Определение № 3122 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 966/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. Г., чрез процесуален представител адв. А. М. от САК, срещу въззивно решение № 357/11.12.2024 г. постановено по в.гр.д. № 502/2024 г. на Окръжен съд - Сливен, в частта касаеща отхвърлената част на исковете му с правно основание чл. 200 ал.1 от КТ: за обезщетение за имуществени вреди в размер на 1000 лв. и за обезщетение за неимуществени вреди, в разликата над 10 000 лв. да размера от 35 000 лв. С въззивното решение частично е изменено решение № 722/31.07.2024 г. по гр.д. № 1516/2024 г. на Районен съд- Сливен, и като краен резултат „ДИМА 97“ ЕООД, [населено място] е осъдено да заплати на И. Г. Г. сумата 10 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудово злополука, настъпила на 06.10.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането - 06.10.2022 г. до окончателното й изплащане, като искът на Г. за обезщетение за неимуществени вреди, в разликата над 10 000 лв. до предявения размер от 35 000 лв. е отхвърлен, а така също е отхвърлен и искът му за обезщетение за имуществени вреди в пълният му предявен размер от 1000 лв. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Може ли свидетел да оттегли показанията си в гражданския процес?“; 2. „Може ли свидетел да оттегли показанията си по делото, след което да даде повторно показания в обратна посока за същите факти, за които вече е свидетелствал и как следва съда да обсъжда неговите показания?“; 3. „Следва ли съдът да основава решението си на факти, потвърдени единствено от свидетел, за когото е констатирано в същото производство, че е дал неистински показания?“; 4 „Как следва съда да се отнася към показанията на свидетел, за които има индиция, че може да съставляват престъпление по смисъла на чл. 290, ал. 1 НК?“ и 5. „Следва ли съдът при оттегляне на показанията на свидетел да даде възможност на страната, която е поискала свидетеля да ангажира разпита на нов свидетел?“. По поставените въпроси се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „ДИМА 97“ ЕООД, [населено място] е депозирал отговор в законоустановения срок, в който изразява становище, че не са налице предвидените в ГПК предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска за имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. В случая, претенцията по чл. 200 ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е с обща цена 1 000 лв., поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. В частта по иска за неимуществени вреди касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да уважи частично предявения от касатора И. Г. Г. иск за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200 ал.1 КТ. Приел е, че по силата на трудов договор, в периода 31.05.2022 г. - 07.02.2023 г., ищецът изпълнявал длъжността „шофьор товарен автомобил международни превози“ в ответното дружество, и че увреждането на здравето на ищеца е станало при трудова злополука на 06.10.2022 г., по време на служебна командировка за превоз на стока до М. с товарен автомобил Рено Мастер, с рег. [рег.номер на МПС]. При разтоварване на стоката на адрес в [населено място], М., И. Г. се подхлъзва и пада от буса на дясната си ръка. Последиците били счупване на лъчевата кост на дясна ръка, удостоверени с медицинска документация от М. и България. Ищецът декларирал пред НОИ злополуката, като с влязло в законна сила Разпореждане № 5104-19-37 от 01.08.2023 г. на ТП на НОИ - Сливен, на основание чл. 60, ал. 1 от КСО, декларираната злополука, била приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. Посочено е, че издаденото разпореждане за приемането на злополуката за трудова /чиято доказателствена сила не била опровергана/, представлява индивидуален административен акт с характер на официален удостоверителен документ относно юридическия факт на настъпването й като елемент от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 от КТ. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил тежестта на увреждането - в резултат на злополуката работникът е получил фрактура в дистална част на дясна лъчева кост (фрактура на типично място), което е довело до деформация, съпроводена с болеви синдром и затруднени движения на пръстите на ръката, и за лечение на което веднага след случилото се му е поставена гипсова имобилизация. Обсъдена е извършената на ищеца оперативна интервенция- на 12.10.2022 г. под обща интубационна анестезия била извършена кръвна репозиция и фиксация на костните фрагменти с плака дистален радиус, поставена воларно с три отвора проксимално. На 14.10.2022 г. ищецът бил дехоспитализиран с препоръки да носи гипсовата имобилизация 20 дни, след което да продължи с ЛФК. Според заключението на съдебно- медицинска експертиза, следоперативния период, в рамките на 7-10 дни, независимо от употребата на болкоуспокояващи, лицето търпяло болка с намаляващ интензитет. В деня на извършения преглед на ищеца - 03.06.2024 г., вещите лица установили добре зараснал оперативен цикатрикс с дължина около 7 см.; движение в гривнена става - флексия и екстензия, улнарно и радиално отклонение възстановени. Нямало хипотрофия на тенара и хипотенара на дясна ръка. Движенията на пръстите били възстановени при запазен юмручен и върхов захват. Ищецът съобщил за намалена чувствителност в областта на V-ти и II- ри пръст по воларната страна на дясна ръка. При флексия на пръстите в областта на цикатрикса било установено „прещракване” на флексорните сухожилия, вероятно дължащо се на получените следоперативни сраствания в същата област и контакт с метала, тъй като плаката не била отстранена. Към момента на прегледа, вещите лица констатирали пълен обем на движение на пръстите на дясна ръка и дясна гривнена става, като нямало данни за трайна увреда на дясната ръка. Вещите лица описали, че при притискане на нервус медианус в областта на китката се развивал така нареченият „синдром на карпалния канал“, който клинично се характеризирал с болки в областта на китката и II, III, IV-ти пръст. Сетивните нарушения обхващали II, III и половината от IV-ти пръст. Изразявали се посочените болки (възбуден тип сетивни симптоми). Наблюдавали се в началните стадий на развитие на синдрома. При прегледа на ищеца вещите лица установили, че липсва отпадна неврологична симптоматика, което кореспондирало с резултатите от ЕМГ - провеждането по н. медианус било в норма. Била налице леко удължена дистална латенция на сетивните влакна на н. медианус вдясно и леки възбудни сетивни симптоми - болки. Движенията на мускулите, инервирани от н. медианус, били възможни в пълен обем. Не се намирали рефлекторни промени. От давността на травмата - 06.10.2022 г. и от резултата от ЕМГ от 04.06.2024 г било видно, че не се очаква влошаване на така наречения карпален синдром. Според вещите лица, при отстраняване на метала в следоперативния период лицето отново би търпяло търпи болка, а ако се предприеме такава интервенция, при отстраняване на метала можело да се извърши и ретинаколотомия, с което да се ликвидира проблема с карпалния синдром. Взето е предвид посоченото от вещите лица по съдебно- медицинска експертиза и показанията на св. М. И. /която по време на първоинстанционното производство живеела на съпружески начала с ищеца/ и Г. Г. /колега и приятел на ищеца/, че непосредствено след нараняването ищецът е търпял от умерени на моменти до значителни по сила и интензитет болки и страдания, и че по време на възстановителния процес протекъл с благоприятен ход, Г. не е могъл да си служи ефективно с дясната ръка и е бил неработоспособен. Що се отнася до показанията на св. М. И., разпитана повторно пред въззивната инстанция, с оглед изявленията й, че не поддържа показанията си дадени в първоинстанционно производство, тъй като били дадени поради натиск от страна на ищеца, съдът е посочил, че възприема за достоверни тази част от показанията на свидетелката, които се намират в съответствие с неоспорените писмени доказателства касаещи здравословното състояние на ищеца и кореспондират със заключението на вещите лица. При определяне на размера на обезщетението е взета предвиди и възрастта на ищеца – мъж на 51 години към момента на настъпване на трудовата злополука. Обсъдено е и поведението на пострадалия, който не осъществил предписаната му рехабилитация /по делото липсват данни такава да е била провеждана от ищеца/. Въззивния състав, отчитайки горепосочените обстоятелства, с оглед характера на травмата представляваща средна телесна повреда, сериозността й – наложеното лечение на счупването, ограниченията – изразяващи се в трайни затруднения в движението на ръката, неудобства при елементарни действия и самообслужване, продължителността на търпените от ищеца физически страдания и трудности – около месец, с отшумели болезнени усещания, и преживения душевен дискомфорт и психични страдания, е приел че следва да се определи по справедливост обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставените от касатора в изложението въпроси са във връзка с преценката на свидетелските показания на един от разпитаните по делото свидетели /разпитан повторно пред въззивната инстанция и заявил, че отрича показанията си от първоинстанционното производство/, но предпоставят обстоятелства- основаване на съдебното решение: на „факти, потвърдени единствено от свидетел, за когото е констатирано в същото производство, че е дал неистински показания“ или на показания „за които има индиция, че може да съставляват престъпление по смисъла на чл. 290, ал.1 НК“, които не следват от приетото от въззивния съд и не кореспондират на мотивите му. Свидетелските показания веднъж дадени по делото, представляват част от доказателствата, които се преценяват от съда. Свидетелят може да поиска показанията му да бъдат допълнени и уточнени /чл.171, ал.2 от ГПК/, като може да се разколебае и да се отрече от казаното в публично съдебно заседание по време на разпит, а съдът може и да не кредитира показанията му, ако съдържат противоречия. В практиката на ВКС е разяснено, че съдът прави своите фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства. Според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото /решение № 250/21.12.2015 г. по гр.д. № 3897/2015 г. на І г.о. на ВКС и посоченото в него Решение № 65/16.07.2010 г. на ІV г.о. на ВКС по гр.д. № 4216/2008 г./. При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди установява ли се противоречие в показанията или неясноти и уклончивост относно определени факти, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е извършил цялостен и задълбочен анализ на целия доказателствен материал, като е съобразил възможната заинтересованост и противоречия в показанията на св. М. И., след което е формирал извод за достоверността на тези показания /в частта им касаеща търпените от ищеца болки и страдания, свидетелят не е отрекъл наличието на такива, след счупването на ръката, нито ограничението в движенията на ръката след гипсова имобилизация/. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и експертното заключение, въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за вреди от трудова злополука, и е обосновал изводите си касаещи определения от него размер на обезщетението за неимуществени вреди. Искането за нов свидетел пред въззивната инстанция е за обстоятелства, за които са били събрани доказателства /в т.ч. СМЕ и гласни доказателства/ пред първата инстанция и отказа на съда да допусне свидетел за същите обстоятелства не е довело да съществено процесуално нарушение. Обратно на тезата на касатора, освен свидетелските показания св. М. И., въззивният състав е анализирал и останалия доказателствен материал. Въз основа на всички събрани доказателства е извършил преценка на обективно съществуващи обстоятелства, от значение при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията си е посочил релевантните конкретни обстоятелства и значението им за присъдения размер. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и сочената от касатора очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. То не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 3530 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.