Определение № 86 от 18.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 288/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби: 1/ касационна жалба на И. Н. Б., представляван от адв. Я. В. С., срещу решение № 12103 от 14.10.2020г. по в.гр.д. № 507/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав в частта, с която е потвърдено решение № 7169 от 24.10.2019г. по гр.д. № 5571/2018г. на СГС, I-21 състав в частта, с която е отхвърлена претенцията за лихва за периода от 05.05.2014г. до 22.04.2019г. и 2/ касационна жалба на Гаранционен фонд срещу същото решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение Гаранционен фонд е осъден да заплати на И. Н. Б. по иск с правно основание чл.557, ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на вуйчо му Дию И. К. при ПТП на 05.05.2014г.

Касаторът - ищец И. Н. Б. поддържа, че решението в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд по отношение на началната дата, от която се дължи законна лихва върху определеното обезщетение, като сочи, че с молба до ГФ от 20.08.2018г. е изпълнил изискването на КЗ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК излага доводи за наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК. Поддържа, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като е налице явна необоснованост в частта, определяща началния момент, от който ответникът дължи законна лихва. Поддържа още, че в решението си въззивният съд се е произнесъл и по въпроса: „От кой момент Гаранционен фонд изпада в забава и дължи обезщетение за забавено плащане на претендираното обезщетение? При депозирана изрична покана /молба/ до ГФ от коя дата ГФ дължи лихва за забава върху претенцията?“. Позовава се на практиката на ВКС, обективирана в решение № 217 от 21.12.2010г. от 21.12.2010г. по т.д. № 149/2009г. на ВКС, ТК, решение № 1028 от 07.05.2008г. по т.д. № 621/2007г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 364 от 28.06.2007г. по т.д. № 74/2007г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 184 от 01.04.2008г. по т.д. № 699/2007г. на ВКС, ТК, I т.о.

Гаранционен фонд не е подал отговор на касационната жалба на ищеца.

Касаторът - ответник Гаранционен фонд поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд за наличие на основанията за ангажиране на отговорността му, предвидени в чл.557, ал.1, т.2, б. „а“ КЗ, тъй като установеното с ТР № 1/2018г. на ОСНГТК на ВКС тълкуване на правната норма се прилага след приемането му и няма обратно действие. Намира, че ТР не следва да се прилага по отношение на факти, които са породили правните си последици преди това, като в противен случай ще е налице недопустимо обратно действие на тълкувателния акт.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради произнасяне по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и поради недопустимост.

I. Касаторът релевира наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на съдилищата:

1. Как следва да се установи изключението, свързано със създадена трайна дълбока емоционална връзка между починалия и претендиращия родственик от трети ред наследници – 1 група – братя и сестри на починалия и техните низходящи племенници?

2. Достатъчно ли е две конкретни житейски обстоятелства, в случая вуйчото да е правил войнишко изпращане на племенника си и да му е ходил на свиждане в болницата, за са достатъчни и обуславящи привързаността да е станала толкова силна, че да е в изключението за силни болки и страдания, нахвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка?

3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на обезщетение за неимуществени вреди и представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на ППВС № 4/68г.?

4. Длъжен ли е второинстанционният съд са търси „точен еквивалент“ на търпените болки и страдания, попадащи в изключението, и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „прекомерно компенсиране на загубеното“, както е направено в случая в обжалваното решение?

5. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на изключение на много по-силна, по-трайна емоционална връзка на ищеца с починалото лице от обичайната?

6. Релевантни ли са критериите на чл.52 ЗЗД за лимитите на застраховане съобразно §27 ПЗР на КЗ и обществено икономическите условия към датата на ПТП- 2014г., и смисъла на ТР № 1/2018г. на ОСНГТК?

7. Установеното с ТР № 1/2018г. на ОСНГТК на ВКС тълкуване на правната норма прилага ли се преди приемането на тълкувателното решение, т.е. към датата на ПТП – 05.05.2015г., и има ли тя обратно действие?

II. Касаторът излага и довод за недопустимост на въззивното решение поради липсата на мотиви, като в тази връзка сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение?

2. Длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?

И. Н. Б., представляван от адв. Я. С., оспорва касационната жалба, като поддържа, че не са налице касационните основания по чл.281 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищецът е племенник на загиналия при ПТП Дию К., както и че инцидентът е настъпил поради виновно и противоправно поведение на водач, чиято гражданска отговорност не е била застрахована. Приел е за спорни по делото въпросите дали ищецът е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на вуйчо му, и какъв да бъде размерът.

