не е обвързан от правните доводи в частната жалба за неговата неправилност, а следва да провери всички правнорелевантни факти, като сам преценява доказателствата, събрани и пред въззивната инстанция и се произнася по въпросите, включени в предмета на производството. Настоящата съдебна инстанция, като съобрази както действителната правна и фактическа сложност на правния спор, пренесен пред въззивната инстанция (спорни са били обстоятелствата дали водачът на процесния лек автомобил е причинил процесното ПТП чрез свое виновно противоправно поведение, дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, респ. каква е неговата степен и дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД), така и процесуалните усилия, които е следвало да извърши юрисконсултът (падал е насрещна въззивна жалба и е изготвил писмено становище по съществото на спора, без явяване в проведеното пред САС о. с. з.), счита, че разумният размер на възнаграждението за осъществената правна помощ от юрисконсулта на ответното застрахователно дружество възлиза на сумата от 300 лв. Следователно, обжалваното определение трябва да бъде отменено в частта, в която след изменението на въззивното решение по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК е определено юрисконсултско възнаграждение над сумата от 300 лв. до присъдения размер от 540 лв. Тъй като частният жалбоподател е бил освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса, при основателност на частната жалба на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК ответното застрахователно дружество трябва да заплати в полза на бюджета на ВКС сумата от 15 лв. – държавна такса за разглеждане на частната жалба, подадена от З. Л. Б.. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение