Определение № 60537 от 29.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1052/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 12331/ 17.11.2020 г. по гр.д. № 1498/ 2020 г., с което Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 461/ 17.01.2020 г. по гр.д. № 11683/ 2018 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Ю. Д. К. сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 330, ал. 3, вр. ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 30.04.2016 г. Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общото и допълнителното), а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материално-правен. Процесуално-правният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконното обвинение. Материално-правният въпрос е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. Касаторът счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Той твърди, че процесуално-правния въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а материално-правния – в противоречие със следните решения на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК: решение № 82/ 05.04.2017 г. по гр.д. № 2518/ 2016 г. на IV-то ГО, решение № 113/ 02.05.2017 г. по гр.д. № 3483/ 2016 г. на IV-то ГО, решение № 29/ 27.03.2017 г. по гр.д. № 2788/ 2016 г. на III-то ГО и решение № 422/ 22.12.2015 г. по гр.д. № 2407/ 2015 г. на IV-то ГО. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради необоснованост и нарушение на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. От ответника по касация Ю. Д. К. не е постъпил отговор на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ответникът, а той обжалва решението в осъдителната част. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ доказва влязлата в сила присъда по нохд № 5173/2014 г. на СГС, с която ищецът Ю. К. е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 330, ал. 3, вр. ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Аргументът е почерпил от това, че обвинението е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, а незаконното обвинение винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези доказани по делото обстоятелства, които са в причинна връзка с обвинението и имат значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Приел е да са следните: 1) престъплението е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – предвидените за него наказания са лишаване от свобода от три до дванадесет години; 2) по отношение на ищеца са били наложени мерки за неотклонение – задържане под стража /за период от 13 дни/ и подписка /за период от 2 години, 3 месеца и 29 дни/; 3) наказателното производство е продължило четири години, четири месеца и петнадесет дни – на 15.12.2011 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем, а от 30.04.2016 г. е влязла в сила оправдателната присъда на СГС; 4) на досъдебна фаза е участвал лично в процесуално-следствени действия, провеждани в 9 различни дни в периода 15.12.2011 г. – 17.11.2014 г.; 5) на съдебна фаза е участвал е лично в 9 открити съдебни заседания; 6) незаконното обвинение е получило широк медиен отзвук – били са поместени множество статии във връзка с темата на общодостъпни интернет платформи, идентифициращи ищеца с двете му имена и съдържащи фотографии с образа му в близък план; 7) повдигнатото обвинение е довело до значителен дискомфорт, психически стрес, несигурност за бъдещето, както и нарушаване на неприкосновеността на дома му и личните му вещи; 8) съобразено е от съда, че ищецът има и предходни осъждания за престъпления против реда и общественото спокойствие /хулигански прояви/, общоопасни престъпления / по чл. 343 б и чл. 343 в НК/ и престъпление против личността / по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК/; 9) отчетено е, че негативното обществено отношение към личността на ищеца се дължи не само на повдигнатото обвинение в палеж, но и на собствената престъпна дейност на К., осъществявана преди и по време на развитието на наказателното производство, по което е оправдан, установена с влезли в сила присъди за престъпленията, посочени по-горе; 10) съобразено е, че самият ищец неколкократно е отправял изявления до други граждани /в това число и до полицейски служители/, че ще запали тях или тяхно имущество; 11) съобразена е от съда и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането на ищеца; Така въззивният съд е съобразил цялостния начин, по който незаконното обвинение е увредило неимуществената сфера на ищеца и го е съотнесъл към стандарта на живот в страната. Съобразил е, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не съществува извън конкретните обществено-икономически условия. Така е определил обезщетението от 5 000 лв. за адекватното парично изражение на понесените от ищеца морални вреди от незаконното обвинение и е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е бил уважен до същия размер. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема те да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС, както и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които имат значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с актовете на нормативно тълкуване на Върховния съд и на Върховния касационен съд на Република България. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Противоречие на обжалваното решение с други решения на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на неимуществената сфера на увреденото от незаконното обвинение лице, но е различен размерът на определените обезщетения. Такава идентичност липсва в решенията на ВКС, на които касаторът се позовава. Обобщението е, че по повдигнатите въпроси е изключено соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът