Определение № 66 от 11.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3153/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото В. Х. В. срещу решение № 68/22.06.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 62/2020 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 335/06.12.2019 г. по гр. дело № 158/2019 г. на Добричкия окръжен съд, е уважен, предявеният от М. М. М. срещу жалбоподателката, конститутивен иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД – отменено е дарението, извършено на 08.08.2018 г. с договор, обективиран в нотариален акт № ., том., рег. № ., нот. дело №. г. на нотариус с рег. № ., с който ищецът е дарил на ответницата следния недвижим имот – апартамент № 12 (описан ведно с принадлежностите му), съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ., с административен адрес: [населено място], ул. „Д-р И. П.“ № 15, вх. „Б“, ет. 4, поради отказ на надарената ответница да даде на дарителя-ищец издръжка, от която той се нуждае; в тежест на жалбоподателката-ответница са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът М. М. не е подал отговор на жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката В., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) проявил ли е дареният непризнателност по отношение на дарителя, отказвайки да му дава издръжка, при условие, че би поставил себе си в невъзможност да се издържа; 2) проява на укорима и драстична непризнателност ли е отказът на дарения да даде исканата издръжка, при условие, че това би поставило самия него в нужда; 3) следва ли да се приеме, че е налице трайна нужда от издръжка за дарителя, при липса на нови обстоятелства, водещи до увеличаване на неговите разходи; и 4) ако отговорът на исковата молба е подаден от ответника в преклузивния срок по чл. 131 от ГПК и в него изрично е оспорено основанието на иска, посочено е, че се оспорва пълният фактически състав на материалноправната норма – в случая чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, представени са писмени доказателства във връзка с това оспорване, направени са съответните доказателствени искания, както и конкретизиране на направените с отговора възражения – в първото по делото съдебно заседание – преди доклада на съда, следва ли да се счита, че възможността за това е преклудирана. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че първите два материалноправни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС; третият материалноправен въпрос – в противоречие със същото тълкувателно решение, както и с решение № 473/20.01.2012 г. по гр. дело № 263/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 65/30.05.2018 г. по гр. дело № 1498/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и четвъртият процесуалноправен въпрос – в противоречие с решение № 116/19.09.2017 г. по търг. дело № 615/2016 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 27/16.04.2014 г. по търг. дело № 1893/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 67/06.07.2010 г. по търг. дело № 898/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. ППВС № 1/1985 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. Във връзка с последния процесуалноправен въпрос жалбоподателката-ответница навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа, че бил очевидно неправилен изводът на въззивния (както и на първоинстанционния) съд, че възражението ѝ за обективна невъзможност да дава поисканата от дарителя-ищец издръжка е преклудирано, предвид което не са обсъдени и множеството представени с отговора на исковата молба писмени доказателства за здравословното и материалното ѝ състояние. Настоящият съдебен състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Първите два материалноправни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателката, които са почти идентични по съдържание и смисъл, не са обсъждани от въззивния съд, респ. – не са обуславящи правните му изводи в обжалваното решение и не биха могли да са разрешени от него в противоречие с ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът не давал отговор на тези въпроси; същите в случая са и без никакво значение за изхода на материалноправния спор по делото, поради което и не съставляват основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото, както сочи и самата жалбоподателката-ответница, въззивният съд е приел за преклудирано възражението ѝ, че тя не разполагала с достатъчно средства, за да дава поисканата от ищеца-дарител издръжка, от която той се нуждае, поради което съдът не е обсъждал изобщо това възражение, както и представените доказателства по делото във връзка с него. За да намери това възражение за преклудирано, апелативният съд е установил, че то не е направено в преклузивния срок по чл. 131 от ГПК – с отговора на исковата молба, с който жалбоподателката-ответница е оспорила единствено твърденията на ищеца, обуславящи материалноправните предпоставки на иска му по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД – че е изпаднал в трайна нужда от издръжка, която тя му отказва; възражението е направено след този преклузивен срок – в първото по делото открито съдебно заседание, като то не се основава на твърдения за новонастъпили факти – такива, осъществили се след датата на подаването на отговора на исковата молба. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че това възражение на жалбоподателката-ответница е защитно средство с правоотблъскващ ефект, поради което и следва да бъде заявено в срока по чл. 131 от ГПК, когато се основава на факти, настъпили до изтичането на този срок. Тези съображения на апелативния съд са в пълно съответствие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 82/24.06.2019 г. по гр. дело № 2911/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че възражението на дарения ответник, че ако даде исканата от ищеца-дарител издръжка, би поставил себе си или лицата, които издържа, в по-неблагоприятно положение, има правопрепятстващ ефект и се упражнява чрез позоваване пред съда на посочените от него факти, които се въвеждат и доказват от самия ответник, като за тези правопрепятсващи факти съдът не следи служебно; същите са извън основанието на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, поради което ищецът не е длъжен да ги отрича с исковата молба, нито да доказва отрицателните факти, които ги изключват, при условията на главно и пълно доказване. Предвид това, приетото от въззивния съд е в пълно съответствие и със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които възраженията на ответника поначало се преклудират с изтичането на срока по чл. 131 от ГПК за подаването на отговора на исковата молба, като обсъжданото възражение не попада и в никое от изключенията, посочени в това тълкувателно решение. При това положение настоящата касационна инстанция намира за напълно несъстоятелни доводите на жалбоподателката за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, т.е. – не е налице хипотезата по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по четвъртия процесуалноправен въпрос, формулиран в тази връзка в изложението към касационната жалба. На първо място, формулировката на този въпрос е некоректна – тя изхожда от постановката, че възражението е по фактите, твърдяни от ищеца, както и че е направено още с отговора на исковата молба и само е уточнено в първото по делото открито съдебно заседание. В случая, както стана ясно, фактите, на които се основава правопрепятстващото възражение на жалбоподателката-ответница, стоят извън обстоятелствата, съставляващи основанието на предявения по делото иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, като това възражение не е направено с отговора на исковата молба, а за първи път – едва в първото по делото открито съдебно заседание. При това положение, неотносима е и сочената от жалбоподателката практика на ВС и ВКС във връзка с този процесуалноправен въпрос. В решение № 116/19.09.2017 г. по търг. дело № 615/2016 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 27/16.04.2014 г. по търг. дело № 1893/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 67/06.07.2010 г. по търг. дело № 898/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС е прието, че разпоредбата на чл. 133 от ГПК не следва да се тълкува и прилага буквално в смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК лишава изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца фактически твърдения, респ. – да изрази становище по иска, тъй като това тълкуване несъмнено води до недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника и до създаване на недопустима процесуална привилегия за ищеца, който само поради липсата на своевременно направено от ответника оспорване на иска ще бъде освободен от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК и от задължението да установи фактите, на които основава исковата си претенция. Както стана ясно, настоящият случай не е такъв, тъй като жалбоподателката основава правопрепятстващото си възражение на факти, които стоят извън обстоятелствата, съставляващи основанието на предявения по делото иск. Неотносими към настоящия случай са и сочените от жалбоподателката ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. ППВС № 1/1985 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, съгласно приетото в които, въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства и установени обстоятелствата по делото, както и на всички доводи и възражения на страните по приложението на закона. В случая, като е приел в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, обективирана в т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 82/24.06.2019 г. по гр. дело № 2911/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, че правопрепятстващото възражение на жалбоподателката е преклудирано съгласно разпоредбите на чл. 131 и чл. 133 от ГПК, въззивният съд не е имал правомощието (едновременно – право и задължение) да обсъжда нито самото възражение, нито сочените във връзка с него твърдения за факти и доказателства по делото, на които то се основава. Съгласно доводите в изложението ѝ, под понятието „нови обстоятелства“, употребено във формулировката на третия материалноправен въпрос, жалбоподателката има предвид факти, които да са настъпили след извършването на процесното дарение. В тази връзка от нейна страна се поддържа, че финансовото състояние на дарителя било едно и също преди и след процесното дарение, поради което счита, че той не бил изпаднал в трайна нужда по смисъла на закона. Въззивният съд е дал разрешение на този материалноправен въпрос, като е приел тези доводи на жалбоподателката-ответница за ирелевантни за наличието на предпоставките по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД за отмяна на процесното дарение. В тази връзка апелативният съд е изложил следните съображения: Кога е възникнала нуждата и как дарителят я е удовлетворявал преди поканата към надарения е правно ирелевантно; от правно значение е това състояние да е трайно и да е налице към датата на поканата, отправена преди предявяване на исковата молба, респ. – към датата на исковата молба, когато същата има характер и на покана, както е в настоящия случай, респ. – към датата на приключване на устните състезания. Въззивният съд е основал на тези свои изводи на трайно установената практика на ВКС, обективирана в решение № 1155/30.12.2008 г. по гр. дело № 3650/2007 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 293/14.07.2011 г. по гр. дело № 1302/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 473/20.01.2012 г. по гр. дело № 263/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др. В последното от тях, на което се позовава и жалбоподателката в изложението си, тази практика е обобщена, като е прието следното: Нуждата от издръжка трябва да е трайна и да съществува към датата на поканата или поне към датата на формиране на сила на пресъдено нещо по делото. Възможно е дарителят да не е бил изпаднал в нужда към датата на поканата, но такава да е възникнала към датата на подаване на исковата молба, която също има значението на покана. Нуждата може да е възникнала и по-късно, или пък да е отпаднала. Продължителността на периода, през който дарителят е имал необходимост от издръжка, непосилна за него самия, обуславя доколко е трайно това състояние. Силата на пресъдено се формира към датата на устните състезания пред въззивната инстанция при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), съответно – към датата на приключване на съдебното дирене при действието на ГПК от 2007 г. Поради това, съдът в съответствие с чл. 188, ал. 3 ГПК от 1952 г. (отм.), респ. – чл. 235, ал. 3 ГПК от 2007 г., е длъжен да вземе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право. В заключение е прието, че важно е дарителят да е изпаднал в трайна нужда и това да е било факт било към датата на поканата, отправена преди исковата молба, или към датата на исковата молба, или към датата на приключване на устните състезания, съответно – датата на приключване на съдебното дирене във въззивна инстанция. Видно от горното, приетото от въззивния съд при разрешаването на третия материалноправен въпрос е в пълно съответствие, а не в противоречие с така цитираната трайно установена практика на ВКС, на която се позовава и жалбоподателката. Последната неоснователно се позовава в тази връзка и на ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС и решение № 65/30.05.2018 г. по гр. дело № 1498/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, тъй като те не съдържат отговор на този материалноправен въпрос – третият в изложението ѝ. По изложените съображения, по отношение на последния не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, като съдът намира, че не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение