Определение № 103 от 13.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2367/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Евроинс“АД против решение № 75 от 6.06.2022 г., пост. по т.д.№ 107/22 г. на Великотърновския апелативен съд, с което, след отмяната на решение № 4/10.01.2022 г. по гр.д. № 260/ 2021 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която предявеният от Е. К. Р. против жалбоподателя иск е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до 80 000 лв. същият е допълнително уважен за сумата от 30 000 лв. и първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът е уважен за сумата от 50 000 лв. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и в противоречие със задължителна практика на Върховния касационен съд, както и поради необоснованост. Изложено е, че въззивният съд неправилно е приел за доказано по делото наличието на фактическо съпружеско съжителство между ищцата Е. Р. и пострадалото лице Р. Ц., като се е позовал единствено на показанията на свидетелката Д. Н., чиито възприятия за отношенията между двамата не са непосредствени, тъй като тя живее в друго населено място, а показанията, които е дала пред съда не са формирани въз основа на лични впечатления, а на информация, получена от самата ищца. Изложено е, че свидетелката не може с точност да посочи откога се познават ищцата и пострадалия и откога са започнали да живеят заедно, а е заявила само, че това е станало „около година след запознанството им - може би през 2015 - 2016 г.“, както и че тя никога не е ходила на гости на ищцата и пострадалия и не е виждала двамата да са живели в общо домакинство. Наведен е довод, че показанията на тази свидетелка не са подкрепени от други свидетелски показания, както и от каквото и да било друго доказателство по делото. Като необоснован е оспорен изводът на въззивния съд, че ищцата и Р. Ц. са заживели заедно през 2015 г., въз основа на който е приел, че е изпълнено изискването за доброволно съвместно съжителство на съпружески начала, „продължило около три години преди инцидента“, както и че между тях е била установена трайна, фактическа, емоционална и икономическа връзка. Твърди се, че ищцата не е доказала отношенията между нея и починалия да са сходни с брачните и между тях да е имало полагане на взаимна грижа. Изложено е, че на доказване в процеса подлежат както настъпилите неимуществени вреди, така и видът на връзката между пострадалото лице и претендиращия обезщетение за неимуществени вреди, както и факта на осъществяване на трайна връзка, изразяваща се в общо домакинство, поддържането на общност на отношенията от материален и нематериален характер и полагането на съвместни грижи. Поддържа се, че въпреки декларираната от съда преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, такава не е била извършена, алтернативно – че изводите на съда, направени въз основа на нея са необосновани, доколкото, въпреки че в решението съдът е определил свидетелските показания като „повърхностни“, той ги е кредитирал изцяло и е постановил решението си, позовавайки се единствено на тях, без други доказателства, които да ги подкрепят. Наведен е довод, че обезщетение в общ размер на 80 000 лв. се дължи само на лице, за което по категоричен начин е установено дълготрайно фактическо съжителство с починалия на съпружески начала, чрез непосредствени впечатления и възприятия на свидетели, подкрепени от останалите доказателства по делото, каквито в конкретния случай липсват. Касаторът счита, че интервалът от време, през който ищцата и починалият са живели в едно домакинство, е изключително кратък и не предполага между двамата да се са се изградили близост, привързаност, грижа и подкрепа с такъв характер и интензитет, които да се приравнят на взаимоотношенията в едно семейство, свързано с граждански брак. Наведен е довод, че в обжалваното решение въззивният съд не е изложил собствени мотиви за конкретните обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението, посочени в ППВСРБ № 4 от 23.12.1968 г. и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК каузална практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 78/07.05.2013 по т.д. № 490/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ТК, II т.о. на ВКС, решение № 66/03.07.2012 по т. д. № 619/2011 г. на ТК, II т.о. на ВКС, решение № 207/03.09.2013 г. по т.д. № 207/2011 г., на ТК, II т.о. на ВКС, решение № 27/15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014 г., на ТК, II т.о. на ВКС и решение № 73/27.05.2014 г. по т.д. № 3343/2013 г. на ТК, II т.о. на ВКС. Поддържа се, че обезщетението, присъдено с решението на Великотърновския апелативен съд надвишава по размер общоприетия от съдебната практика размер на обезщетението, което се присъжда в подобни случаи. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е обосновал достъпа до касационен контрол със следните въпроси: 1) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства относно естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалия и ищцата, като предпоставка за определяне на принадлежността щ към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за вреди?; 2) При какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт на други лица, извън кръга на най-близките на починалия, по смисъла на ППВСРБ № 4 от 25.05.1961 г. и ППВСРБ № 5 от 24.11. 1969 г.?; 3) При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда и неизяснени от съда противоречия в свидетелските показания по делото, длъжен ли е въззивният съд да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани, относими и релевантни доказателства и доводите на жалбоподателя и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материални норми?; 4) Следва ли да се приеме за доказано по делото наличието на отношения на фактическо съпружеско съжителство, позовавайки се само на свидетелски показания на лице, нямащо преки и непосредствени впечатления върху взаимоотношенията между ищцата и пострадалия, без тези свидетелски показания да са подкрепени от други доказателства по делото?; 5) Следва ли съдът да съобрази принципа на справедливостта съгласно чл. 52 от ЗЗД, както и да направи проверка за наличие на всички критерии, формиращи принципа, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? Поддържа се също, че решението е очевидно неправилно. Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с което касаторът ЗД „Евроинс”АД е осъден да заплати на Е. К. Р. сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, за неговата отмяна, като резултат от произнасяне по съществото на инвокираните в касационната жалба оплаквания и за отхвърляне на предявения по делото иск. Ответницата по касация Е. К. Р. оспорва касационната жалба. В писмения отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК твърди, че касаторът анализира тенденциозно свидетелските показания, както и че в производството по делото пред двете инстанции той не е ангажирал никакви доказателства за тяхното опровергаване. Посочила е, че именно тя се е грижила за пострадалия от пътнотранспортното произшествие Р. Ц. докато е бил в болницата, участвала е лично в наказателното производство срещу извършителя и е обжалвала постановените по него актове. Изложено е, че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, вкл. тази, обективирана в цитираните от касатора тълкувателни актове и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения. Посочено е, че отговор на втория въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се съдържа в ТРОСНГТК № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. относно кръга на лицата, които имат право на обезщетение, а по отношение на петия въпрос – че в мотивите на решението си въззивният съд точно и детайлно е посочил критериите, въз основа на които е приел за справедливо присъденото обезщетение. Възразява, че в касационната жалба не са изложени конкретни оплаквания, относими към очевидна неправилност на решението, а само твърдение, че застрахователят не дължи заплащане на обезщетение. Наведен е довод, че в хода на съдебното производство касаторът-ответник по предявения иск не е представил никакви доказателства, обосноваващи по-нисък размер на присъденото обезщетение. Направено е искане да не бъде допускано касационното обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. По делото е установено, а това е и безспорно между страните, че на 2.01.2018 г. в 14.17 ч. на главен път 1-5 Русе-Велико Търново, при управление на лек автомобил марка „БМВ”, модел „320 И”, с peг. [рег.номер на МПС], Ц. П. Х., чиято гражданска отговорност е била застрахована от ЗД „Евроинс“АД, е предизвикал пътнотранспортно произшествие с лек автомобил марка „Фиат Пунто” с peг. [рег.номер на МПС], управляван от Р. Г. Ц., за което е бил съставен констативен протокол № 211 от 2.01.2017 г., Установено е също, а това следва и от задължителната сила на присъда № 7 от 11.02.2019г по н.о.х.д. № 791/18 на Русенския ОС за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно факта на извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, съобразно чл. 300 от ГПК, че вина за настъпването му има водачът на лекия автомобил „БМВ“ Ц. П. Х., както и че в резултат на получените увреждания Р. Г. Ц. е починал в УМБАЛ „К.”- [населено място] на 11.01.2018 г. При тези данни, въз основа на показанията на свидетелката Д. Н., въззивният съд е приел, че през 2015 г., т.е. около три години преди инцидента, ищцата и Р. Ц. са заживели заедно на съпружески начала, имали са обща квартира в [населено място], но преимуществено са живели в [населено място], и между тях се е създала емоционална близост, което е продължило до момента на смъртта му. Съобразил е, че ищцата е полагала грижи за пострадалия при престоя му в болничното заведение и е положила всички усилия, за да го спаси, и е понесла тежко смъртта му, като се е затворила в себе си. За установяване на тези обстоятелства съдът е кредитирал показанията на разпитаната в първоинстанционно производство свидетелка, по съображения, че те касаят лично възприети от нея факти, същите са житейски логични и не се опровергават от други събрани по делото доказателства. С позоваване на ППВСРБ № 5/24.11.1969 г. въззивният съд е направил извод, че отношенията между ищцата и починалото увредено лице съдържат белезите на фактическо съжителство на съпружески начала, като е приел, че тяхната продължителност (повече от 2 години) е достатъчна да обоснове извод, че тя е от кръга на лицата, посочени в постановлението, които са легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на справедливия размер на дължимото застрахователно обезщетение от 80 000 лв., въззивният съд е съобразил възрастта на починалия (на 52 навършени години), към когото ищцата е била силно привързана, лишаването щ както от емоционален контакт, така и от неговата морална подкрепа, както и болките и страданията, които тя ще продължи да изпитва от загубата на починалия щ съжител. При горните данни, настоящият състав намира следното: Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Въпросът по т. 1.1 от изложението по чл. 284, а.3, т. 1 от ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства за естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалия и ищцата, като предпоставка за определяне на принадлежността щ към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за вреди, както и този по т. 1.3 относно задължението му да обсъди, въз основа на наведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани по делото релевантни доказателства и доводите на жалбоподателя, както и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материални норми, кореспондират на инвокираните в касационната жалба оплаквания, че въззивният съд е основал изводите си за установеното между ищцата и починалия вследствие процесното произшествие фактическо съжителство само на показанията на единствения разпитан по делото свидетел Д. Н., които са изгодни за ищцата, но не са подкрепени от други доказателства по делото и са крайно недостатъчни, за да се заключи само въз основа на тях, че Е. Р. е живяла на семейни начала с Р. Ц. и в резултат на смъртта му е търпяла болки и страдания, равняващи се по интензитет и продължителност на тези на съпруга. Пряко относим към това оплакване е и въпросът по т. 1.4 от изложението, а именно, следва ли да се приеме за доказано по делото наличието на отношения на фактическо съпружеско съжителство, позовавайки се само на свидетелски показания на лице, което няма преки и непосредствени впечатления върху взаимоотношенията между ищцата и пострадалия, без тези свидетелски показания да са подкрепени от други доказателства по делото. Преди всичко, по въпросите, формулирани в т. 1.1 и т. 1.3 относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност по реда на чл. 290 от ГПК е формирана трайна казуална съдебна практика, която настоящият касационен състав споделя, обективирана в решение № 222 от 6.04.2017 г. по т.д.№ 425/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 212/1.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС и др., според които въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на инстанционен контрол. От това процесуално задължение на съда, насочено към законосъобразно формиране на решаващата му воля по предмета на спора и с оглед формулираните от касатора въпроси следва, че неговото неизпълнение може да обуслови допускането на решението до касационно обжалване, само ако в касационната жалба са посочени своевременно представени конкретни доказателства, които не са били съобразени от въззивния съд, и които са от такъв характер, че обсъждането им е от естество да обоснове различен извод за съществуване на спорното материално право, или за правоотношение, което е преюдициално по отношение на него. В случая самият касатор твърди, а това се установява и от данните по делото, че единственото доказателство за фактическото съпружеско съжителство между ищцата и починалия вследствие пътнотранспортното произшествие са показанията на свидетелката Н.. По делото не са ангажирани други доказателства, които да не са били обсъдени от въззивния съд, включително и от страна на ответника-касатор в настоящото производство по реда на насрещното доказване, които да осуетяват установяването на главния факт, за който ищцата носи тежестта на пълно и главно доказване, чрез установяване на доказателственорелевантни факти – индиции, чието наличие значително да намалява вероятността за неговото действително осъществяване, или да е несъвместимо с него. Ето защо тези въпроси имат хипотетичен характер, доколкото при липсата на други доказателства, относими към същия факт, не е налице релевантна доказателствена съвкупност, по отношение на която да било е допуснато твърдяното процесуално нарушение. Що се отнася до задължението на въззивния съд за самостоятелно установяване на фактическата обстановка, към която да приложи относимите материални норми, по него е формирана безпротиворечива и последователна съдебна практика, вкл. и задължителна тълкувателна такава, обективирана в ТРОСГК № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., в смисъл, че при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, поради което въззивният съд при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и достига до собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая съставът на Великотърновския апелативен съд не се е отклонил от този базисен за въззивното производство принцип и самостоятелно е анализирал доказателствата по делото в рамките на изложените във въззивната жалба оплаквания, съобразно чл. 269 от ГПК, очертаващи предмета на спора пред въззивната инстанция, в частност свидетелските показания, които е кредитирал като достоверни, житейски логични и неопровергани от други доказателства, като е обосновал собствените си изводи, резултат на осъществена от него пряка решаваща дейност. Въпросът по т. 1.4, дали следва ли да се приеме за доказано по делото наличието на отношения на фактическо съпружеско съжителство, позовавайки се само на свидетелски показания на лице което няма преки и непосредствени впечатления върху отношенията между ищцата и пострадалия, без тези свидетелски показания да са подкрепени от други доказателства по делото, не кореспондира фактологически на показанията на свидетелката Н., доколкото в тях не се съдържат нейни твърдения, че знанието за удостоверените пред съда обстоятелства тя е придобила опосредствано, включително от самата ищца, а не е възприела лично в резултат на непосредствени впечатления. В частта, която касае доказателствената стойност на свидетелските показания, поради това, че не са подкрепени от други доказателства, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като касае преценката на въззивния съд на събраните доказателства, а оттам и възприемането на фактическата обстановка, установена въз основа на тях, които са изрично изключени от обхвата на това основание за достъп до касация, защото контролът върху тази решаваща дейност на съда е предмет на втората фаза на касационното производство при произнасяне по съществото на жалбата, но не е от естество да обоснове допускането на решението до касационно обжалване. Въпросът по т. 1.2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а именно, при какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт на други лица, извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г., е общ и не насочва към конкретни предпоставки, предвидени в споменатите тълкувателни актове, липсата на доказателства за които не е била съобразена от въззивния съд при формиране на извода му, че в полза на ищцата е възникнало правото на репариране на понесените от нея неимуществени вреди от смъртта на увредения от пътнотранспортното произшествие, с когото се е намирала във фактическо съпружеско съжителство към момента на неговото виновно предизвикване от делинквента, чиято гражданска отговорност е била застрахована от ЗД „Евроинс“АД. В този смисъл са и мотивите към ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС, според което, обезщетение следва да се присъди когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, предполагаща оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Посочването на споменатите белези, въз основа на които може да се приеме съществуването на отношения, покриващи от фактическа страна тези между съпрузи, е примерно, а не изчерпателно, поради което относителната тежест на всеки от тях е предмет на съдебна дискреция, доколкото липсва нормативна регламентация, която императивно да предпоставя крайния извод за наличието или липсата на такива. Според същия тълкувателен акт, наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото, т.е. става дума за възприемане на релевантните фактически обстоятелства въз основа на извършена от съда съвкупна преценка на доказателствата, която е извън приложното поле на селекцията за достъп до касационно обжалване. Същият общ и абстрактен характер има и въпросът, формулиран в т. 1.5 - следва ли съдът да съобрази принципа на справедливостта, съгласно чл. 52 от ЗЗД, както и да направи проверка за наличие на всички критерии, формиращи принципа, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото неговият отговор се съдържа в самите тълкувателни актове, а именно, че по справедливост се определя както размерът на обезщетението за неимуществени вреди, така и кръгът на лицата, които имат право на обезщетения за такива вреди, като справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства (ППВСРБ № 4 от 23.12.1968 г.). Рефериращото към този въпрос оплакване за прекомерност на обезщетението, с оглед размера на присъжданите обезщетения при аналогични случаи, не е от естество да обоснове допускането на решението до касационно обжалване, тъй като понятието „аналогичен случай“ е неуместно при съизмеряването на субективно търпими вреди, а обезщетението е винаги резултат от процеса на доказването им, който и при пълна идентичност на твърдените и реално осъществили се факти, би могъл да предпостави различни правни резултати (така определение № 50564 от 4.11.2022 г. по т. д. № 2476/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Не се подкрепя от данните по делото и твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение, посочено в т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Тази предпоставка за допускане на касация, предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда prima facie - без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилността тя е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, свързана с допуснати от съда нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти, чиито резултат е прилагането на закона в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен или отменен смисъл (contra legem). В обжалваното решение не са налице пороци, от естество да обосноват бланкетно твърдяната от касатора очевидна неправилност. По изложените съображения, решението на Великотърновския апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, на ответницата по касация Е. К. Р. следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение, заплатено за защита пред настоящата инстанция, в размер на 2000 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие, в който е инкорпорирано и изявление на нейния процесуален представител с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, удостоверяващо действителното му заплащане. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,