Определение № 1503 от 28.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2867/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Х. Г., представлявана от адв. К. Т., срещу въззивно решение № 56/ 05.04.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 27/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 449/15.11.2022 г. по гр. д. № 626/2022 г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Прокуратура на Република България иск по чл.2б ЗОДОВ за разликата над сумата от 1 000 лв. до размера на 9 000 лв., претендирано от жалбоподателката обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото й на разглеждане и решаване в разумен срок на досъдебно производство № ЗМ-80/2011 г. по описа на РУ – Елена при ОД на МВР – Велико Търново, пр. № ТОЕ-00150/2011 г. на РП – Елена. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) „длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички конкретни обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и са в причинна връзка с необоснованата продължителност и пълната липса на действия по разследването след 2011 г.“; 2) „как следва да се третира/оценява в практиката на съдилищата пълното бездействие от страна на правозащитните институции и в частност органите на разследването и каква съдебна санкция следва да получи тази омисивност“; 3) „как следва се кредитира/оценява наличието на субективизъм/пристрастие на някои от участващите субекти в хода на разследването“; 4) „как следва да се прилагат стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ“; 5) „налице ли е предпоставката за спиране на настоящето производство пред касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК до приемане на тълкувателно решение по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС“; 6) „какво е приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на това обезщетение“. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел, че досъдебно производство № ЗМ-80/2011 г. на РУ – Елена, пр.пр. № ТОЕ00150/2011 г. по описа на РП – Елена е образувано на 07.04.2011 г. за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 НК с пострадали - ищцата Д. Г. и сестра й К. В., от чийто имот били отнети 5 бр. варели, 4 бр. табли за легла, 2 бр. каци, 30 м гумен маркуч, 20 м оградна мрежа и др. Действия по разследването (разпити на свидетели, издирване на лице, предявяване на разследване и др.) са извършвани до 16.06.2011 г., когато наказателното производство е спряно, поради неразкриване на извършителя. Постановлението за спиране е връчено на пострадалите лица на 17.06.2011 г. и 20.06.2011 г. След това наказателното производство е възобновено на 20.01.2022 г. и на същата дата е прекратено с постановление, поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване. Постановлението е връчено на лицата на 27.01.2022 г. и 28.01.2022 г. Съдът е посочил, че по иска по чл. 2б ЗОДОВ се преценяват общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за спора. Обсъждайки събраните по делото доказателства, позовавайки се и на разрешенията в относимата практика на ЕСПЧ, въззивната инстанция е приела, че в случая е нарушен разумният срок по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за провеждане на производството. Общата му продължителност е около 10 години, като действия по разследването са извършвани през първата година и не са извършвани такива в периода след спирането и до прекратяването му през м.01.2022 г. Вследствие на това, ищцата безспорно е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост и притеснения. Прието е, че моралните вреди се свеждат до обичайните за такива случаи негативни изживявания. Липсват доказателства за претърпени други по-специфични вреди и с по-висок интензитет, които да са пряка и непосредствена последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи. Продължителността на воденото производство не се установява да е рефлектирало върху личния и социален живот на Д.Г. и не й е причинило други неудобства освен типично присъщите, а и тя не се е интересувала от движението на делото след 2011 г. Съобразено е също, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ подлежат на обезщетяване само вредите, които са пряка и непосредствена последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и самите вредите от престъплението и от неразкриването на извършителите му. В заключение е направен извод, че сумата от 1 000 лв. е справедлива и достатъчна компенсация за моралните вреди от неразумната продължителност на досъдебното производство. Искът за разликата до претендирания във въззивното производство размер от 9 000 лева е приет за неоснователен и е отхвърлен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпрос № 3 е неясно зададен, има хипотетичен характер и поради това е изцяло неотносим. Поставеният въпрос № 5 не е обуславящ, тъй като касаторката – ищец няма качеството на пострадало от незаконно обвинение лице. Поради това, разрешенията приети с Тълкувателно решение от 27.11.2023 г. по тълк. дело № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС за начина на определяне на обезщетението за вреди, претендирани от незаконно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по чл. 2б ЗОДОВ, са извън предмета на настоящия спор. По въпроси № 1,2,4 и 6 е налице трайна и последователна съдебна практика (вж. - решение № 66/2.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о., решение № 30/7.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г. о. на ВКС и др.), която е съобразена от въззивния съд. Константно е приемано, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи (безпокойство, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост и др.), но не и вредите от друг деликт. Спазването на гаранцията по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществото в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса. Разумността на времетраенето на производството се преценява в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, посочени в закона и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. При иска по чл. 2б ЗОДОВ не е необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което производството е продължило извън рамките на разумния срок. В практиката на ВКС е изяснено също, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. В случая, обжалваното решение не противоречи на тези правни разрешения. Въззивният съд не е посочвал, че установените в практиката на ЕСПЧ стандарти, имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск за обезщетяване на вреди от забавено разглеждане на дело, не го обвързват. Напротив, изрично в мотивите на въззивното решение е посочено, че съдът съобразява законовите критерии и стандартите, които ЕСПЧ е установил за правно значими, както и че се отчитат като релевантни за определяне размера на обезщетението тези факти и обстоятелства, които са приети в практиката на ЕСПЧ. Следва да се посочи също, че общ критерий за размера на дължимото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ не може да бъде установен, тъй като залогът за пострадалия по всяко забавено наказателно, административно или гражданско производство е различен. Предвид изложеното, по поставените от жалбоподателката - ищец въпроси не са налице предпоставките за селекция по чл. 280, ал. 1 ГПК. Наличието на трайна и последователна съдебна практика на ВКС по поставените въпроси, в това число и задължителна, на която въззивното решение не противоречи, изключва поддържаното от касаторката основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение