Определение № 2193 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 925/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. М. Д. чрез назначения му особен представител адв. Д. Б., против решение №1552/18.12.2024г. по в.гр.д.№2745/2024г. на Пловдивски окръжен съд. С него е потвърдено решение №2999/02.07.2024г. по гр.д. №4205/2023г. на Пловдивски районен съд, XIX гр.с., с което жалбоподателят е осъден солидарно с другия ответник М. И. М. да заплати на Кооперация “Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест“ сумата от 6063,07 лева - главница по договор за заем №5176/17.03.2022г., ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска в съда на 22.03.2023г. до пълното й изплащане; сумата 465,03 лева- договорна лихва за периода от 20.03.2022г. до 20.02.2023г.; сумата от 761,49 лева - неустойки за забава върху главницата за периода от 20.04.2022г. до 21.03.2023г. вкл.; сумата от 75,34 лева - неустойки за забава върху договорните лихви за периода на забавата от 20.03.2022г. до 21.03.2023г., както и сумата от 4291,01 лв. за разноски за производството. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано, както и че е очевидно неправилно. Касаторът чита, че от събраните по делото доказателства не се установява по категоричен начин да е усвоена сумата по договора за заем от кредитополучателя М. М.. Също поддържа, че той като поръчител не е получил покана за доброволно изпълнение и задълженията не са изискуеми по отношение на него. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на спора: 1.Следва ли поръчителят да се покани да изпълни от кредитора отделно от главния длъжник при наличие на изискуемост на задължението? Поддържа, че поставеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация Кооперация “Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест“ счита, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване, тъй като касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора. Твърди също, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното въззивно решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че по силата на договор за заем от 17.03.2022г., на М. И. М., в качеството му на член- кооператор на “Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани - Марица инвест“ е отпуснат заем в размер от 3100 евро за срок до 20.02.2023г., като по сключения договор се дължат също еднократна такса за управление от 2,3 %, встъпителна вноска от 450 лева и годишна договорна лихва от 15 %., съответно общата дължима сума е 3337,77 евро, платима на единадесет месечни вноски. Установил е от представения разходен касов ордер и от приетото по делото заключение на ССЕ, че предоставената в заем сума е усвоена в лева по желание на заемателя на 17.03.2022г., в брой, както и че за периода на действие на договора няма постъпили плащания за погасяване на главницата от 6063,07 лева и за договорната лихва в размер от 465,03 лева. С оглед изложеното е приел, че на основание чл.18, ал.1 и ал.2 от договора, съгласно които при частично или цялостно неплащане на погасителни вноски, заемателят дължи 25 % върху просрочената главница и възнаградителни лихви, заемополучателят дължи за периода 20.04.2022г.- 21.03.2023г. и неустойка върху главницата и неустойка върху договорната лихва в претендирания от ищеца размер. За да приеме за валидно възникнала и отговорността на жалбоподателя Я. М. Д. за заплащане на задълженията по процесния договор, въззивният съд е установил, че договорът за заем е подписан и от името на Д., в качеството му на поръчител, а отделно на датата на сключване на договора за заем от жалбоподателя е подписан и договор за поръчителство, по силата на който се е задължил спрямо въззиваемата кооперация да отговаря солидарно със заемателя за задълженията му по договора за заем. Позовал се е на заключението на назначената по делото съдебно- почеркова експертиза, съгласно което подписът на договора за заем, положен за заемател, е изпълнен от М. М., а този за поръчител на договора за поръчителство - от Я. М. Д.. С оглед изложеното е приел, че от жалбоподателя е поето задължение за поръчителстване за задълженията на заемателя по валидно сключен договор за заем с взаимоспомагателната каса. За неоснователно е счел и направеното от жалбоподателя Д. възражение за погасителна давност, с оглед на това, че исковата молба е подадена на дата /22.03.2023г./, следваща крайния момент на периода, за който са начислени главницата и лихвите. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното: Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правен въпрос е свързан с предмета на спора, но не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване. Въпросът не е съобразен с установените от съда факти по спора, а именно, че се касае за задължение за разсрочено плащане с уговорени падежи на отделните вноски и настъпил краен срок на изпълнение. Съгласно общото правило на чл.84, ал.2 от ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В настоящата хипотеза при уговорен срок за изпълнение отправянето на покана е без значение за изискуемостта на задължението, както на кредитополучателя, така и на поръчителя. Не е налице и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото приложимата правна норма на чл.84 ал.2 от ЗЗД е ясна и ненуждаеща се от тълкуване. При наличие на ясна правна уредба и на ненуждаеща се от промяна или осъвременяване съдебна практика по прилагането й касационното разглеждане на поставения в изложението въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано. Касаторът не сочи, нито обосновава която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност, а наведените съображения са такива по правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски окръжен съд. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд