Определение № 60301 от 18.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2802/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов” срещу определение № 31 от 07.05.2021г. по в.ч.гр.дело № 230/2021г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260304 от 09.03.2021г. по гр.д. № 3150/2020г. на Старозагорския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на настоящия жалбоподател за изменение на постановеното по делото определение № 260197/10.02.2021г. за прекратяване на исковото производство, в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен поради нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждане и кредитиране на доказателствата за заплатеното адвокатско възнаграждение, довели и до необоснованост, като моли за отмяната му и за присъждане на адвокатски хонорар за първоинстанционното производство в размер на 9 530 лв., в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с т.1 ТР № 6 по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС по следните два въпроса: 1. „Представлява ли доказателство за реално извършено плащане на адвокатско възнаграждение съвпадението по стойност между договорената сума в договора за правна п о мощ и сумата получена в банковата сметка на пълномощника?“ и 2. „Допустимо ли е да се доказва наличието на плащане на адвокатско възнаграждение чрез представяне нa електронно извлечение от банковата сметка на адвоката и в такъв случай следва ли да се представят допълнителни доказателства за извършено плащане?“. Позовава се бланкетно и на чл.280, ал. 2, пред. 3 ГПК - очевидна неправилност. Ответниците по частната жалба - Н. М. Г. и М. С. Г., с подадения в срок писмен отговор, оспорват нейната основателност, а в случай, че бъде счетена за основателна, възразяват срещу размера на адвокатското възнаграждение като прекомерно. Жалбата е допустима - подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК с оглед предмета си, касаещ спор за разноски в граждански исков процес, решението по който подлежи на касационно обжалване заради цената на предявения иск, която е над 5 000 лв. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, по следните съображенията: Производството по гр.д. № 3150/2020г. по описа на Старозагорския окръжен съд е образувано по искове на Н. М. Г. и М. С. Г. срещу Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов” за осъждане на ответника да заплати на всеки един от ищците сумата 200 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина им М. Н., починал на 04.10.2019г., лекуван при ответника заради параноидна шизофрения. С определение № 260197 от 10.02.2021г., Старозагорският окръжен съд е прекратил гр.дело №3150/2020г. поради неотстранени в продължавания веднъж срок нередовности на исковата молба, като е оставил без уважение искането на ответника за присъждане на разноски за първоинстанционното производство поради непредставяне на доказателства за извършването им. С молба от 17.02.2021г. ответникът е поискал изменение на определението за прекратяване на делото, в частта за разноските, като е приложил доказателства за разхода - разпечатки от банковата сметка на адвоката, представляващ лечебното заведение. С определение № 260304 от 09.03.2021г. по гр.д.№3150/2020г., Старозагорският окръжен съд е оставил молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК без уважение като неоснователна. За да потвърди отказа на окръжния съд за изменение на определението за прекратяване на производството в частта за разноските, Пловдивският апелативен съд е приел за установено, че ответникът е поискал присъждане на разноски с отговора на исковата молба, към който е приложил договор за правна защита и съдействие от 28.09.2020г., удостоверяващ уговорено възнаграждение от 9 530 лв., платимо по банков път до два месеца след подписване на договора. Посочил е, че пред първоинстанционния съд са представени неподписани документи, от които не става ясно кой е титуляр на посочената сметка, както и кой е наредител на сумата от 9 530 лв., отразена като получена на 28.10.2020г. по договор от 28.09.2020г.. Приел е, че пред него като въззивна инстанция са представени уведомление от съответната банка за принадлежността на посочената в представените пред първа инстанция документи банкова сметка, а именно, че тя е на адвоката на ответника, както и информация за движението по тази банкова сметка, според която на 28.10.2020г. по нея е постъпила сумата от 9 530 лв. от лечебното заведение – ответник, но като основание за превода е посочен договор от 23.10.2020г., какъвто по делото не е представен. Въз основа на всички представени в двете инстанции доказателства, е счел, че макар да е доказано получаването на сумата по банковата сметка на адвоката, недоказано остава, че наредител и платец на сумата е Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов” и основанието на плащането, поради което е отхвърлил искането за изменение на първоинстанционното прекратително определение в частта за разноски, като неоснователно. Допускането на касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по него, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Първият поставен от касатора въпрос не удовлетворява изискването за обуславящ правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване. Дали съвпадението на суми по два документа води до извод за извършено плащане е изцяло фактически въпрос. Касае се до преценка на установени факти по делото с оглед възможността да се направи извод за друг релевантен факт, като част от дейността по преценка на доказателствата и формиране вътрешното убеждение на въззивния съд като съд по съществото на спора. Вмъкването на думата доказателство във въпроса не го превръща в правен въпрос, още повече, че доказателствата и доказателствените средства са посочени и регламентирани в ГПК. Негодността на поставения въпрос като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно изследването на наведеното противоречие с тълкувателната практика на ВКС като допълнително основание, защото е достатъчно условие да не се допусне касационното обжалване. Но дори да може да се допусне, че поставеният въпрос е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, то твърдяното противоречие с т.1 от ТР № 6 по тълк. д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС не е налице, тъй като в т. 1 и мотивите към нея, не се коментира как се доказва плащането по банков път, кои доказателства са достатъчни и кои не, а се приема единствено, че за заплащането по банков път задължително следва да се представят доказателства - съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване и по отношение на вторият поставен от касатора въпрос. Той е зададен в контекста, че съдът не е допуснал електронно извлечение от банковата сметка на адвоката като доказателство за извършено плащане на адвокатското възнаграждение, което не съответства на обстоятелствата по делото, защото от мотивите на обжалвания акт е видно, че такова извлечение е обсъдено като доказателство по делото. Освен това, във втората си част, вторият въпрос е по правилността на атакуваното определение, тъй като касае преценката на доказателствата от въззивния съд, а с него ВКС може да се занимава едва във фазата на касационна проверка за законосъобразнността на определението, но след като е допуснал обжалваното определение до такава проверка. Относно наведеното противоречие и по този въпрос с т.1 от ТР№ 6 по тълк. д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, важи посоченото по-горе досежно първия поставен въпрос. Не са налице основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, за които ВКС следи служебно - не е налице вероятност атакуваното определение да е нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно /чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК/, тъй като не са налице квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че по аргумент от чл. 80 ГПК, доказателствата за извършването на претендираните от страната съдебни разноски по делото за съответната инстанция, се представят най-късно до приключване на устните състезания пред тази истанция, а когато такива няма, както е в случая, до заседанието, в което е постановен актът, слагащ край на производството пред инстанцията, за която разноските се отнасят. Недопустимо е доказателства за извършени разноски да се представят за първи път едва с искането за изменение на акта, с който приключва производството, а още по - малко едва пред въззивната инстанция, щом страната е имала осигурена от съда възможност да стори това по-рано. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,