Определение № 1611 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2174/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. Ю., определен за негов процесуален представител по допусната правна помощ срещу определение № 2837 от 06.03.2023г. по в.ч.гр. д. № 1469/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение №23897 от 15.09.2022 г. по гр.д.№46813/2022г. на Софийски районен съд, 36-ти състав. С първоинстанционното определение е прекратено производството по гр.дело №46813/2022г., като недопустимо след като е констатирано, че е по-късно заведеното дело по идентични искови молби от жалбоподателя Е. Д. М. срещу Прокуратурата на РБългария с позоваване на едни и същи обстоятелства и петитум. Според жалбоподателя обжалваният съдебен акт е постановен в противоречие с материалния закон и при нарушения на процесуалните правила. Иска се неговата отмяна. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставен е следният въпрос: „За да е налице основанието по чл.126, ал.1 ГПК необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата“. Сочи, че с решение от 16.01.2012год. по гр.дело №1522/2010год. на ВКС, IV г.о е прието, че отвод за висящ правен спор по чл.126, ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата и в тази връзка е постановеното определение №49/29.01.2019год. на ВКС по ч. гр.дело №212/2019г. Посочва, че въззивното определение е постановено в противоречие на цитираното решение. Излага съображения по същество, че неправилно въззивният съд е приел, че делата са идентични и както е приел и първоинстанционният съд и се касаело за различни претенции. Смята, че обжалваното определение е и очевидно неправилно и иска неговата отмяна. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Ищецът Е. Д. М. е подал в СРС искова молба/ озаглавена жалба/ с вх.№179986/30.08.2022год. срещу Прокуратурата на РБългария с искане за заплащане на обезщетение от 20000 лева за претърпени неимуществени вреди за периода 18.08.2020 г. - 11.08.2022 г. поради непроизнасяне по направено от него искане в жалба от 18.08.2020 г. за възобновяване на наказателното производство по КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС. По тази искова молба е образувано гр.дело №46813/22г. по описа на СРС, 36-ти състав. След извършена служебна проверка за страните, предмета и хода на производството по друго дело- гр. дело № 46809/2022г. на СРС, образувано по исковата молба с вх.№17985/30.08.2022г. /препис по която е приложен към писмо от 18.01.2023 г. на СРС във въззивното производство/, първоинстанционният съд е приел, че е налице идентичност на страните, предмета и искането на ищеца и като второ по ред с оглед вх.номер на исковата молба е приел, че следва да се прекрати по-късно заведеното производство по гр.д. №46813/22г. по описа на СРС, 36-ти състав на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд, за да потвърди обжалваното пред него определение на СРС за прекратяване на гр.дело е възприел изводите на първоинстанционния съд, че при служебна констатация по двете искови молби от ищеца и образувани гр.дело дела по тях са налице две производства, по които страни са едни и същи лица - Е. М. и Прокуратурата на РБългария, напълно един и същ предмет и едно и също искане. Поради което, досежно предявената искова претенция по настоящото исково производство - гр. дело № 46813/2022 г. на СРС и което е второ дело след като исковата молба е от една дата, но с по-голям вх. номер е налице отрицателна процесуална предпоставка, наличие на друго идентично производство-това по гр.дело №46809/22г. на СРС между същите страни, със същото основание и искане и второто като недопустимо следва да се прекрати на основание чл.126, ал.1 ГПК. Изрично е посочено, че разликата във вх.номера на исковите молби/ озаглавени жалба/, които са с напълно идентично съдържание не променя извода за идентичност на делата и предпоставя недопустимост на по-късно заведеното дело-в случая гр.дело №46813/22г. на СРС. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е нищожно или недопустимо, както и да е очевидно неправилно. В случая поставения от жалбоподателя правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело, но освен, че не е обоснована допълнителната цитирана бланкетно от касатора предпоставка на чл.280, ал.1,т.3 ГПК въпросът да е от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото, по същия въпрос има формирана практика на ВКС, включително и посочената в изложението-решение №471/16.01.2012год., по гр.дело №1522/2010год. на ВКС, IV г.о. В посоченото решение е възприето, че отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения – антиципира се отводът за присъдено нещо. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на присъдено нещо, а обективен при пълно съвпадане на предмета на делата, при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. Обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува. Липсва обективен идентитет, когато предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело, в този случай е налице условие за спиране на обусловеното дело по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. По настоящото дело съдът е констатирал именно както субективен, така и обективен идентитет между двете дела, които са образувани по напълно идентични искови молби/ озаглавени жалби/. В тази връзка обжалваното определение на въззивния съд не е решено в противоречие със задължителната практика на ВКС, напротив изцяло е съобразена същата и след като е констатирал именно както субективен, така и обективен идентитет между двете дела въззивният съд е приел, че второто и по-късно заведено дело е недопустимо и следва да се прекрати. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното определение. Предвид посочено не следва да се допуска касационно обжалване на определението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,