Определение № 1259 от 24.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1952/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, М. А. М., срещу решение № 572 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 500/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта, с която след частична отмяна на решение № 44 от 27.02.2024 г. по гр. д. 810/2023 г. по описа на РС - Айтос, са отхвърлени предявените от М. А. М. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД искове по чл. 439 ГПК за установяване, че М. А. М. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД поради погасяване с изтекла петгодишна погасителна давност следните суми: главница от 12 790 лв., договорна лихва в размер на 1 185,05 лв. за периода от 10.04.2010 г. до 22.08.2011 г. и наказателна лихва в размер на 54,87 лв. за периода от 10.01.2011 г. до 22.08.2011 г., ведно със законната лихва от 26.09.2011 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 528/26.09.2011 г. и изпълнителен лист от 26.09.2011 г. по ч. гр. д. 824/2011 г. по описа на РС - Айтос.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие с процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва като противен на закона извода на въззивния съд, че с извършените от длъжника частични доброволни плащания е прекъсвана погасителната давност за процесните вземания. Счита, че обжалваното решение е необосновано, като съдът не е изпълнил задължението си ясно и въз основа на очертания от страните предмет на делото да мотивира взетото от него решение. Изтъква, че доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата, които имат за последица прекъсване или спиране на давностния срок, е за ответника, като в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е приел, че по делото се доказва изявление от длъжника до кредитора за признаване на процесните задължения. Сочи, че липсва споразумение между страните за разсрочване на дълга и плащането му на части, поради което и не следва частичните плащания да бъдат приемани за такива, прекъсващи давността за вземанията. Изтъква, че действията на длъжника по заплащане по сметка на съдебния изпълнител на суми в малък размер не може да бъдат приети за признание на задълженията чрез конклудентни действия в пълните им размери, прекъсващи давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени. Претендира присъждане на разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Прекъсва ли се давностният срок по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД с доброволни частични плащания от страна на длъжника, направени по изпълнителните дела чрез сметката на ЧСИ, и представляват ли те действия, с които длъжникът е извършвал признаване на целия дълг, които прекъсват давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД за целия дълг?

2. Представлява ли всяко направено по изпълнително дело доброволно частично погашение от длъжника чрез сметката на съдебния изпълнител извършено с конклудентни действия признаване на съществуването на целия дълг, прекъсващо давността по чл. 116, б. „а” ЗЗД?

3. Плащанията на суми /частичните плащанията/, извършени от длъжник по образувано изпълнително дело по сметка на съдебен изпълнител, без да е посочено като основание за плащането конкретно задължение към кредитора, или е посочено като основание плащане по изпълнително дело, представляват ли признание на длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и представляват ли признание за пълния размер на дълга?

4. Плащанията на суми /частичните плащанията/ извършени от длъжник по образувано изпълнително дело по сметка на съдебен изпълнител представляват ли действия на длъжника по признание на дълга, адресирани до кредитора, съответно до негов представител, или достигнали до знанието на кредитора, които прекъсват давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, и прекъсват ли давността за неплатената част от размера на дълга и представляват ли такива действия в хипотезата, при която поради минималния си размер с частичните плащания не се погасява главницата към кредитора, а се погасяват само разноски по делото и лихви?

5. Плащанията на минимални по размер суми чрез сметката на съдебния изпълнител оправдават ли бездействието на кредитора и изключват ли погасителната давност като санкция на закона за бездействие на кредитора?

6. Следва ли винаги да се приема, че плащанията на минимални по размер суми от страна на длъжника се извършват поради липсата на достатъчно средства у длъжника?

7. Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „ЕОС Матрикс“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването му от юрисконсулт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд се е позовал на задължителната съдебна практика по Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, с което е прието, че ППВС 3/80 г. е загубило сила към 26.06.2015г., но се прилага за периода преди това досежно делата, образувани преди посочената дата, като Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС има действие занапред. С последното е обосновал извода си, че за начало на погасителната давност по процесния спор се счита датата 26.06.2015 г., като предвид установяването на вземането с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК давността е общата петгодишна по чл. 110 ЗЗД. Отчел е че страните не спорят, че ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е кредитор на М. по силата на договор за цесия, сключен на 18.01.2016 г. с „Юробанк България“ АД, с който вземанията по процесния изпълнителен лист са му прехвърлени от банката.

Приел за безспорно установено от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, че след 26.06.2015 г. по изп. д. 170/2011 г. са извършвани различни процесуални действия, а именно: М. е престирал частични изпълнения: на 14.10.2015 г. – 80 лв., на 27.01.2016 г. и 15.04.2016 г. - по 50 лв., на 16.01.2017 г. – 80 лв., на 27.03.2017 г. - сумата 100 лв., на 21.08.2019 г. - 150 лв., на 30.09.2019 г. – 150 лв., на 05.11.2019 г. - 100 лв., на 27.11.2019 г. - 100 лв., на 07.01.2020 г. - 100 лв., на 10.02.2020 г. - 100 лв. Счел е за доказано, че на 07.01.2021 г. производството по изпълнителното дело е прекратено от ЧСИ на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а на 01.02.2021 г. служебно е вдигнат запорът върху сметките на М. М. в „Юробанк България“ АД (наложен на 03.08.2012 г.), а на 09.02.2021 г. е вдигната наложената върху имот на М. възбрана. Изложил е, че на 04.02.2021 г. е образувано ИД 20218030400650 на ЧСИ Т. М. с предмет вземането на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу М. А. М., Е. М. П. и Н. И. Стамболийска, въз основа на същия изпълнителен лист от прекратеното ИД № 170/2011 г., като с молбата за образуването на делото е направено искане както за проучване на актуалното имуществено състояние на длъжниците, така и да се наложат конкретни изпълнителни мерки за събиране на дълга и осребряването на имуществото на горните физически лица - запор върху банкови сметки. Отчел е, че на 08.03.2021 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на Е. П.; на 08.03.2021 г. е наложен запор върху л. а. с рег. [рег.номер на МПС] на Е. П.; на 12.03.2021 г. е наложен запор върху банковата сметка на ищеца М. М. в „Юробанк България“ АД; на 02.04.2021 г. е вписана възбрана върху имота на ищеца М. М. на адрес [населено място], [улица]. Посочил е, че длъжникът М. е извършвал частично погасяване на солидарния дълг и по второто изпълнително дело, внасяйки по сметка на ЧСИ: на 08.06.2021 г. – 100 лв., на 28.07.2021 г. – 100 лв., на 30.08.2021 г. – 100 лв., на 04.10.2021 г. – 100 лв., на 05.11.2021 г. – 100 лв., на 07.12.2021 г. – 100 лв., на 12.01.2022 г. – 80 лв., на 23.02.2022 г. – 100 лв., на 28.03.2022г. - 100 лв., на 10.05.2022 г. – 80 лв., на 21.06.2022 г. – 100 лв., на 10.08.2022 г. – 80 лв., на 20.10.2022 г. – 90 лв., на 21.12.2022 г. – 50 лв., и на 06.02.2023 г. - 50 лв. Отчел е, че на 27.04.2023 г. производството по ИД 20218030400650 на ЧСИ Т. М. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а на 02.06.2023 г. наложената възбрана е заличена. Въззивният съд е съобразил, че на 10.07.2023 г. е образувано висящото и понастоящем ИД 20238030401020 на ЧСИ Т. М. с предмет вземането на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу М. А. М. и Е. М. П., въз основа на изп. лист от прекратеното ИД № 650/2021 г., като по новото дело, освен установяване на актуалното имотно състояние на двамата длъжника, е поискано още предприемането на конкретни изпълнителни действия за удовлетворяване на взискателя - запор на банковите сметки, какъвто е наложен на 13.07.2023 г. върху банковата сметка на ищеца М. М. в „УниКредит Булбанк“ АД, а на 18.07.2023 г. е наложен запор върху л. а. с рег. [рег.номер на МПС] на Е. П. и е била вписана възбрана върху имота на ищеца М. М. на адрес [населено място], [улица].

При така установените факти по делото въззивният съд е приел за обоснован извода, че от образуването на първото изпълнително производство за събиране вземането на кредитора до завеждането на сезиралите го искове по чл. 439 ГПК не се установява непрекъснат петгодишен период на бездействие на взискателя, в който да е изтекла давността, необходима за погасяването на вземанията към длъжника М.. Позовал се е на нормата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, установяваща правилото, че давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение, като е съобразил задължителното тълкуване, дадено с т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и обобщил, че давността се прекъсва от една страна с налагането на запор или възбрана в изпълнителното производство, което съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника, защото с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес, като длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера - неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на първоначалния и присъединените кредитори, и от друга с всяко постъпление на парична сума вследствие на така наложения запор на сметка на длъжника в банка или доброволно изпълнение след запора. Изтъкнал е, че съдебната практика е категорична, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - както с предприемането на отделния изпълнителен способ, така и с извършването на всяко изграждащо го изпълнително действие. Приел е, че частичното погашение прекъсва давността за цялото вземане на кредитора и поставя началото на нова погасителна давност за него, защото плащането на единния дълг на части в случая е обусловено само от ниските финансови възможности на длъжника. Добавил е, че приложение намира и разпоредбата на чл. 116, б. “а“ ЗЗД и всяко направено по изпълнителното дело частично погашение от М. следва да се зачете като извършено с конклудентни действия признание за наличието на целия дълг. Посочил е, че прекратяването на първите две изпълнителни дела, образувани за събиране на процесните вземания, не влияе върху правните последици на извършените действия по изпълнителните дела, доколкото перемпцията няма правно значение за прекъсването на давността. Обобщил е, че всяко изпълнение на длъжника, дори частичното и при настъпила перемпция, има погасителен за дълга ефект и отрича тезата, че в този момент кредиторът бездейства.

Въззивният съд е подчертал, че погасителната давност е законова санкция за бездействащия кредитор, като е приел, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД не подлежи на такава санкция, щом приема изпълнението на вземането си на части в рамките на изпълнителното производство, като е отчел, че кредиторът е принуден към това на първо място, защото е явно, че длъжникът няма достатъчно средства, а и защото законът му дава такава възможност. Изтъкнал е, че за избягването на давността е достатъчно в рамките на срока й кредиторът да проявява активност за събиране на вземането, прилагайки всички възможни и предвидени в закона способи за своето удовлетворяване. Счел е, че установеното по делото поведение на взискателя в изпълнителния процес по отношение на длъжника М. е законосъобразно и съобразено с горните обстоятелства, като то не може да се дефинира като бездействие да събере неплатения остатък от дълга, което да обуслови погасяването поради изтекла давност на вземанията към длъжника му.

По тези съображения в тяхната съвкупност е заключил, че погасителна давност за задълженията на ищеца М. не е изтекла, поради което претенциите му да се установи съдебно, че не дължи процесните суми към кредитора, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи три въпроса са обсъждани от въззивния съд, но не могат да обусловят допускане на решението до касационно обжалване, защото не са единствено обусловили решаващите изводи на съда, и независимо от начина, по който ще бъде отговорено на въпросите, отговорът няма да е от значение за правилното решаване на спора, доколкото изводът на въззивния съд за неоснователност на исковете по чл. 439 ГПК е обоснован само като допълнителен довод с приложението на нормата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, но основните съображения на въззивния съд са, че от установената по делото фактическа обстановка не може да се приеме, че е налице бездействие на кредитора, което да има за последица погасяване на вземанията му поради изтекъл давностен срок, предвид извършените в изпълнителния процес действия в тяхната съвкупност и приложението на разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД.

Поставените въпроси от четвърти до шести не съответстват на осъществената от въззивния съд решаваща дейност. Съдът не е приемал, че по делото се установява, че поради минималния си размер извършените от длъжника частични плащания не се погасявали главницата към кредитора, а само разноски по делото и лихви, нито че само тези минимални плащания са достатъчни да обусловят бездействието на кредитора, както и не е презумирал, че тези плащания са осъществени в минимални размери поради липсата на достатъчно средства. Фактическите изводи на съда за ниските финансови възможности на длъжника М. и за възможните за взискателя действия на принудително изпълнение са основани на събраните по делото писмени доказателства – документите от преписките по приетите изпълнителни дела, а не на възприета от въззивния съд презумпция. Извършеният от въззивния съд анализ на правното значение на установените по делото факти е комплексен, не се изчерпва само до безспорните регулярно извършвани плащания от длъжника по сметка на съдебния изпълнител за погасяване на задълженията му по изпълнителното дело, а и на останалите извършени по делото действия от взискателя и съдебния изпълнител, поради което и така формулираните от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий да са обусловили изводите на въззивния съд и да са от значение за правилното решаване на спора.

Седмият процесуален въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, доколкото касае правомощията му при разглеждане и решаване на делото и задължението му да обсъди доводите и възражения на страните, както и да мотивира съдебното решение. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Изложил е ясни и конкретни мотиви защо при така събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност намира за неоснователни предявените искове, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Касаторът не обосновава и сочената чрез цитиране на законовия текст допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 300 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение