Определение № 559 от 14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2534/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Л. Л. Б. и А. А. П., чрез адвокат Б. Б. против определение № 358/09.02.2021 г. по ч. гр.д.№ 3488/2020 г. на Софийски апелативен съд. С последното е отменено частично определение № 252 от 27.05.2020 г. по в. гр. д. № 523/2019 г. на Софийски окръжен съд, постановено на основание чл. 248 ГПК, с което е изменено въззивното решение № 69/19.02.2020 г. по в. гр. д. № 523/2019 г. на Софийски окръжен съд в частта за разноските, с която Б. В. И., И. З. И., И. В. И., З. П. Б., В. А. В., Б. А. Г., Е. И. Р.-М. и Е. М. Т. са осъдени да заплатят на Л. Л. Б. и А. А. П. деловодни разноски за двете инстанции за разликата над 5 лв. до пълния размер на допълнително присъдената сума 238.91 лв. и за разликата над 0,78 лв. до допълнително присъдената сума 1317,65 лв. за адвокатски хонорар и вместо това е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА и е потвърдено определението в частта, с която са присъдени допълнително разноски в размер до 5 лв. Софийски апелативен съд се е произнесъл след като делото му е изпратено с определение № 147 от 25.09.2020 г. по ч. гр.д.№ 2592/2020 г. на ВКС, ІІ гр.о. по компетентност. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила, тъй като съдът е следвало да отчете, че в имота има сгради и да съобрази, и тяхната данъчна оценка независимо, че в петитума на исковата молба сградите не фигурират. Частните жалбоподатели твърдят, че по този начин се нарушава принципа на приращението, постановен в чл. 92 ЗС и чл. 72 ЗС, защото ако иска на ищците бе отхвърлен, за тях щеше да възникне възможността да претендират подобренията. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, частните жалбоподатели се позовават на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност или на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по въпроса: „дали с оглед нормата на чл. 92 ЗС, данъчната оценка върху постройките е релевантна за определяне цената на иска по чл.124, ал.1 ГПК, а от там за определяне на разноските и на адвокатското възнаграждение, които следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал.1 ГПК, когато в отправеното до съда чрез формулирания петитум искане за защита, ищците са предявили установителен иск за собственост на имоти без изрично да претендират правото на собственост върху построените в тях сгради нито като приращение, нито като придобити чрез друг правен способ, макар в обстоятелствената част да е направено твърдение и да са представени доказателства, че ищците се считат собственици по наследство както на урегулираните поземлени имоти, така и на постройките в тях“. Ответниците по частната жалба Б. В. И., И. З. И., И. В. И., З. П. Б., В. А. В., Б. А. Г., Е. И. Р.М. и Е. М. Т. оспорват твърденията в нея и допускането до касация. Посочват, че спорът е породен от застъпване на имотите на страните при реституцията, което се отнася само за земята, а за постройките не е имало спор. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила е в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. От данните по делото е видно, че частните жалбоподатели са предявили иск да се установи, че те са съсобственици на по ½ ид.ч., придобити по наследство от УПИ ... от кв. ... с площ 650 кв.м. и УПИ ...,... от кв. ..., и двата по плана на [населено място]. Спорът е провокиран от това, че имотите на страните са реституирани, но се застъпват. В исковата молба ищците са твърдели единствено, че в имота наследодателя им е построил сгради, които са узаконени, но не излагат обстоятелства за спор с ответниците за сградите. В петитума на исковата молба не е поискано установяване правото на собственост и на сградите, респективно ответниците не са оспорвали правото на собственост върху постройките. Затова и в решението, съдът не се е произнесъл за сградите. За да постанови обжалваното определение, касаещо разноските за двете инстанции, съдът е изходил от нормата на чл. 68 ГПК, според която цената на иска е паричната оценка на предмета на делото и на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК, според която цената на иска по искове за собственост се определя от данъчната оценка на вещното право. Предмета на делото се определя с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, където се индивидуализира спорното право. Тя определя предмета на делото и пределите на силата на пресъдено нещо. Тъй като постройките не са предмет на формулирания петитум, съдът е определил цената на иска съобразно данъчната оценка само на земята, която е в размер на 3705,60 лв. Съдът е посочил, че постройките могат да бъдат самостоятелен отделен предмет на правото на собственост по аргумент от чл. 63, ал.2 ЗС, респективно и на самостоятелна искова защита. Затова искът за установяване правото на собственост върху дворното място не включва имплицитно и установяване правото на собственост върху постройките. Само ако правото на собственост върху постройките е въведено в предмета на спорното право е релевантна оценката на постройките. Така разноските и дължимия адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал.2 ЗА са определени при цена на иска и материален интерес 3705,60 лв., каквато е данъчната оценка само на дворните места без сградите в тях, които не са предмет на спора. Настоящият състав на ВКС, първо гр. отделение намира, че не е налице основание за допускане до касационен контрол, тъй като определението е съобразено с предмета на спорното право и данъчната му оценка и със съдебната практика. Без противоречие съдебната практика приема, че държавната такса се дължи само върху предмета на спорното право / виж мотивите към т.1 от ТР № 8/2014 г. ОСГК на ВКС./ Последователна е съдебната практика и относно това, че предмета на делото се определя от обстоятелствената част и петитума на иска, които определят и пределите на силата на пресъдено нещо, а с такава се ползва само диспозитива на решението - т. 18 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВС. Диспозитивът следва да съответства на петитума на исковата молба, за да се спази принципа на диспозитивното начало – чл. 6, ал.2 ГПК, защото постановеното в повече от поисканото води до недопустимост на съдебния акт в частта, с която съдът се е произнесъл в повече от поисканото. Не се формира сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила върху самостоятелните постройки, които не са били предмет на делото въведен с исковата молба. /Решение № 227 от 16.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 900/2011 г., I г. о./ Предвид наличието на непротиворечива съдебна практика по поставеният въпрос, не е налице наведеното основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност. Това основание е налице когато обжалваният съдебен акт страда от неправилност в една от трите й форми в особено тежка степен и това може да се установи от съдържанието на акта без да се извършва същинския касационен контрол. Такива са случаите когато е приложена несъществуваща правна норма или когато не е приложена или е приложена неправилно императивна правна норма или когато при постановяване на мотивите са нарушени правилата на формалната логика и естествени природни закони. Такива нарушения не се констатират, поради което и на това основание не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение