Определение № 40 от 20.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 1020/2012 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение от 06.08.2012 г. по в. гр. д. № 383/2012 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 159 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 3783/2010 г. на Кюстендилски районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу [фирма] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че [фирма] има вземане за сумата 24295,34 лв. с ДДС, представляващо гаранция за добро изпълнение в размер на 10% от стойността на извършени СМР по договор за строителство от 01.11.2006 г. и фактури от 2007 г., ведно със законната лихва, въз основа на издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д.№ 2357/2010 г. на Кюстендилски районен съд. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, позовавайки се на чл. 269, изр. 2 с оплакване, че въззивният съд бил обсъдил и основал решението си на доводи, невъведени с предмета на обжалване. Иска се отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за разглеждане от друг състав на Кюстендилски окръжен съд или постановяване на решение, с което да се уважи предявения иск, ведно със законните последици. Ответникът по касационната жалба [фирма] в писмен отговор поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. По отношение на основния процесуалноправен въпрос, макар и общо формулиран, не може да се приеме за доказана основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая, общото твърдение на касатора, съдържащо се в касационната жалба и в изложението по идентичен начин е, че съдът се е произнесъл по доводи, които са извън тези във въззивната жалба и по този начин се отклонил от правомощията си по чл. 269 ГПК. То не съставлява правен въпрос, който отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, съгласно изричната регламентация на процесуалния закон, както и да мотивира своя акт, не са решени в противоречие с трайно установената съдебна практика, нито са разрешени в противоречие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика по ГПК /отм./, нито с процесуалните норми на приложимия процесуален закон. Преценката какви са оплакванията във въззивната жалба и по какъв начин тази съдебна инстанция е отговорила на тях, не е свързана с процедурата по допускане на касационно обжалване. Формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване по приложно поле. По въпроса за правомощията на въззивната инстанция инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК е налице към настоящия момент задължителна практика – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК. В т. 1 на цитираното ТР, ВКС е приел, че при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, при точно определени хипотези, изчерпателно посочени в цитираното решение. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Произнасянето на съда по въпросите, свързани с конкретни договорни клаузи, тяхното изпълнение, срочност и пр. са резултат от осъществена от съда решаваща правораздавателна дейност, а поддържаните от касатора доводи за неправилност на изводите са относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК, и не могат да се преценяват в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. На ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски за настоящото производство, тъй като не е доказано, че такива са направени. Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение