Определение № 807 от 20.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2579/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от М. С. Р. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 616 от 10.03.2020г. по в.гр.д. № 4593 по описа за 2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4680 от 26.06.2019г. по гр.д.№ 5887/2015г. на СГС като са отхвърлени предявените от нея искове: с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 17.10.1989г., обективиран в н.а. № 56, т.ХХХІ, рег.№ 20561, н.д.№ 5221/1989г., с правно основание чл.108 ЗС против ответниците К. С. и Д. С. за предаване на владението върху 265/530 ид.ч.от дворно място в [населено място], [улица], съставляващи имот пл.№ 94 в кв.272, с нов номер УПИ ІІІ-93 в кв.276, с площ от 530кв.м., с правно основание чл.57, ал.2, изр.2 ЗЗД за солидарно осъждане на четиримата ответница да заплатят солидарно сумата от 206 500лв., равностойност на 1/2ид.ч.от имота, предмет на договора за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, който е трансформиран в апартаменти № 12 и № 14, находящи се във вх.Б, ет.2, на построената в имота жилищна сграда, всеки със застроена площ от 127.47кв.м., ведно с мазе № 7, с площ от 12.12кв.м. и мазе № 10, с площ от 10.95кв.м., ведно с 4.778% ид.ч.от общите части на сградата и правото на строеж и за отмяна, на основание чл.537, ал.2 ГПК на н.а. №56, т.ХХХІ, рег.№ 20561, н.д.№ 5221/1989г., както и на т.ІІІ от договор за доброволна делба рег.№ 8701/4.07.1995г.и са присъдени разноски. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния за неоснователност на обуславящият иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД, поради липса на неизпълнени задължения от ответната страна. Този извод е направен след тълкуване на волята на страните, изразена в подписаното от тях Споразумение от 14.07.1995г. и приемайки въз основа на същото, че с него задълженията на длъжниците по сключения алеаторен договор са заменени с задължение за заплащане на парична сума, което /задължение за плащане/ не се спори, че е изпълнено. Приел е за ясно изразена волята им за заменяне на първоначално поетите от приобритателите задължения за издръжка и гледане със задължение за плащане на парична сума. В подписаното Споразумение от 14.07.1995г. страните изрично са заявили, че с него уреждат напълно имуществените си отношения по договора за издръжка и гледане и че никоя от страните за в бъдеще няма да има претенции към другата по повод на сключения договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 17.10.1989г. Съдът е формирал извода си, освен въз основа на приетата за ясно изразена воля от страните в подписаното от тях споразумение, още и въз основа на установения по делото факт, че именно подписването на обсъденото Споразумение,е станало причина ищцата да направи отказ от иска си, по който е било образувано на 28.09.1992г. гр.д.№ 3864/1992г., с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения алеаторен договор, станал причина за прекратяване на делото на 21.07.1995г. /т.е. тя не е имала правни претенции към ответниците след подписване на Споразумението, като се е съгласила вместо издръжка и гледане да получи парична сума, което е и станало/. Съдът е приел, че доколкото се касае за изменение само на насрещното задължение на приобритателите по алеаторния договор /защото собствеността е биха прехвърлена с подписването му/, то за действителността на сключеното Споразумение не е необходима нито нотариална форма, нито извършване на вписване. В представеното изложение, касаторката се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, както и ал.2 ГПК по следните въпроси: 1. Допустима ли е трансформация на задължението за издръжка и гледане в паричен еквивалент за в бъдеще и постоянно, без да налице причини за това, стоящи у кредитора, с оглед спецификата и съдържанието на неделимите и продължаващи неопределено време задължения по договора за издръжка и гледане? 2. Може ли да породи правни последици нищожно опрощаване на задължения за в бъдеще, като се приеме по пътя на тълкуването, че действителната воля на страните е била новация – възникване на нов дълг на мястото на стария по чл.107 ЗЗД, когато страните не са прекратили изрично договора за издръжка и гледане в частта му относно дължимото гледане на кредитора?, 3. Може ли съдът да тълкува волята на страните по Споразумението от 14.07.1995г. и да определя характера му като замества изразената воля за опрощаване на задължение в бъдеще време по алеаторния договор срещу компенсация, без да е погасено задължението за гледане?, 4. Налице ли е наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи по Споразумението от 14.07.1995г., налагащо да се тълкува общата воля на страните, когато изправният кредитор по договора е заявил изрично, че „опрощава“ задълженията на другата страна, а тя е заявила, че като компенсация ще заплати закупените два апартамента на името на кредитора, опростил дълга?, 5. Налице ли е новация на задължения по сключен алеаторния договор за издръжка и гледане, ако след сключването му и след продължително неизпълнение, със споразумение страните са уредили само имуществените последици от договора за издръжка и гледане, но не уредили неимуществените задължения за гледане и не са погасили изрично това задължение и ако отговорът е положителен – задължението за гледане продължава ли да е дължимо?, 6. Когато заявеното намерение от една от страните е да опрости да в бъдеще задълженията по сключен договор за издръжка и гледане, може ли да породи действие и поетото насрещно задължение за компенсация като останало без основание, явява ли се недействително?, 7. Каква следва да е формата за действителност на споразумение за изменение и/или прекратяване на договор за издръжка и гледане – нотариална, писмена с нотариална заверка на подписите, писмена или съдебно решение и следва ли да е налице вписване, съгласно чл.112, б.“а“ и б.“ж“от ЗС и чл.4 от Правилника за вписванията?, 8. Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, непроизнасянето от първата и въззивната инстанции по молбата за освобождаване на ищцата от такси и разноски в производството, по чл.83 ГПК,в частта й относно разноските, и може ли в този случай съдът да отхвърли своевременно направено доказателствено искане, по което преди това е определил внасяне на разноски?, 9. Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, диспозитивното начало и принципът на равенство на страните в процеса, произнасянето от първата и въззивната инстанции по незаявено от ответниците възражение за подновяване /новация/, при наличие на заявено от тях изрично възражение, че задълженията им по договора за издръжка и гледане са погасени по давност и поради опрощаване от страна на кредитора и може ли съдът да тълкува волята на страните относно тяхната воля за новация, когато такава не е заявена?, 10. Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила извършването на непълен и неточен доклад по делото по чл.146 ГПК от първата инстанция, без посочване на правната квалификация на оспорванията от страна на ответниците, неуказването от съда на страните за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства, недаването на възможност за предприемане на съответни процесуални действия и липсата на определение по доказателствените искания на страните, за допускането на доказателствата, които са относими, допустими и необходими, респ.длъжен ли е въззивният съд служебно да укаже подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства и когато това не е направено, настъпва ли преклузия на закона, и допустимо ли е –в тази хипотеза, направено пред въззивната инстанция доказателствено искане?, 11. Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила недопускането на направени във второто по делото съдебно заседание доказателствени искания, свързани с отговора на исковата молба, след като изрично са били заявени процесуални искания пред първата инстанция в първото по делото заседание, но съдът е заявил, че ще се произне след проверка редовността на исковата молба и не го е направил, следва ли въззивният съд да следи за допуснати процесуални нарушения на първата инстанция, когато такива са заявени във въззивната жалба?, 12. Следи ли служебно съдът за допуснати нарушения на добрите нрави при представени договори и писмени споразумения, както и следва ли да се произнася при наличие на данни за нищожност при направени изрични искания и доводи на страните в процеса?, 13. При липса на доказателства, длъжен ли е съдът – при постановяване на акта си – да стигне до обективната истина като използва всички допустими доказателствени средства и проведе пълно доказване по отношение всички твърдения и оспорвания, обуславящи спорното право? Срещу подадената касационна жалба е постъпил подробен отговор от К. С., Д. С., Т. А. и Д. А., чрез процесуалния им представител адвокат В., с който се оспорва както допустимостта й, поради липса на посочените специални основания за допустимост, така и нейната основателност. Изразяват становище по всеки един от поставените въпроси, както и по съществото на спора. Всяка от двете групи ответници претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение, които за ответниците С. са в размер на 1 800лв., по договор за правна помощ и съдействие № 036 от 6.08.2020г., видно от който сумата е заплатена в брой, а за ответниците А. - в размер на 1 800лв., по договор за правна помощ и съдействие № 037 от 6.08.2020г., в който също е отразено, че сумата е заплатена в брой. Имайки пред вид гореизложените мотиви и след преценка на наведените от касатора основания за допустимост, настоящият съдебен състав счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като част от поставените въпроси са поставени във връзка с конкретните факти по делото /а не са зададени общо/, отговорът им изисква преценка както на доказателства, така и за правилност на направените от въззивния съд правни изводи /поради което не отговарят на изискванията за общото основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/, а за всички поставени въпроси не са налице посочените от касаторката специални основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1,3 и ал.2, изр.последно ГПК. Съображенията: Съгласно т.1 по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос, който като общо основание за допустимост определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира подадената касационна жалба, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая на това изискване, например, не отговарят поставените от касатора въпроси с номера №№ 2, 3, 4, както и тези с № от 8 до № 13, доколкото те са поставени по начин, който освен че изисква обсъждане на конкретни факти по делото, но и в съдържанието им има обстоятелства, които не са приети за установени от въззивня съд /напр. въпроси с №2, 3 и 4, изискват тълкуване на волята на страните по конкретно сключеното Споразумение от 14.07.1995г. и преценка дали то съдържа нищожна клауза, каквато въззивният съд е приел, че няма, а въпроси № от 8 до № 13 презумират, непроизнасяне от страна на съда по направено искане и липса на доказателства, каквито по делото не се установяват/. Поставените въпроси могат да се разделят на три групи. Първата, включваща въпроси с № от 1 до № 6, е свързана с допустимостта на трансформация на поето задължение за издръжка и гледане /срещу прехвърляне на собственост върху недвижим имот/ в паричен еквивалент за в бъдеще и постоянно. Отговорът е положителен. В теорията и практиката няма спор, че престацията на приобритателя по този договор за издръжка и за гледане е неделима по своя характер. Съдържанието й /коя част – гледането или издръжката ще има преобладаващо значение, по какъв начин ще се осъществява гледането и как издръжката, от кого, кога, как и т.н./, въобще съдържанието на насрещните права и задължения на прехвърлителя и приобретателя по договора за издръжка и гледане не са определени в закон, а се уговорят от страните, подписали договора, поради което те - във всеки конкретен случай са различни. След като страните имат правото и свободата да договорят условията, при които сключват договор за прехвърляне на собственост срещу задължение и гледане, на тях не може да бъде отречено правото – след постигане на общо съгласие – да изменят част от вече постигнатата помежду им договореност. В хипотеза когато страните са подписали договор /в случая през 1989г./, по силата на който ищцата е прехвърлила собствеността върху свой недвижим имот на ответниците срещу поето от тях задължение да поемат пожизнено нейната издръжка и гледане, а през 1995г., те -с подписано Споразумение- са се договорили задълженията на длъжниците по сключения алеаторен договор да бъдат изцяло заменени с еднократно задължение за заплащане на посочена парична сума, което те са изпълнили, не може да се счете, че е налице нищожно „опрощаване“ на задължения за в бъдеще, нито че липсва уреждане на въпроса за поетото задължение за гледане. Идеята на договора за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, е да бъдат задоволени всички ежедневни нужди на прехвърлителя, така че той да разполага с всичко, което му е необходимо - място за живеене, храна, отопление, осветление, медицинско обслужване, лекарства и др. Как ще стане това, решават страните по договора. По принцип, изпълнението на задължението за гледане изисква съдействие от страна на кредитора. Затова практиката приема, че когато той не оказва подобно съдействие, длъжникът не се освобождава от задължението си и следва да престира в пари, без да чака решение за трансформация. След като това е така, на още по-голямо основание, следва да се приеме, че когато прехвърлителят изрично заявява /в подписано от него споразумение/, че не желае за в бъдеще, по отношение на него, да бъде изпълнявано задължението за грижа, като приема вместо това да му бъде заплатена конкретно посочена парична сума и с това счита, че отношенията са уредени по начин, че „никоя от страните за в бъдеще няма да има претенции към другата по повод на сключения договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане“, то не може да се приеме друго освен, че по ясен и недвусмислен начин той е избрал пари вместо грижа. Във връзка с третия поставен от касатора въпрос, касаещ тълкуването на волята на страните следва да се посочи, че съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, съдът тълкува отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, изхождайки от смисъла, следващ от общия разум на изявлението, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. В случая въззивният съд е процедирал по този начин, включително и съобразявайки, че съгласно ППВС № 3/73 г. по системата на облигационното право, основен принцип е изпълнението на поетите по договора задължения и постигането на тези реални цели, които страните са преследвали със сключването на договора. Втората поставена група въпроси от касаторката /вж. № 7/, е свързана с формата за действителност на споразумението за изменение на сключен договор за издръжка и гледане. С нотариален акт /съгласно чл.18 ЗЗД/ се извършва прехвърлянето на собственост и се учредяват други вещни права върху недвижими имоти. Тази е формата за действителност на договора за прехвърляне на собственост върху недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка. Със сключването му по посочения ред, собствеността се прехвърля върху приобритателите, които са поели насрещното задължение. Затова, когато – впоследствие страните по договора – изменят съдържанието на вече поетото насрещно задължение за издръжка и гледане, то формата за действителност на споразумението зависи от вида на поетите задължения. Когато те са парични, писмената форма има значение само за доказване на съдържанието на постигнатите договорки. Третата поставена група въпроси от касаторката /от № 8 до № 13/ са свързани с твърдения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Допускането на съществени нарушения на съдопроизводствените правила не е основание за допустимост на касационната жалба по чл.280 ГПК, а основание за неправилност по чл.281 ГПК, което може да се преценява само и ако се допусне касационно обжалване. На това основание, съгласно т.1 по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочените въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост. Те не отговорят на посочените изисквания и защото в съдържанието си съдържат условия, които или не са приети за установени от въззивния съд, или не отговарят на фактите по делото. Така, за въпрос № 8, условието, което не отговаря на фактите по делото е, че съдът не се е произнесъл по отправена до него молба по чл.83 ГПК. Изрично в разпореждането си от 18.01.2016г./вж.стр.62 по гр.д.№ 5887/2015г.на СГС/, съдът е посочил, че освобождава ищцата от заплащане на държавна такса /т.е. освобождаване от разноски няма/. След постановяване на акта страната не се е възползвала от правото си да иска допълване /ако счита, че няма произнасяне по цялото й искане/ или да обжалва, прие което актът е влязъл в сила. Относно въпрос № 9, следва да се посочи, че е видно от описаните мотиви, че изводът на въззивният съд е за липса на допуснато нарушение на диспозитивното начало, защото с обсъждане на представеното Споразумение, е налице произнасяне по направено от ответната страна възражение. Няма непълен и неточен доклад по делото, в какъвто смисъл е въпрос № 10. Както е посочено в т.1 от мотивите на т.д.№ 1/2013г.на ОСГТК на ВКС, даване на изрични указания на страните, въззивният съд дължи само в хипотеза на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, като тези указания са относно възможността на страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Конкретната хипотеза не е такава. Единственото доказателствено искане, което е направено пред въззивната инстанция е за назначаване на експертиза за оценка на имота, предмет на договора за издръжка и гледане и то е отказано и от първата, и от въззивната инстанция, защото е преценено като ирелевантно. В този смисъл, въпросът не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, пред който възражения за непълен и неточен доклад по делото по чл.146 ГПК не са развивани и съответно той не е обсъждал. Същите са доводите и за постановените въпроси с №№11 и 13. Не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост и поставеният от касторката въпрос № 12. По него, във въззивният акт не се съдържат никакви мотиви, а само е посочено, че страната за първи път въвежда доводи за нищожност на договора за издръжка и гледане едва пред въззивната инстанция и възможността за подобни възражения е преклудирана. Липсата на доводи по същество и най-вече липсата на връзка с решаващите мотиви на въззивния съд по спора, изключват възможността за спиране на настоящето производство по чл.288 ГПК във връзка с образуваното т.д.№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав не намира постановения въззивен акт за очевидно неправилен, каквото е последното посочено от касатора основание за допустимост, доколкото не се установява порок, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед изхода на спора и направеното искане, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 1 800лв. Мотивиран от изложеното, като счита че не са налице посочените основания за допустимост, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд