Определение № 141 от 09.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2910/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 65183/17.05.2019 г. на С. И. С. /починала на 23.09.2019 г. съгласно препис – извлечение от акт за смърт № 0446/23.09.2019 г./ и А. А. С., чрез пълномощника адвокат Л. М., срещу въззивно решение № 2549 от 09.04.2019 г., постановено по гр.д. № 10149/2018 г. на Софийски градски съд. Поддържа се неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Моли се при произнасяне от касационна инстанция да се вземат предвид решение № 40/04.03.2014 г. по гр.д. № 5600/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 202/10.11.2015 г. по гр.д. № 2371/2015 г. на ВКС, I г.о. и ТР № 5/2013 г. на ВКС, без да се сочат конкретни съображения за тяхната значимост по настоящето дело. Ответникът по касация Г. А. С. не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 354498/07.03.2018 г. по гр. д. № 39897/2009 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която е допусната делба между Г. А. С., С. И. С. и А. А. С. по отношение на следните съсобствени между тях недвижими имоти при съответно посочените квоти: 1/ апартамент № 14, находящ се в [населено място], [улица] – 16 /подробно описан/, при квоти: 1/3 ид. ч. за всеки един от съделителите; 2/ апартамент № 46, находящ се в [населено място], ж. к. Зона Б – 5 – 3 /подробно описан/, при квоти - 1/3 ид. ч. за всеки един от съделителите; 3/ ателие № Б 2, находящо се в [населено място],[жк], [улица] – 16, секция Б на новострояща се жилищна сграда /подробно описано/, при квоти - 1/6 ид. ч. за Г. А. С., 3/6 ид.ч за С. И. С. и 1/6 ид.ч. за А. А. С.; 4/ дворно място, находящо се в м. Станчовци, [населено място], област П., цялото с площ от 1500 кв. м., заедно с построените в него къща със стара едноетажна част, със застроена площ от 51,84 кв. м., и с нова двуетажна част, със застроена площ от 38,16 кв. м., и РЗП от 76,32 кв. м. /подробно описано/, при квоти - 1/3 ид. ч. за всеки един от съделителите, а по отношение на построения в същото дворно място гараж, със застроена площ от 16,20 кв. м. - 1/6 ид. ч. за Г. А. С., 3/6 ид.ч за С. И. С. и 1/6 ид.ч. за А. А. С.. Въззивният съд е приел за установено по делото, че наследодателят А. Г. С. е починал на 15.08.2008 г., като е оставил за свои наследници по закон страните по делото - С. И. С. /втора съпруга, с която наследодателят е сключил граждански брак на 02.07.1977 г./, А. А. С. /дъщеря/ и Г. А. С. /син от първия брак на наследодателя/. Приел е, че по гр. д. № 432/1992 г. по описа на СРС е допусната съдебна делба по отношение на един от недвижимите имоти, предмет на настоящето дело - апартамент № 14, находящ се в [населено място], ул. С. С.“, между съделители и при квоти: А. Г. С. – 3/6 ид. ч., Д. С. Й. - Н. – 1/6 ид. ч., И. Г. Р. - Конярева - 1/6 ид. ч., В. Г. Р. - 1/6 ид. ч. А. Г. С. се е легитимирал като собственик на 1/2 ид.ч. от апартамента на [улица]по силата на саморъчно завещание от 18.03.1974 г. на своя баща Г. М. С., починал на 04.11.1977 г. С протоколно определение от 04.04.1994 г. по гр. д. № 432/1992 г. Е одобрена постигнатата между изброените съделители съдебна спогодба, съгласно която А. Г. С. е получил в дял собствеността на целия делбен имот. Изрично е посочено, че страните са уредили изцяло имуществените си отношения спрямо делбения имот и нямат никакви други имуществени и парични вземания един към друг досежно имотa. Въззивният съд е достигнал до извод, че апартаментът на [улица] представлява индивидуална собственост на общия наследодател А. Г. С., като е изложил следните мотиви: 1/2 ид.ч. от процесния имот е придобита по силата на саморъчно завещание, с оглед което съставлява негова лична собственост, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от СК /обн. ДВ. бр.23 от 22 март 1968 г., отм./ недвижимите и движимите вещи и права върху вещи, придобити преди брака, както и такива вещи и права, придобити през време на брака по наследство, дарение или по реда на чл. 389а-389д ГПК /отм./, принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Другата 1/2 ид.ч. от същия имот е придобита от наследодателя в резултат на извършена делба, при която не са извършвани парични уравнявания на дяловете между съделителите, и поради това не съставлява съпружеска имуществена общност. Посочил е, че в случаите, в които сключената съдебна или доброволна делба не предвижда парично уравнение на дяловете,другият съпруг, който не е съсобственик, няма принос в придобиването на основание делба – по арг. от решение № 479 от 18.12.2012 г. по гр. д. № 482/2012 г., І г.о. на ВКС. След като процесният имот е принадлежал изключително на наследодателя на страните, на основание чл. 9, ал. 1 ЗН, всеки един от тях придобива равна част от него, т.е. по 1/3 ид. ч. от имота. Съгласно нотариален акт за покупко-продажба на право на строеж № 63/10.04.2007 г. „Д. Г.“ ЕООД е продал на С. И. С. право на строеж на следния собствен недвижим имот: ателие № Б 2, находящо се в [населено място], на партерен етаж, в новострояща се сграда на [улица]/подробно описано/. По делото е представен и предварителен договор за продажба право на строеж от 02.03.2007 г., сключен между „Д. Г.“ ЕООД, в качеството му на продавач, и А. С., в качеството ѝ на купувач, с предмет правото на строеж върху същия недвижим имот, по силата на който продавачът се е задължил да прехвърли имота на купувача или посочено от него трето лице в едноседмичен срок от снабдяването с данъчна оценка, но не по-късно от 30.03.2007 г. Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на съделителката А. С. за трансформация на имота на [улица]в нейна лична собственост, по изложените от нея съображения за привидност на договора за покупко-продажба по смисъла на чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Легитимирана да прави подобно възражение в делбеното производство е съделителката С. С., тъй като се касае за имуществено право, възникнало в нейния патримониум, а освен това не е доказана твърдяната симулация.Доколкото процесният имот е придобит от С. С. по време на брака ѝ с починалия наследодател, същият по силата на чл. 19, ал. 1 СК /обн. ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г., отм./ е тяхна съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на починалия съпруг А. С. – в резултат на което съделителката С. С. е станала индивидуален собственик на 1/2 ид.ч. от имота, а на основание чл. 9, ал. 1 ЗН другата 1/2 ид.ч. следва да се разпредели поравно между тримата наследници. За неоснователни са счетени и възраженията на страните относно квотите, определени им от дворното място, находящо се в м. Станчовци, [населено място], област П., заедно с построените в него къща със стара едноетажна част и с нова двуетажна част, както и по отношение на построения в същото гараж, със застроена площ от 16,20 кв. м. За установено по делото е прието, че дворното място е представлявало лична собственост на общия наследодател, като същият го е придобил по наследство. Вследствие неговата смърт, на основание чл. 9, ал. 1 ЗН, всеки от наследниците му придобива равна част от него, т.е. по 1/3 ид. ч. за всеки от тях. По отношение построената в имота къща, съдът е приел, че същата на основание чл. 92 ЗС е собственост на собственика на земята, доколкото установената в цитираната разпоредба презумпция не е оборена по делото, тъй като страните не са ангажирали конкретни доказателства за точния момент на нейното построяване, респ. не са доказали твърденията си, че същата е построена до състояние на груб строеж през време на брака със съделителката С. И. С., а оттук - съпружеска имуществена общност на А. и С.. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва ясно формулиран по смисъла на цитираното тълкувателно решение правен въпрос. В същото бланкетно се сочат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без конкретна обосновка за тяхното наличие по настоящето дело. Твърди се единствено, че е налице противоречива съдебна практика относно делбеното производство, като се сочат и представят конкретни съдебни актове, но без да се аргументира в какво се изразяват твърдените противоречия и каква е тяхната значимост за делото. При констатираната липса на формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав счита, че не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – конкретно формулиран правен въпрос, касаторът не сочи и коя е неясната правна норма, която се нуждае от тълкуване или по която липсва съдебна практика или същата се нуждае от актуализиране, предвид настъпилите промени в обществените отношения. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.