След преценка на събраните в производството доказателства въззивният съд е достигнал до извод, че се касае до изключението, отразено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС. Изложил е съображения, че житейската ситуация в разглеждания случай е обусловена от спецификата в семейството на ищеца и загиналият му вуйчо, като поради смъртта на бащата на ищеца функцията на тази фигура очевидно е била поета от вуйчото – брат на майката. Изтъкнал е като допълнителен фактор, създаващ условия да се счете, че е приложимо изключението, и обстоятелството, че майката на ищеца е създала друго семейство и практически той е прекарал по-голямата си част от живота си именно с вуйчо си Дию. Посочил е, че самият загинал не е имал свое семейство и обект на неговите грижи и привързаност са били племенниците му, които са израснали без баща, като един от племенниците е създал свое семейство, но самият ищец е продължил да съжителства с вуйчо си. Съобразил е показанията на свидетелите, които разкриват, че ищецът и загиналият са били изключително близки, неразделни, в много топла и емоционална връзка на взаимопомощ, подкрепа и грижа. Обсъдил е противоречивите данни от представените удостоверения за адресна регистрация на ищеца и е приел, че същите не са от категорията на доказателствата, които да установят с категоричност, че ищецът не е съжителствал с вуйчо си, като е посочил, че показанията на свидетелите установяват факта на това съжителство. Намерил е, че неизпълнението на административната процедура по деклариране на промяна на адреса не може да игнорира данните за фактическото обитаване на определен адрес съвместно от загиналия и ищеца.

По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че ищецът и вуйчо му са създали помежду си отношения на засилена и надхвърляща обичайната за този тип родствена връзка емоционална близост, както и силна привързаност, които по съдържание съответстват на връзката между баща и син, и то в семейна структура, практически лишена от присъствието на другия родител. В този смисъл е намерил за логични и житейски обосновани показанията, според които ищецът е отреагирал с тежко понасяне на загубата на вуйчо си, която продължава да му създава негативни емоции, страдания и скърби. Въз основа на всички обсъдени данни въззивният съд е приел, че дължимото на ищеца обезщетение е в размер на 100 000 лв., като този размер кореспондира с възрастта на загиналия и ищеца, датата на инцидента, респ. икономическата конюнктурата към този момент, принципа на справедливост, съдебната практика относно обезщетенията при смърт на родител (относими в настоящият казус). Приел е, че сумата се дължи със законна лихва, като приложими са нормите на отменения КЗ - чл. 288, ал.7 КЗ (отм.) и доколкото ищецът не е ангажирала доказателства, че е сезирал извънсъдебно Фонда, лихва следва да се присъди от исковата молба – 22.04.2019 г.

За пълнота въззивният съд е изложил съображения, че правилото на § 96 от новия КЗ (ограничаващо размера на обезщетение до 5000 лв.) не следва да бъде прилагано, тъй като, от една страна, настоящият процес се развива по правилата на отменения КЗ, а от друга, въведеното ограничение за размера на обезщетение противоречи на правото на ЕС. Приел е, че сочената разпоредба предвижда лимит, който е под посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката "Гражданска отговорност" (предвидени за телесно увреждане са минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите, а за имуществени вреди - 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите), които лимити са транспонирани в чл. 266 КЗ (отм.).Позовал се е на Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С - 277/12, според което не се допуска да се определи максимална сума на обезщетението на неимуществени вреди за смърт, по-ниско от посочените лимити.

По касационната жалба на ищеца:

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца част. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.

В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение поради явна небоснованост, която може да бъде констатирана само от мотивите му, без да е необходимо обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като изложените от касатора доводи за обосноваване на това основание за допускане на касационен контрол са за неправилно възприемане на фактическата обстановка и необсъждането на представено доказателство.

Поставените от касатора правни въпроси също не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Въпросът относно момента, от който Гаранционен фонд изпада в забава и дължи обезщетение за забавено плащане на претендираното обезщетение, е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната постоянна практика, тъй като е прието, че са приложими нормите на отменения КЗ - чл. 288, ал.7 КЗ (отм.) и доколкото ищецът не е ангажирал доказателства, че е сезирал извънсъдебно Фонда, лихва следва да се присъди от исковата молба – 22.04.2019 г. При наличие на постоянна практика по този въпрос, от която въззивният не се е отклонил, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е изложил доводи, обосноваващи посоченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в приложимата в настоящото производството редакция, поради което искането за допускане на касационен контрол на това основание е неоснователно.

Вторият въпрос по начина, по който е поставен, не съответства на мотивите на въззивния съд и поради това по него липсва произнасяне в обжалваното решение. Въпросът е предпоставен от съдържащото се в него твърдение на касатора, че е депозирал изрична молба до ГФ, противно на приетото от въззивния съд, че не са ангажирани доказателства за отправяне на такава покана преди завеждане на исковата молба. Несъгласието на касатора с този извод на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По касационната жалба на ответника Гаранционен фонд:

Формулираните от касатора въпроси по т.I.1, т.I.2 и т.I.5 се отнасят до критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод за основателност на иска, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т. д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 45 от 10.05.2021г. по т. д. № 370/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Прието е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина, трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, вместо от неговите родители. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, тъй като изводът за доказана материалноправна легитимация на ищеца е резултат от преценката, основана на събраните гласни доказателства, че ищецът и вуйчо му са създали помежду си отношения на засилена и надхвърляща обичайната за този тип родствена връзка емоционална близост, както и силна привързаност, които по съдържание съответстват на връзката между баща и син, и то в семейна структура, практически лишена от присъствието на другия родител. Поставеният въпрос по т.I.2 не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като се отнася само до част от обстоятелствата, установени от свидетелките показания и взети предвид от съда, като крайният извод е обусловен от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства, относими към възприетия в постоянната съдебна практика критерий „изключителност“. Въпросът по т.I.5 по същество представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Въпросите по т.I.3, т. т.I.4 и т.I.6 са свързани с приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на деликвента. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По него е формирана постоянна съдебна практика - ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ вр. §27 ПЗР КЗ.

Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросът по т. I.7 от изложението отговаря на общия критерий за допускане на касационен контрол, доколкото въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения в ТР № 1/ 21.06.18 г. на ОСНГТК на ВКС, приемайки същите за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът обаче не е обосновал соченото допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. С решение №170 от 17.09.2018г., по гр.д. №2382/2017г. на ІV г.о. на ВКС, е прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и Тълкувателни решения, те имат обратно действие. Това означава, че даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т.е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в съответния тълкувателен акт. Когато след издаването на такъв тълкувателен акт е настъпила промяна било в самата тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено- икономическите условия, които правят даденото вече тълкуване на същата неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, то постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото вече тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратното действие, присъщо на първоначалните. В сочената хипотеза тълкувателният акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на конкретната правна норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт от момента на постановяване на новото тълкувателно решение. Следователно от този момент престава да се прилага и предходният тълкувателен акт. Затова и установеното с новото Тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване от тях след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с цитираната съдебна практика, доколкото съдебното производство е образувано по иск, предявен след приемането на ТР №1/ 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, и съдът, разглеждащ правния спор, е бил длъжен да съобрази задължителните разяснения на ТР относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Същото е в съответствие и с разясненията относно действието на приеманите от Върховния касационен съд тълкувателни решения, дадени с т.1 от Тълкувателно решение №7/31.07.2017г. по тълк.д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора.

Поставените от касатора в т. II на изложението въпроси във връзка с оплакването му за недопустимост на въззивното решение поради липсата на мотиви се отнасят до задължението на въззивния съд да се произнесе по всички твърдения и възражения на страните, да обсъди всички събрани доказателства и в мотивите на решението да изложи съображения във връзка с тях. От една страна, евентуалната немотивираност на въззивния акт не е основание за неговата недопустимост, а обуславя извод за неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила. От друга страна, в настоящия случай въззивният е процедирал в съответствие с постоянната практика на ВКС приложението на чл.236, ал.2 ГПК /Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/, като е обсъдил в мотивите си твърденията и възраженията на страните и събраните доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи, въз основа на което е постановил обжалваното решение. Поради това не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационен контрол.

При този изход на делото на основание чл.38, ал.2 ЗАДв. на адв. С. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца във връзка със защитата срещу касационната жалба на ответника, в размер на 2436 лева с ДДС, определено при съобразяване на обжалвания интерес. На ответника не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение за защита срещу касационната жалба на ищеца, тъй като не е подаден отговор на същата.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение