Определение № 698 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1033/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Топлофикация -Ямбол“ЕАД ЕИК[ЕИК] срещу решение №15/07.02.2023 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.т.д. № 238/22, по описа на същия, с което е потвърдено първоинстанционното решение №24/11.07.2022 г., постановено по т.д.№ 63/2021 год. на ОС-Ямбол, с което е било прието за установено по иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.505, ал.1 и чл.535 ТЗ, че „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД, дължи на „Лемекон“АД, ЕИК[ЕИК] сумата 40 000 лв., произтичаща от запис на заповед с дата на издаване 01.12.2015 г. и падеж 08.12.2018 г., ведно със законната лихва от 7.09.2021 г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч.гр.д. № 2796/ 2021 г. по описа на Районен съд Ямбол. Решението се обжалва и в частта за присъдените в тежест на дружеството-касатор разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че по правните въпроси от значение за спора е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Лемекон“АД, ЕИК[ЕИК] в писмен отговор от процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски пред настоящата инстанция в размер на платено възнаграждение за процесуално представителство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и искът е с цена над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Съдът е бил сезиран с положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, за установяване съществуването на вземане в полза на кредитора-ищец „Лемекон“АД против длъжника – ответник „Топлофикация-Ямбол“АД, произтичащо от запис на заповед, издаден на 1.12.2015 г., за което задължение е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 23.09.2021 г. по ч.гр.д. № 2796/ 2021 г. по описа на Районен съд Ямбол, приложено към настоящото. Със заповедта за изпълнение е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора сумата от 120 000 лв. – вземане по запис на заповед от 1.12.2015 г., с издател „Топлофикация-Ямбол ЕАД, с падеж 8.12.2018 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 7.09.2021 г. – подаване на заявлението, до окончателното изплащане и съдебно-деловодни разноски. Длъжникът е подал възражение против заповедта за изпълнение в срок, кредиторът е предявил установителния иск в срок. Ищецът е поддържал доводи за възникнало в негова полза вземане за сумата от 120 000 лв. по записа на заповед, за който се твърди, че обезпечава сключен между страните по спора договор за заем. Поради необжалване на първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен над сумата от 40 000 лв., в тази част съдебният акт е влязъл в сила и въззивният съд е приел, че в тази част не дължи произнасяне. Във връзка с наведените във въззивната жалба на ответника оплаквания, свързани с възникването на заемното правоотношение, с доводите за недействителност на договора за заем, обезпечен с издадения запид на заповед, поради сключването му при липса на съгласие и без представителна власт от негова страна и без предварителната санкция на съвета на директорите; както и че анексът към договора е недействителен по отношение на „Топлофикация -Ямбол“ ЕАД, поради това, че е сключен с намерение за неговото увреждане – основание по чл.40 ЗЗД, сакто и по останалите множество оплаквания, въззивният съд е изложил следните съображения: Представеният по делото договор за заем, датиращ към 8.12.2014 г., обективира постигнато между страните съгласие за предаване от страна на ищцовото дружество на ответника на сумата от 40 000 лв. Уговорено е сумата да се предаде по банкова сметка на заемателя, в тридневен срок от подписването на договора. Страните са се споразумели сумата да се върне в едногодишен срок, при заплащане на възнаградителна лихва. Представено е по делото преводно нареждане за кредитен превод от 9.12.2014 г., удостоверяващо безкасово плащане на сумата от 40 000 лв. от „Лемекон“ АД в полза на ЧСИ И. Христова, при посочено основание „по споразумение за дела ТЕЦ Ямбол, по договор с „Топлофикация - Ямбол“ ЕАД“. Самото преводно нареждане представлява електронен документ и е било представено в производството пред съда в изискуемата за такива документи форма – разпечатка на хартия, заверена от процесуалния представител на страната – чл. 184 ГПК. В.л. по съдебно - икономическата експертиза също е установило осъществяването на банковата операция. Следователно с този, извършен по нареждане на заемателя превод, е изпълнено задължението на заемодателя по договора за заем да предаде заемната сума. С анекс към договора, от 01.12.2015 г страните са признали, че заемодателят е предоставил на заемателя сумата от 40 000 лв. за срок от една година. Споразумели са се да бъде удължен с три години срокът за връщане на заетата сума. Договорено е било, при неточно изпълнение, заемателят да дължи връщане на сумата в троен размер. В анекса е уговорено за обезпечаване на вземането заемателят да поеме менителнично задължение по запис на заповед за 120 000 лв. Представен е запис на заповед, издаден на 01.12.2015 г., с който Х. Г. К., като представляващ „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД“ се е задължил безусловно и неотменимо по този запис на заповед да плати на падежа 8.12.2018 г. на „Лемекон“ АД сумата от 120 000 лв., без протест и разноски. Съдът е констатирал от данните в публичния Търговски регистър, че към 8.12.2014 г., както и към 1.12.2015 г. представляващ дружеството „Лемекон“ АД е бил също Х. Г. К.. От вписванията става ясно също, че представляващ „Топлофикация -Ямбол“ ЕАД за същия период е бил също Х. Г. К.. При съобразяване нормата на чл.234 ТЗ, съдът е счел, че може да се заключи, че юридическото лице „Лемекон“ АД – член на съвета на директорите на „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД, е определило за свой представител за изпълнение на задълженията му в съвета същия Х. К., като съответно това лице е овластено с представителни правомощия по чл.235, ал.2 ТЗ. От показанията на свидетеля, разпитан по делото пред първата инстанция, съдът е приел, че той е подписал процесния договор за заем през 2014 г., както и анекса към него от 2015 г. и записа на заповед, като представляващ двете дружества, след взети решения от органите, управляващи дружествата. Свидетелят пояснява, че заемодателят по договора е следвало да преведе заетата сума по сметката на ЧСИ, за покриване на задължения на „Топлофикация- Ямбол“ ЕАД, по изпълнителни дела, заведени от работници на дружеството. Свидетелят заявява, че през визирания период сметките на дружеството са били блокирани. От своя страна, приетата съдебно-графологична експертиза констатира, че подписите, положени под договора за заем, както и подписът на издател под текста на записа на заповед, са изпълнени от Х. Г. К.. От заключението на СИО се установява, че преводът на сумата от 40 000 лв., извършен от дружеството – въззиваем, е приет по сметката на ЧСИ И. Христова по споразумение за спиране на публична продан на имот на длъжника по изпълнителното дело „Топлофикация- Ямбол“ ЕАД. Финансовите средства са послужили за погасяване задължения на длъжника към негови взискатели за вземания за трудови възнаграждения. Предоставеният заем е осчетоводен при заемодателя на 9.12.2014 г., като е дебитирана сметка 229 „Други предоставени заеми“; което според вещото лице е коректно от счетоводна гледна точка. Данни за осчетоводяване при „Топлофикация-Ямбол“АД не са били открити, поради непредоставяне на счетоводна информация за релевантния период. Според изложеното от съда, така фактическата установеност по делото води до извод за сключен между страните договор за паричен заем - неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден, комутативен договор, при който задължението на заемодателя се изчерпва с предаване на уговорената сума, а за заемателя възниква насрещното задължение да върне сумата в уговорения в договора срок или при поискване. При учредяване на договорната връзка е било уговорено заетата сума да се преведе по сметка на заемателя, но по волята на страните тази договореност е била изменена, като на заемодателя е било наредено от заемателя да преведе сумата по сметка на ЧСИ за покриване на задължения на заемателя относно погасяването на които е било постигнато споразумение. Със заверяването на банковата сметка на ЧСИ, заемодателят е престирал на овластено от кредитора лице, аргумент от чл.75, ал.1, предл.2 ЗЗД, поради което в този момент са настъпили правните последици на договора за заем. Ето защо, въззивният съд е счел за неоснователни въведените възражения за неизпълнен фактически състав на договор за заем, както и за неизправност на заемодателя. Основал е този извод на съвкупния анализ на посоченото основание в платежното нареждане; данните от разпита на свидетеля за целта на предоставения заем; извършеното от ЧСИ разпределение на постъпилата сума от 40 000 лв.; признанието за предоставянето на заемните средства в анекса към договора и липсата на насрещно доказване в посока други правоотношения между страните, обосноваващи превода по изпълнително дело. Обстоятелството, че договорът за заем носи подписите на органните представители на съконтрахентите, които към датата на учредяване на договорната връзка са били представлявани от едно и също физическо лице, според съда, не е основание да се приеме отсъствието на валидно формирана и изразена от него воля за обвързване по конкретния вид съглашение. Във връзка с конкретното оплакване, че заемателят не е бил представляван от Х. К. към релевантния момент, то това твърдение, според съда, се опровергава от вписванията в Търговския регистър, както се изложи по-горе. Като правноирелевантно обстоятелство за пораждане на конкретната облигационна обвързаност е квалифицирал съдът възражението за липса на решение на Съвета на директорите на участващото дружество за поемане на заемни задължения. Наличието на надлежна представителна власт е в случая установено – чл.235, ал.2 ТЗ. Предявеното от ответника по иска оплакване за липса на решение на съвета на директорите на ищеца „Лемекон“ АД за участие в договарянето е възприето от въззивния съдебен състав като недопустимо предявяване на чужди права. По отношение поддържаното възражение за недействителност на анекса към договора за заем, поради противоречие с нормата на чл.40 ЗЗД, то съдът е изложил съображения, че в конкретния случай не са налице основания за приемане, че сделката е недействителна, тъй като липсва обективния елемент- накърняване интересите на лицето, от чието име действията са извършени. По- конкретно, според съда, не може да се приеме, че към момента на сключване на анекса е нанесена вреда на дружеството – заемател, доколкото се установи, че същото се е нуждаело от парични средства и получената заемна сума е употребена за да се изпълни споразумение, постигнато с ЧСИ и да се предотврати насрочена публична продан на имуществото му, а с анекса е договорен нов, по-дълъг срок за издължаване на сумата. Обезпечаване изпълнението със запис на заповед също не може, само по себе си, да се приеме за действие с вредоносен характер, към датата на сключване на анекса. Тълкуването на договорната клауза в анекса, регламентираща неустойката, предвижда дължимост при неизпълнение на предоставената в заем сума в троен размер, което следва да се разбира като връщане на главницата и поемане на задължение за изплащане неустойка в размер на два пъти главницата. Съпоставянето на тази уговорка с размера на обезпечителното вземане в посочения размер установява, че издаденият в обезпечение на поетото от заемателя задължение да върне предоставените в заем парични средства запис на заповед обезпечава по волята на страните, както частта за главницата, така и уговорената между страните неустойка. Ето защо, съдът приема, че възражението относно липсата на обезпечително покритие на главницата по вземането е неоснователно. Прогласената от първостепенния съд нищожност на уговорената неустойка не рефлектира върху задължението за връщане на главницата и дължимостта по издадения в обезпечение на това задължение запис на заповед, противно на доводите, поддържани във въззивната жалба. За неоснователно е прието и възражението на ответника- въззивник относно липсата на достоверна дата. В показанията на свидетеля Х. К., чийто подпис носи ценната книга, същият е потвърдил издаването на документа на сочената в него дата, като е разкрил детайли от отношенията между съдоговорителите, наложили необходимостта от изменение на договорната връзка по заемния договор с нов срок за изпълнение и обезпечаването със запис на заповед. Показанията на този свидетел, според съда, следвало да се приемат като достоверни, логични и последователни и при отсъствие на ангажирани от насрещната страна опровергаващи ги доказателствени средства, могат да се поставят в основата на извод, че приетият по делото запис на заповед е издаден на 1.12.2015 г. от представителя на ответника „Топлофикация-Ямбол“АД. Същият е редовен от външна страна и предвид настъпилия падеж за плащане, удостоверява изискуемо вземане, поради характеристиката му на ценна книга - едновременно материализираща права и представляваща доказателство за вземането. Обвързаността на заемополучателя по договора за заем е налице и доколкото въззивникът не е ангажирал в производството доказателства за погасяване на задължението да върне заетата сума, не е налице основание да се приеме недължимост по абстрактната обезпечителна сделка. Задължението за връщане на получената сума от 40 000 лева не е погасено по давност, тъй като подновеният с анекса срок за изпълнение е 8.12.2018 г. и до подаване на заявлението в заповедното производство на 7.09.2021 г. не е изтекъл изискуемият петгодишен срок на давностно изсрочване. На база всички тези съображения, според въззивния съд, следва извод за основателност на установителния иск, до размер от 40 000 лв.-сумата предмет на договора за заем. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора се сочат като обуславящи изхода по спора въпроси: т.1 – за приложението на чл.40 ЗЗД-относно договарянето във вреда на представлявания и по-точно следва ли вредата да е настъпила към датата на договарянето или да е със сигурност предвидима към по-късен момент; 2. Следва ли при липса на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът да тълкува договора съгласно правилата на чл.20 ЗЗД; 3.Следва ли въззивният съд да разгледа всички доводи аргументи и възражения, изложени във въззивната жалба/ по-специално относно редовността на ценната книга от формална страна/ и да обоснове защо ги отхвърля и ако това не е сторено, дали въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила; Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. ВКС няма право да извлича сам въпроси, нито да преформулира тези на касатора, а може само да ги прецизира. На база така възприетите критерии за качеството обуславящ изхода на спора въпрос настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. намира следното: Така формулираният от касатора под №1 въпрос в конкретния случай е неотносим към произнасянето на въззивния съд, доколкото последният е приел пълна липса на накърняване интересите на лицето, от чието име действията са извършени, доколкото от събраните доказателства, не може да се приеме, че е нанесена вреда на дружеството – заемател: същото се е нуждаело от парични средства и получената заемна сума е употребена за да се изпълни споразумение, постигнато с ЧСИ и да се предотврати насрочена публична продан на имуществото му. Отделно от това с анекса е бил договорен нов по-дълъг срок за издължаване на сумата. Обезпечаване изпълнението със запис на заповед също не може, само по себе си, да се приеме за действие с вредоносен характер, към датата на сключване на анекса. Освен това следва да се отчете и това, че предмет на въззивното обжалване е било първоинстанционното решение само в частта, с която „Топлофикация“ЕАД е била осъдена да върне сумата, действително реално получена в заем-40 000 лева, а в частта за връщането й в троен размер/ т.е. за неустойка в размер на 80 000 лева, исковата претенция е била отхвърлена и решението е влязло в сила в тази част като необжалвано в законния срок. По отношение на въпрос под № 2 следва да се вземе в предвид, че същият не съответства на конкретното процесуално поведение на страните в производството пред инстанциите по същество: страните са спорили именно относно истинската воля на страните по договора, изразена в уговорката в анекса за връщане на получената в заем сума в троен размер, относно това дали същата учредява една неделима неустойка или съдържа връщане на дадената в заем сума и неустойка, което е наложило установяването на тази воля от съда по правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД. Ето защо отговорът на този въпрос не би се отразил на изхода по спора, доколкото се основава на неотносима към него процесуална хипотеза. Третият въпрос се съотнася към липса на обсъждане на довод във ВЖ относно нередовността на ценната книга от формална страна, какъвто довод, респ. оплакване стриктно липсва в самата въззивна жалба. Налице е бил довод за това, че записът на заповед е подписан от посоченото в него лице, но не ясно в качеството на чий представител е сторено това и е била оспорена достоверността на датата на издаването му, отразена в него. Тези доводи са били детайлно разгледани от въззивния съдебен състав и той е изложил своите съображения по неоснователността им. Следователно така формулираният въпрос не съответства на произнасянето на съда и следователно също не се явява обуславящ по смисъла на горецитираната задължителна практика на ОСГТК на ВКС. Съгласно последната / т. 1 от цит. по-горе ТР/ липсата на формулиран от страната правен въпрос, относим към предмета на спора, е само по себе си основание за отказ от достъп до касационно обжалване. С оглед изложеното не е налице първата обща предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане до касация-формулирани от страната правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. В полза на ответника по КЖ не следва да се присъждат разноски, поради липсата на установени такива. Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т.о.