Определение № 677 от 28.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1980/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Х. Божинков срещу решение №176 от 22.03.2024 г. по в.гр.д.№27/2023 г. на ОС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №323 от 01.06.2022 г. по гр.д.№266/2022 г. на РС Горна Оряховица в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ц. Х. Божинков срещу ЗК „Лев инс“ АД иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 5 000 лв. до пълния предявен размер от 17 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП, настъпило на 16.05.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 21.02.2022 г. до окончателното плащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по няколко въпроса, свеждащи се до следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: За приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и за задължението на съда да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната. Ответникът по касация ЗК „Лев инс“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е намерил за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. По спорния въпрос относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищеца, въззивният съд след подробен анализ на приетите по делото писмени доказателства, заключението на СМЕ и показанията на разпитания по делото свидетел, е установил, че ищецът е получил следните травми: вътреставна фисура на дистална метаепифиза на лявата радиална кост без данни за дислокация на фрагментите, за което му била назначена имобилизация с шина за 20 дни и след това бил проведен курс на физиотерапия и рехабилитация 15-20 дни. Намерил е, че следва да съобрази характера на получените увреди и изживените поради тях болки и техния интензитет, както и да отчете психо-емоционалното състояние на ищеца – наличието на страхови усещания, притесненията и безпокойствата свързани с пътуването в автомобил. Изложил е съображения, че следва да се има предвид и обстоятелството, че ищецът е напълно възстановен и към датата на разглеждане на делото няма обективни последици от претърпяната травма, а страховите усещания, за които последния не е търсил квалифицирана помощ, с течение на времето отшумяват и ще се стигне до пълна адаптация на организма. При тези обстоятелства и цялостен анализ на обективните факти, относими към определяне размера на обезщетението, е достигнал до извод, че следва да бъде определено обезщетение в размер на 5000 лв., каквото е определил и първоинстанционният съд. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяването на решението си въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В константната практика на ВКС (обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, които изключват приложение на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК) се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Същевременно обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, поради което всякога се явява детерминирано и от икономическа конюнктура в страната, една от проявните форми на която, наред с официалната статистика за средна работна заплата, за нивото на инфлация и пр. са и нормативно определените лимити за отговорността на застрахователя, независимо, че те сами по себе си не са пряк израз на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. Следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност (каквато не се твърди, а и установява по делото), не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,