Определение № 1696 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2396/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Атанасов Грейн“ ЕООД, [населено място], „Атанасов Груп“ ЕООД, [населено място], Атанас Г. Атанасов и „Атанасов Биоенерджи“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 212 от 29.07.2025 г. по в. т. д. № 41/2025 г. на Варненски апелативен съд, ІІІ състав, с което е потвърдено решение № 465 от 13.11.2024 г. по т. д. № 114/2022 г. на Варненски окръжен съд в обжалваната част, с която ответниците „Атанасов Грейн“ ЕООД, в качеството му на длъжник, и „Атанасов Груп“ ЕООД, Атанас Г. Атанасов и „Атанасов Биоенерджи“ ЕООД, в качеството им на поръчители, са осъдени солидарно да заплатят на „Ромфарм Компани“ ООД сумата от 25 412, 13 лв., дължима по споразумение от 11.03.2021 г. и представляваща сбор от сумите: 15 000 лв., заплатена на 31.08.2015 г. от „Ромфарм Компани“ ООД гаранция по ч. гр. д. № 10535/2015 г. на СГС за издаване на обезпечителна заповед; 3960,34 лв., заплатен на 14.12.2015 г. адвокатски хонорар на адвокат Манол Д. по фактура № 166/11.12.2015 г. за изготвяне на молба за допускане на обезпечение на бъдещи искове срещу „Атанасов Грейн“ ЕООД; 3 588,13 лв., заплатен на 25.01.2018 г. адвокатски хонорар на адвокат Манол Д. по фактура № 329/25.01.2018 г. за образуване и водене на изпълнително дело срещу „Атанасов Грейн“ ЕООД; 2740,66 лв., заплатен на 27.11.2020 г. адвокатски хонорар на адвокат Манол Д. по фактура № 571/01.12.2020 г. за образуване на изпълнително дело срещу „Атанасов Грейн“ ЕООД, „Атанасов Груп“ ЕООД и Атанас Г. Атанасов; 123 лева, заплатена на 06.01.2021 г. такса от „Ромфарм Компани“ ООД на ЧСИ Л. Тасева рег. № 737 по изпълнително дело № 1114/2021 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 25.02.2022 г. до окончателното й изплащане. В частта, с която „Атанасов Биоенерджи“ ЕООД, в качеството му на поръчител по споразумение от 11.03.2021 г., е осъден да заплати на „Ромфарм Компани“ ООД сумата от 154 653, 40 лв., дължима по споразумението, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно. Оспорват се като неправилни изводите на въззивния съд за дължимост на процесните суми. По отношение на сумата от 15 000 лв., представляваща внесена от „Ромфарм Компани“ ООД парична гаранция във връзка с допуснато обезпечение по ч. гр. д. № 10535/2014 г. на СГС, се сочи, че с определение на съда по посоченото дело е разпоредено паричната гаранция да се освободи и да се върне на ищеца, но това не е сторено в периода 2015 г.-2021 г., поради което, според касаторите, гаранцията е внесена в приход на държавния бюджет на основание чл. 82 ГПК. Касаторите излагат доводи, че не са били запознати с тези факти, поради което са подписали процесното споразумение с убеждението, че паричната гаранция ще бъде възстановена на ищеца по предвидения в закона ред. Поддържат, че уговорката по т. 11 от споразумението, на която съдът се е позовал, за да приеме, че не са настъпили предпоставките за връщане на гаранцията от ищеца на длъжника „Атанасов Грейн“ ЕООД, е с невъзможен предмет. Твърдят, че се касае до нищожна клауза поради невъзможен предмет, която не влече нищожност на цялото споразумение. Считат, че въззивният съд е следвало служебно да установи нищожността на уговорката на чл. 11 от споразумението. Досежно сумите, представляващи заплатени адвокатски хонорари, касационните жалбоподатели поддържат, че същите следва да се претендират и присъдят по предвидения в закона ред, а именно като направени разноски в обезпечителното и изпълнителното производство. Твърдят, че липсва яснота за образуване и водене на кое изпълнително дело се отнасят адвокатските възнаграждения от 3 588, 13 лв. и 2740, 66 лв. Изразяват становище, че дължимостта на адвокатските възнаграждения не е потвърдена с акт на компетентния съобразно ГПК орган. Молят обжалваното въззивно решение да бъде отменено. Касационните жалбоподатели поддържат, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставят следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, факти, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, както и да направи цялостна преценка на доказателствения материал - поотделно и в съвкупност, съобразявайки нормативните разпоредби и правилата на логическото мислене?; 2. Нищожен ли е договор за спогодба, ако към момента на сключването му изпълнението на поетите с договора задължения е невъзможно?; 3. Когато предмет на иска са адвокатски възнаграждения, за плащането на които ищецът е представил фактури, следва ли при постановяване на решението съдът да вземе предвид, че не са представени съдебните решения, по които тези възнаграждения са присъдени за плащане в полза на ищеца?; 4. При разглеждане на въззивната жалба следва ли да се вземе предвид обема на извършената работа, действителната фактическа и правна сложност на делото, етапа, на който делото е прекратено, и обвързан ли е /явно се има предвид съдът/ от минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г.?“ В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се изтъква, че формулираните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се прави позоваване по въпросите по т. 1 и т. 2 – на решение № 238 от 05.08.2025 г. по т. д. № 811/2024 г. на ВКС, І т. о., а по въпросите по т. 3 и т. 4 – на определение № 5965 от 19.12.2024 г. по ч. гр. д. № 4348/2024 г. на ВКС, ІV г. о. Ответникът по касационната жалба „Ромфарм Компани“ ООД поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване. С влязло в сила определение № 374 от 08.03.2023г. по т. д. № 114/2022г. на Варненски окръжен съд /определението е потвърдено с определение по ч. т. д. № 358/2023 г. на Варненски апелативен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с определение по ч. т. д. № 1986/2023 г. на Върховен касационен съд/, е прекратено производството по предявените от „Ромфарм Компани“ ООД срещу „Атанасов Грейн” ЕООД, „Атанасов Груп” ЕООД и Атанас Г. Атанасов осъдителни искове в частта за разликата над 25 412,13 лв. до претендираната по споразумението от 11.03.2021 г. в условие на солидарност сума в общ размер на 180 065,53 лв., която разлика в размер на 154 653, 40 лв. включва: 112 685,13 лв. главница за неиздължени арендни/наемни плащания за стопанските 2012 2013, 2013-2014 и 2014-2015 г, 36 320,52 лв. законна лихва върху главницата за периода от 27.06.2018 г. до 30.08.2021 г., 3009,98 лв. адвокатски хонорар и 2637,77 лв. държавна такса по ч. гр. д. № 3108/2020г на РС – Добрич. Прекратяването на производството по исковете е обосновано с липсата на интерес от търсената защита, тъй като за спорните вземания са издадени стабилизирани заповеди за изпълнение и изпълнителни листове. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че страните не спорят, че между тях са били подписани споразумения за уреждане на отношенията им и плащане на задължения към ищеца „Ромфарм Компани“ ЕООД, произтичащи от незаплатени арендни /наемни/ задължения за стопанските 2012/2013 г., 2013/2014 г. и 2014/2015 г. Посочил е, че предмет на делото в непрекратената му част са вземания по сключеното от страните споразумение от 11.03.2021 г., възлизащи на общата сума от 25 412, 13 лв. и включващи адвокатски възнаграждения за изпълнителните производства, образувани за събиране на вземания, за които са издадени заповеди за изпълнение на основание предходни споразумения /от 2015 г. и от 2018 г./ и заплатена от ищеца парична гаранция в размер на 15 000 лв. по ч. гр. д. № 10535/2015 г. на Софийски градски съд. Варненски апелативен съд е изтъкнал, че истинността на споразумението от 11.03.2021 г. не е била оспорена от ответниците и е счел, че то има характер на спогодба, с която по смисъла на чл. 365 ЗЗД страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Изразил е становище, че е задължен да приеме, че отношенията между страните са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ спор помежду им чрез взаимни отстъпки, като е подчертал, че не може да преценява интереса от подписаното споразумение. В решението е прието, че валидността на спогодбата не е оспорена от ответниците. Въззивният съд е установил, че споразумението от 11.03.2021 г., от което се извеждат спорните права, е подписано от „Ромфарм Компани“ ООД, в качеството на кредитор, и от „Атанасов Грейн“ЕООД, като длъжник, както и от „Атанасов Груп“ ЕООД „Атанасов Биоенерджи“ ЕООД и Атанас Г. Атанасов, в качеството им на поръчители. Констатирано е, че съгласно споразумението длъжникът „Атанасов Грейн“ ЕООД се е задължил да заплати на „Ромфарм Компани“ ООД сумата от 180 065, 53 лв., представляващи сбор от неиздължени арендни/наемни плащания за стопанските 2012-2013, 2013-2014 и 2014-2015 г., дължими лихви по тях и разноски по принудителното им събиране, в срок до 30.08.2021 г. Съдът е посочил, че в споразумението е обективирано признание на задължение с горепосочените размер и основание, като поръчителите „Атанасов Груп“ ЕООД, „Атанасов Биоенерджи“ ЕООД и Атанас Г. Атанасов, както и длъжникът „Атанасов Грейн“ ЕООД, са се задължили да отговарят солидарно, като изпълнят задължението в срок до 30.08.2021 г. Въззивният съд е изтъкнал, че страните не спорят, че задължението не е било изпълнено както до посочения падеж, така и след това, като ответниците не са въвели в процеса възражения за погасяването му. Доколкото в общата сума по споразумението са включени сторени разноски за заплатени адвокатски хонорари в обезпечителното и изпълнителните производства и същите не са обхванати от изпълнителните основания, с които кредиторът се е снабдил, съдът е счел, че се касае до допълнителни разноски от неизпълнението на главното задължение, които са за сметка на длъжника по аргумент от чл. 78 ЗЗД вр. чл. 288 ТЗ и чл. 309а ТЗ. Въззивният съд е посочил, че тъй като в разноските по принудително събиране на дължимата сума се включва и сумата от 15 000 лв., платена като парична гаранция от „Ромфарм Компани“ ООД в обезпечителното производство, същото дружество се е задължило според т. 11 от споразумението да я върне на длъжника „Атанасов Грейн“ ЕООД при условие, че му бъде възстановена от съда. Счел е, че посочената сума следва да бъде заплатена на ищеца от ответниците по силата на споразумението и поради липсата на доказателства за възстановяването й на ищеца от съда. В решението е изтъкнато, че направеното едва с въззивната жалба оплакване, че ищецът не е положил дължимата грижа да получи паричната гаранция, има характер на възражение по чл. 83 ЗЗД и се явява преклудирано, както и недоказано. Решаващият състав е изложил аргументи, че съгласно т. 11 от процесното споразумение внесената парична гаранция се заплаща от длъжника „Атанасов грейн“ ЕООД и подлежи на връщане на това дружество единствено при възстановяването й от съда на молителя в обезпечителното производство - “Ромфарм Компани“ ООД. След обсъждане на събраните по делото писмени доказателства, решаващият състав на въззивния съд е приел, че по ч. гр. д. № 10535/2015 на СГС, по което е допуснато обезпечение на бъдещите искове на „Ромфарм компани“ ЕООД срещу „Атанасов грейн“ ЕООД до размера от 158 934, 52 лева, срещу парична гаранция в размер на 15000 лв., последната е била внесена на 31.08.2015 г., като с влязло в сила на 28.11.2015 г. определение от 06.11.2015 г. съдът е отменил обезпечението на основание чл. 402 ГПК и е постановил връщане на паричната гаранция, но не са налице данни сумата да е била реално възстановена на ищеца, както и да е била внесена в приход на държавния бюджет на основание чл. 82 ГПК. С оглед изложеното съдът е намерил, че ответниците, чиято е тежестта на доказване, не установяват да са настъпили предпоставките по чл. 11 от споразумението за връщане на сумата от 15 000 лв. от ищеца на длъжника „Атанасов Грейн“ ЕООД. Въззивният съд е установил също така, че преди процесното споразумение са подписани две споразумения с нотариална заверка на подписите, в които са констатирани задължения на „Атанасов Грейн“ ЕООД към „Ромфарм Компани“ООД по договори за аренда, по които ищецът е встъпил в правата на арендатора „Елана фонд за земеделска земя“, а именно споразумения от 13.10.2015 г. и от 06.11.2018 г., като по последното са включени като солидарно задължени лица, редом с „Атанасов грейн“ ЕООД, „Атанасов Груп“ ЕООД и Атанас Г. Атанасов, като поръчители. Решаващият състав е констатирал, че въз основа на тези споразумения ищецът се е снабдил със заповеди за изпълнение и изпълнителни листа за вземанията си и е образувал две изпълнителни дела за удовлетворяването им, от които първото е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а второто е спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК. Досежно останалите, включени в общата сума по споразумението, суми за адвокатски хонорари /3 960, 34 лв., 3 588,13 лв. и 2 740, 66 лв./ и такса, заплатена по изп. д. № 1114/2021 г. на ЧСИ Л. Тасева, съдът е констатирал, че същите не са обхванати от издадените заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителни листове, като ищецът е ангажирал доказателства за осъществената процесуална защита в обезпечителното и в двете изпълнителни производства чрез адвокат М. Д. и за заплатените възнаграждения и такса. Счел е, че направените от ответниците възражения с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения съобразно действителната правна и фактическа сложност на делата не могат да се обсъждат извън производствата, в които са сторени разноските за адвокатски хонорари. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият процесуален въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретния спор. Не е налице обаче въведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на основанията за достъп до касация касаторът не сочи практика на ВКС по формулирания въпрос, на която въззивният акт да противоречи. Извън това, не се установява решаващият състав на апелативния съд да се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставения релевантен процесуален въпрос. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въззивният акт не е постановен в отклонение от тази практика, тъй като мотивите на обжалваното решение обективират обсъждане на събраните по делото доказателства във връзка с твърденията и доводите на страните при съобразяване на изложеното във въззивната жалба и отговора на същата. Процесуалният въпрос на касаторите е поставен в контекста на доводите им, че въззивният съд е дължал да установи служебно нищожността поради невъзможен предмет на уговорката по чл. 11 от споразумението, от което се извеждат спорните материални права. Поддържа се, че се касае до нищожност на клауза от споразумението, която не влече нищожността на цялото споразумение. Твърди се, че към момента на сключване на споразумението, не е имало възможност паричната гаранция от 15 000 лв. да бъде възстановена на ищеца, поради което касаторите не са могли да се освободят от задължението да я заплатят на ищеца. Доколкото позоваването на касаторите е на нищожност на посочената клауза поради невъзможен предмет и на задължение на въззивният съд да установи невалидността, независимо от липсата на направено такова възражение на ответниците, следва да се посочи, че съгласно задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че задължението на съда служебно да се произнесе по нищожността на правната сделка възниква, когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правната сделка /иск за собственост, иск за изпълнение по чл. 79 ЗЗД и др. /. Разяснено е, обаче, че невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие. С оглед посочените задължителни постановки съдът не дължи служебно установяване на фактическата невъзможност на предмета на сделката или на уговорката на страните, на каквато се прави позоваване в случая, поради което не би могло да се приеме, че в разрез с практика на ВКС въззивният съд не е установил нищожността на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД на клаузата на чл. 11 от процесното споразумение. Вторият въпрос, така както е формулиран, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос се свързва от касаторите с доводите им, че съдът не е изпълнил задължението си служебно да прогласи нищожността поради невъзможен предмет на уговорката по чл. 11 от процесното споразумение. Поради това и с оглед мотивите на въззивния акт, които не обективират преценка на нищожността на клаузата по т. 11 от споразумението поради невъзможен предмет, въпросът няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Същевременно, поддържаното с касационната жалба възражение е за нищожност поради невъзможен предмет на клаузата на чл. 11 от споразумението на страните от 11.03.2021 г., отнасяща се до задължения на ищеца, но не и на спогодбата на страните, определена от съда като източник на спорните материални права на ищеца. Липсва позоваване на нищожност на целия договор за спогодба и на невъзможност за изпълнение на поетите от длъжника задължения по спогодбата. Изложеното изключва значимостта на поставения въпрос за изхода на конкретния спор. Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК настоящият състав не дължи преценка за осъществяването на въведеното от касаторите по повод втория въпрос допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Последните два въпроса в изложението също не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са включени в предмета на делото и нямат обуславящ правната воля на съда характер. Въпросът по т. 3 от изложението на основанията за достъп до касация не е съобразен с основаването на претенцията на ищеца на споразумението от 11.03.2021 г., което въззивният съд е квалифицирал като договор за спогодба. В случая не се претендират адвокатски възнаграждения, сторени в исковия процес, а разноски за събирането на вземанията на ищеца, задълженията за заплащането на които са установени с процесното споразумение. Въпросът по т. 4, така както е формулиран, касае реализирането на отговорността за разноски по прекратено исково производство и произнасянето на съда по релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което също не е значим за изхода на спора по настоящото дело. Следва да се изтъкне, че именно относно разглеждането на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото се е произнесъл ВКС в определение № 5965 от 19.12.2024 г. по ч. гр. д. № 4348/2024 г., ІV г. о., сочено от касационните жалбоподатели при обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това също илюстрира липсата на обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер на питането му по т. 4 от изложението. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение