Определение № 5640 от 03.12.2025 г. на ВКС по д. № 2527/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд София/АС/ по гр.д. №2049/24 г. в осъдителната му част и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер на 30 000 лв. / при претендирани 90 000 лв. / предявеният от Д. Г. срещу касатора иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.131, ал.1,т.7 и т.12, вр. с чл.129, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл.28, ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Поставя като значими за спора и разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС следните два правни въпроса:

1. За определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, като се изложат и мотиви за причинно следствената връзка между незаконното обвинение и причинените/обезщетените/ вреди;

2. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД?

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд за размера на обезщетението, въз основа на доказаните негативни психични изживявания на ищеца от продължилото малко над година наказателно производство. Почти през целия период на наказателното преследване ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“. От показанията на свидетелите се установява, че той получавал паник атаки, изпадал в депресивни състояния и разстройство на съня, отчуждил се от приятелите си, които също се отдръпнали от него, разделил се с приятелката си, която го напуснала след задържането му.

Въпреки обремененото съдебно минало на ищеца / вече осъждан за нанасяне на средна телесна повреда по хулигански подбуди/ ограничаването на свободата му с най-тежката мярка за неотклонение за толкова продължителен период от време сериозно е накърнило възможността му да води интензивен младежки живот, съобразен с желанията и разбиранията му, да влага енергия и воля в себепознание и социална изява. Лишило го е от конституционно гарантирани права, поставило го е на млада възраст/ 20 г. към 2021 г./ в среда на престъпници и го е приобщило към живот със сериозни ограничения. Основна неблагоприятна последица от обвинението според въззивния съд е създаденото у ищеца усещане, че заради предходно осъждане ще му бъдат вменявани деяния, които не е извършил, а това обуславя изживяване на различност и страх от бъдеща несправедливост.

От друга страна, по делото, според въззивния съд е недоказана от ищеца по –висока от обичайната за идентични случаи интензивност и насока на търпените негативни изживявания от задържането му под стража. При отчитане на продължителността на ограниченията от мярката за неотклонение, угрозата от наказание по подигнатото обвинение в тежко престъпление и свързаните с тях негативни мисли, чувства и затворнически бит на ищеца, въззивният съд е приел за справедлив определеният от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди от 30 000 лв.

При данните по делото ВКС намира, че сочените в изложението на касатора основания за допускане на обжалването не се установяват: Конкретните обстоятелства на случая са установени и обсъдени от въззивния съд и е определено обезщетение за обичайните вреди, претърпени от ищеца в причинна връзка с незаконното обвинение. Взети са предвид едногодишното ограничаване на основните му конституционни права и свързаните с това затворническа среда и невъзможност за нормален личен живот и съзряване в младежка възраст, влошеното му самочувствие и създадения страх от бъдеща насправедливост. Ищецът е осъждан с влязла в сила присъда за подобно с процесното престъпление, но наложеното му с присъдата наказание „лишаване от свобода“ за шест месеца е условно. Във връзка с процесното незаконно обвинение ищецът е търпял реално ограниченията на лишаването от свобода по мярка за неотклонение за необосновано продължителен период от време - една година. При тези обстоятелства размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен от въззивния съд в съответствие с цитираните от касатора във връзка с първия въпрос ППВС №4/68 г. и ТР №3/05 г. ОСГК. Не се установява противоречие и със сочените във връзка с втория въпрос решения по чл.290 ГПК – с всички тях, както и с обжалваното сега въззивно решение, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен след преценка на конкретните за случая обстоятелства, които са различни по всяко от делата и затова обосновават различно по размер обезщетение, без това да е противоречие по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК.

Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.