Определение № 50101 от 16.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 463/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С касационна жалба от страна на пълномощника на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК[ЕИК] е обжалвано решение № 260214 от 13.08.2021 г. по в.т.д. № 23 /21 на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на Решение № 20133 от 13.08.2020 г., постановено от Кърджалийският окръжен съд по търг.дело № 68/2019 г., касаторът е бил осъден да заплати на М. М. И. сумата от 70 000 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди изразяващи се в болки и страдания, които ищецът е изпитвал в резултат на причинените му травматични увреждания, претърпени при пътно-транспортно произшествие /съкр. ПТП/, настъпило на 02.08.2018 г., както и сумата от 2 023,60 лева-имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.02.2019 г.,на която дата застрахователят е отказал да заплати обезщетението, до окончателното й заплащане. Ответникът по жалбата М. М. И. чрез процесуалния си представител е депозирал писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване. От страна на третото лице-помагач на застрахователя не е постъпило становище по КЖ. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за това по чл.280 ал.1,т.1, т.3 и ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на предявения иск е в размер над 20 000 лева, т.е. над минималния размер по чл.280 ал.3,т.1 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. Въззивният съд е постановил обжалвания акт в съответната част, предмет на КЖ като го е обосновал със следните изложени в мотивите на същия съображения: Претендираните за обезщетяване вреди са претърпени от ищеца при ПТП, настъпило на 02.08.2018 г., на междуселски път 11-59, км.2+300 в описаното в ИМ място. Районът на процесното ПТП е извън населено място, като пътя представлява хоризонтален прав участък, без напречен наклон. От първоначалната САТЕ е било установено, че пътното платно е двупосочно с широчина от 8.70 метра, покрито е с едрозърнест амортизиран асфалт, с неравности и напуквания. От двете страни на платното са били оформени крайпътни банкети над нивото на асфалта, с широчина от един метър. Времето е било ясно и сухо, като видимостта е била нормална, но инцидентът е настъпил в тъмната част на денонощието. Налична е била вертикална сигнализация: завой наляво и ограничение за 50 км в час в комбинация от пътни знаци „а2“ и „В-26“,т.е. завой надясно и забранено е движението със скорост по-висока от означената. В конкретния случай тази скорост е била 60 км. в час. От заключението на първоначалната САТЕ се установява, че преди да настъпи ударът скоростта на лекия автомобил, управляван от делинквента Ю. Ф. е била около 89.7 км в час, а в момента на самия удар е била 82.07 км.в час. Според заключението на автоексперта две са причините за настъпването на процесното ПТП: управлението на лекия автомобил от водача с несъобразена с пътните условия скорост и от друга страна и поведението на пешеходеца М. И., което е допринесло за това, тъй като пострадалият се е движил по пътя след употреба на голямо количество алкохол / 2.47 промила, според изчисленията на вещото лице-токсиколог, които не са били оспорени/, което е отговаряло на горната граница на средната степен на алкохолно опиване, характеризираща със силно забавени реакции, понякога сънливост, нарушения на ориентировката и нарушение на координацията в движенията на тялото. На база заключението на САТЕ, съдът е приел следния механизъм на ПТП: Пострадалият се е движил в дясната част на пътното платно в попътната на лекия автомобил посока на движение. След като е възприела фигурата на пешеходеца водачът г-жа Ф. е отклонила лекия автомобил вляво и е задействала спирачната система. Според това вещо лице лекият автомобил е ударил пострадалия пешеходец с централната си предна част или по-точно с предната броня. Ударът е бил върху десния крак. В следствие на удара пострадалият е бил качен на предния капак на автомобила, и е бил пренесен върху него на известно разстояние. В резултат на постъпателната скорост на автомобила, пешеходецът е достигнал предното стъкло, последвал е удар с главата върху това предно стъкло и в тавана на л.а., който е бил деформиран. В последствие, пешеходецът е паднал встрани от лекия автомобил, който е спрял на разстояние от 4 до 5 метра след мястото от платното,в което е паднал пострадалия пешеходец. Според свидетеля-съпруг на водача на МПС Ю. Ф., последната е шофирала внимателно със скорост около 60 км.ч.и след като е забелязала пешеходеца веднага е задействала спирачките. Съдът не е кредитирал показанията на този свидетел, тъй като с в пълно противоречие с обясненията на в.л. по САТЕ, че ако лекият автомобил се е движел със 60 км в час, при удара пешеходецът е щял да достигне до долната част на предното стъкло, а той е стигнал до тавана на автомобила и го е деформирал. За да настъпи такава деформация скоростта е била много по-висока и според този експерт тя е около изчислената от него скорост, която е около 90 км в час. От друга страна, съдът е приел,че въпреки сухото време следи от спирачен път върху асфалта не са открити, от което следва, че водачът изобщо не е задействал спирачките. По отношение на размера на застрахователното обезщетение, който се определя по справедливост, според съда, следва да се констатира какви точно травматични увреждания е претърпял пешеходецът. Прието е, че на последния е била причинена съчетана черепно-мозъчна и шийна травма, травма на гръдня кош и крайниците, счупване на тилната кост и на черепната основа, дифузни контузии на главния мозък, малък кръвоизлив под меката мозъчна обвивна на главния мозък. Контузията на главата и на главния мозък, както и малкия кръвоизлив под меката мозъчна обвивка са довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Възстановителният период по отношение на контузиите на главния мозък, кръвоизлива под мозъчната обвивка и контузията на белите дробове е с продължителност около един месец. Най-сериозно е било счупването на втория шиен прешлен, което е довело до трайно затрудняване на движението на врата. Според вещото лице по СМЕ възстановителният период от счупването на втория шиен прешлен и дванадесетия гръден прешлен обичайно продължава около 7 до 9 месеца. Наред с това в резултат на удара са били причинени на ищеца счупвания на трето, шесто, седмо,осмо и девето леви ребра, и девето дясно ребро,счупване на лявата раменна кост, счупване на двете кости на дясната подбедрица, контузия на белите дробове, разкъсно-контузна рана в областта на лявата лакътна става. Счупването на дванадесетия гръден прешлен е довело до трайно затрудняване на движението на снагата за повече от един месец. Счупването на трето, шесто, седмо,осмо и девето леви ребра, както и на девето дясно ребро е довело до трайно затрудняване на движението на снагата за повече от един месец. Счупването на големия и на малкия пищял на дясната подбедрица е довело до трайно затрудняване на движението на десния крак също за повече от един месец. Счупването на тилната кост и на основата на черепа,както и разкъсно-контузната рана в областта на лявата лакътна става са довели до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл.129 от НК. Трайното затрудняване на движението на лявата ръка в резултат на счупването на раменната кост е било с продължителност около 3 до 5 месеца. В резултат на счупването на двете кости на дясната подбедрица продължителността на възстановителния период е била около 6 месеца. Съдът се е позовал на това, че в първите два месеца пострадалият е изпитвал много силни почти нечовешки болки и страдания, за което има данни от показанията на съпругата на ищеца разпитана в качеството й на свидетел. Същата е установила, че М. е бил най-напред опериран в болницата и е бил в много тежко състояние. След престоя в болницата се е прибрал в къщи и особено в първите два месеца положението е било много тежко: същият не е могъл да ходи, бил е на легло и не е могъл да се обслужва сам, не е могъл да ходи дори до тоалетната. С оглед на изложеното въззивният съд е счел ,че на пострадалия ще следва да се определи застрахователно обезщетение в общ размер на 140 000 лева за така претърпените от негова страна болки и страдания. Доколкото, с оглед механизма на ПТП, според съда, последното е причинено в равна степен от двете страни, т.е. при съпричиняване от страна на пострадалия пешеходец в обем на 50 на сто, то в полза на ищеца следва да се присъди застрахователно обезщетение в размер на 70 000 лева, която сума ответното дружество следва да заплати ведно със законната лихва, считано от 15.02.2019 г.- датата на която застрахователят е отказал да заплати обезщетението за причинените от ищеца неимуществени вреди, причинени от ПТП. За основателна е счетена и претенцията за имуществени вреди в размера на разходите, които ищецът е направил във връзка с претърпените две операции, които, според съда, са документално установени в размер на 2033.60 лева. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят–застраховател сочи противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по въпроса за начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на въззивния съд да изложи всички съображения за критериите, от които се ръководи при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост. Поставя се и въпросът, следва ли съдът при формиране на изводите си относно установяване на вината на делинквента-водач на МПС да се съобрази със съответните доказателства за това-приетото заключение на САТЕ. Първите два въпроса, според настоящия състав на ВКС,Първо т.о., са разрешени в съответствие с посоченото ППВС №4/68-т.11, съгласно което, при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, обуславящи тези вреди и то не само чрез посочването им, но и при отчитане на тяхното значение за размера на вредите. Съдебният състав е отчел всички релевантни към размера на претендираното обезщетение обстоятелства, преценени в тяхната конкретика откъм значимостта им за размера на вредите. Третият въпрос предполага допуснат процесуален пропуск на съда да вземе в предвид данните от заключението на САТЕ, какъвто определено не е налице. Евентуалното, твърдяно от страна на касатора, разминаване на установения от доказателствата по делото механизъм на ПТП и изводите на съда по отношение на вината на делинквента би водило до необоснованост на изводите на съда, но не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.288 ал.1 ГПК. Касаторът се е позовал формално и бланкетно и на очевидна неправилност, без да изложи конкретни оплаквания за това, в какво се изразява последната, поради което и това основание не следва да се разглежда от настоящия съд. От изложеното следва, че жалбоподателят не е обосновал основание за допускане до касация. Дължат се разноски в полза на ответника по КЖ в размер на 4 687,50 лева-възнаграждение на адв. А. М. от САК за изготвяне на отговор на КЖ, съобразно чл. 9 ал.3 във връзка с чл.7 ал.2 т.4 от НМРАВ и на основание чл.36 във вр.с чл.38 ал.1,т.2 от ЗАдв. С оглед изложеното, съдът