Определение № 622 от 13.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 113/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. К. -гражданин на П., [дата на раждане], чрез процесуален представител адвокат Т. Ш., против въззивно решение № 68 от 13.10.2021 г., постановено по в. гр. д. № 235/2021 г. по описа на Окръжен съд - Ямбол, с което е потвърдено решение № 260264 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 113/2020 г. по описа на Районен съд - Ямбол /погрешно посочено като гр. д. № 113/2011 г., порок отстраним по реда на чл. 247 ГПК/, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Д. А. А. иск за изменение на определените мерки за лични отношения между бащата и децата А. К. К., [дата на раждане] и И. К., [дата на раждане], определени с решение № 731от 24.11.2014 г. по гр. д. № 1955/2014 г. по описа на Районен съд - Ямбол, на основание чл. 135, ал. 1 СК. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по жалбата Д. А. А. в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адвокат В. С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд се е аргументирал, че при определяне на мерките за лични отношения в ограничителен режим /всяка първа и трета събота от месеца от 9.00 ч. до 18.00 ч., който да се осъществява в присъствието на майката по тяхното местоживеене/ между лишения от родителски права родител и децата, съдът се е ръководил от естеството на причините, довели до лишаването. В решението за лишаване от родителски права – решение № 731от 24.11.2014 г. по гр. д. № 1955/2014 г. по описа на Районен съд - Ямбол, съдът е приел, че религиозните норми, под които живее Ю. К. и които налага като начин на живот на децата си, са несъвместими със съвременния начин на живот и се отразяват негативно върху психиката на децата. Това поведение на родителя е прието като особено тежък случай на поведение на родителя, което представлява опасност за личността, здравето и възпитанието на децата. Посочил е, че различното обстоятелство в сравнение с момента на определяне на режима на лични контакти е, че две седмици след постановяване на решението на Ю. К. е с наложената от ДАНС мярка „забрана за влизане в република България”, като той е установен в П.. Поради това родителят фактически е бил и е в невъзможност да упражнява правата си по определения режим – да се вижда с децата си всяка първа и трета събота от месеца, поради което без противопоставяне на майката и с нейно съдействие е осъществявал този контакт по интернет и по телефона. От доказателствата по делото не е установена промяна в обстоятелствата, касаеща поведението на бащата към по-добро. Напротив, установеното укоримо поведение на този родител, довело до лишаването му от родителски права всъщност се е влошило, станало е по-агресивно при налагане от негова страна на децата на ценностите на фундаменталния ислямизъм. Към настоящия момент децата не желаят да общуват с баща си по какъвто и да е начин поради изпада му в крайности в поведението по отношение на начина им на възпитание в мюсюлманската култура и вяра. Това обстоятелство представлява промяна по смисъла на чл. 135, ал. 1 СК, но същото, води до извод за неоснователност на претенцията. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „Допустимо ли е в българското законодателство мярка, в която да бъде лишен изцяло единия родител от право да вижда детето си? В случай, че е допустимо какви са процесуалните гаранции, гарантиращи правото на защита, както и „най-добър интерес на детето”, при условие, че е ясно, че единия родител не пребивава на територията на страната, нито дори на територията на ЕС?“; 2. „Възможно ли е да се използва експертиза, която се произнася „obiter dictum” на по-долна инстанция по въпросите на родителското отчуждаване?“; 3. „Длъжен ли е съда да се съобрази с искането на защитата за назначаване на експертиза, при условие, че се счита, че този въпрос не е изяснен в цялост, чрез произнасянето „obiter dictum” в първата инстанция?“ 4. „Длъжен ли е съда при постановяване на крайна мярка лишаваща изцяло единия родител от родителски контакт да изслуша и другия родител, в случай на невъзможност за лично явяване, това да бъде чрез телеконференция? Може ли второинстанционният съд да поиска такова изслушване по собствен почин?“ и 5. „Може ли съдът да се произнесе по въпросите на „най-добър интерес на детето” при условие, че нито е назначена, нито е изслушана експертиза по тези въпроси?“. Сочи, че вторият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 142 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 193/2020 г., III г. о. и решение № 184 от 07.12.2020 г. по гр. д. № 4744/2019 г., III г. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Твърденията на касатора в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като не обосновават порок на въззивния акт /с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила/, установим пряко и единствено от съдържанието на последния /без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание/. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения, които да обуславят очевидна неправилност на решението. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първият и четвъртият въпроси не могат послужат като основание за допускане на касационно обжалване. В основата на въпросите стои разбирането на касатора, че с постановяване на решението бащата е лишен изцяло от възможността да вижда децата, което не кореспондира с данните по делото. Ето защо, въпросите като формулирани твърде общо теоретично и изцяло хипотетично зададени не покриват предвиденото, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК съдържание. Вторият, третият и петият въпроси за задължението на съда да назначи експертиза са обусловили изводите на съда, но не са решени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил, че за изясняване на обстоятелството дали е налице родителско отчуждение не е необходимо назначаване на съдебно-психологическа експертиза. Посочил е, че в даденото пред първата инстанция заключение е прието, че децата не желаят да общуват с баща си, което отговаря на въпроса за наличието на родителско отчуждение. Твърдението на касатора, че този въпрос е останал неизяснен и съдът е следвало, включително и служебно по свой почин да назначи съдебно-психологическа експертиза е несъстоятелно. Въззивният съд е съблюдавал критериите в задължителната практика – напр. ППВС № 1/1974 г. и др. при цялостната преценка в интерес на децата. Позовал се е на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на социалния доклад и е приел, че не е необходима промяна на определения режим на лични контакти на бащата с децата. Решаващото съображение на съда е, че поведението на бащата се е задълбочило, той изпада в крайности по отношение на начина на възпитание на децата в мюсюлманската култура и вяра, което се отразява неблагоприятно на развитието им. С оглед характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на децата, поради което поверяват служебно не само валидността и допустимостта на въззивното решение и приложението на императивна материалноправна норма, но следят служебно изцяло за правилността на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав не намира наличие на условия за допускане на касационното обжалване на други основания, непосочени от касатора. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответната страна по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение