Определение № 26 от 22.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 732/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ергос“ АД, [населено място] срещу решение № 2773 от 13.12.2019 г. по т. д. № 4839/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 913 от 13.05.2019 г. по т. д. № 1735/2018 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-23 състав. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Газтрейд“ АД, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 250 325.42 лв., представляваща останалата неплатена част от общо дължимо обезщетение 1 316 930 лв. за вреди на наетия от ответника имот в [населено място], причинени в резултат от взрив на цистерни с гориво на 14.08.2013 г., както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 239 087 лв. – обезщетение за забава върху първата сума за периода от 14.08.2013 г. до датата на завеждане на исковата молба – 09.08.2018 г. Касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът неправилно е определил основанието на търсената от ответника отговорност за вреди в процесния имот, като е разгледал главния иск на договорно, а не на деликтно основание. Според него, изложените в исковата молба факти и обстоятелства, при които са настъпили вредите – взрив на цистерни с горива, увредил имуществата на огромен брой лица, а не само наетия имот, обосновават извод, че увреждането е настъпило не от неосъществяването на очакван резултат по сключения между страните договор за наем, а от неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму и затова отговорността на ответника е деликтна, а не договорна и приложима по отношение вземането за обезщетение е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не специалната тригодишна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, както е приел въззивният състав. В касационната жалба са заявени оплаквания и за неправилност на атакуваното решение поради допуснати процесуални нарушения, необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав на деликта, извършен от служители на ответника, но поради неправилно определената правна квалификация, искът е отхвърлен като неоснователен. Освен с оплакването за недопустимост, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнението към него от 20.01.2020 г., искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като значими за изхода на делото са поставени въпросите: „ 1. Специална ли е договорната отговорност по отношение на деликтната, респективно – наличието на договор между страните ищец /увреден/ и ответник изключва ли основанието за търсене на деликтна отговорност помежду им; 2. От значение ли са характерът, начинът на причиняване и обхватът на вредите за определяне правната квалификация на иска на договорно или деликтно основание, когато твърденията на ищеца сочат наличие на договор между него /увредения/ и ответника; 3. Могат ли да се кумулират договорната отговорност и деликтната, когато с едно и също противоправно поведение са осъществени фактическите състави както на договорно неизпълнение, така и на деликт“. По отношение първите два въпроса се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: Тълкувателно решение № 54 от 23.06.1986 г. на ОСГК и решение № 188 от 15.06.2012 г. по гр. д. № 1122/2011 г. на III г. о. на ВКС (за първия въпрос) и решение № 188 от 15.06.2012 г. по гр. д. № 1122/2011 г. на III г. о. на ВКС, решение № 214 от 26.05.2015 г. по гр. д. № 6305/2014 г. на IV г. и решение № 57т 23.07.2010 г. по гр. д. № 1025/2009 г. на IV г. (за втория въпрос). По отношение на третия въпрос, а при условията на евентуалност и за втория въпрос, се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация – „Газтрейд“ АД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между страните е бил сключен договор за наем от 9.03.2010 г., с който ищецът е отдал на ответника под наем собствен производствен терен, находящ се в землището на [населено място], за разтоварване, складиране и търговска дейност с течни горива, ВВГ, антифриз и др.; На 14.08.2013 г. в наетия имот, при извършването от служители на ответника на претоварване на газ пропан бутан от ж. п.-цистерна в автоцистерна, е възникнал взрив и пожар, в резултат на които са били увредени стопанският двор, монолитната сграда в имота и ж. п. коловоза, като вредите, подробно описани в заключението на техническата експертиза, са довели до обезценка на имота със сумата 1 127 354 лв.; За част в размер на 66 577.58 лв. от това вземане ищецът е направил възражение за прихващане, което е уважено с влязлото в сила решение от 20.07.2017г. по т. д. № 1781/2014 г. на Варненски окръжен съд; При отчитане на извършеното съдебно прихващане дължимото на „Ергос“ АД обезщетение за вредите възлиза на сумата 1 060 776.42 лв. По спорния въпрос, дали процесното вземане е погасено по давност, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че приложима в случая е специалната 3-годишна давност по чл. 111, б. “б“ ЗЗД за вземания за обезщетение от неизпълнен договор, а не общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД и следователно, считано от падежа на вземането – 14.08.2013 г., към датата на завеждане на иска – 10.08.2018г., същото е погасено. Този извод е направен, като е отчетен фактът на съществувалото между страните правоотношение по договор за наем. Според съдебния състав, задължението за обезщетяване на вредите, причинени на наетия имот, е вторична последица от основното неизпълнено договорно задължение на наемателя – да пази наетата вещ и да си служи с нея с грижата на добрия стопанин. Поради това е приел, че наемателят дължи обезщетение за неизпълнението на наемния договор, т. е. на договорно, а не на деликтно основание и че без значение са начинът на причиняване и обхватът на вредите. Въззивната инстанция е споделила и извода за липса на спиране или прекъсване на давността на някое от основанията по чл. 115 - 116 ЗЗД. По-конкретно, преценила е, че такова не е настъпило с предявяването на възражението за съдебно прихващане, уважено с влязлото в сила решение от 20.07.2017 г. по т. д. № 1781/2014 г. на Варненски окръжен съд, доколкото в предходното производство „Ергос“ АД не е предявило цялото си вземане за обезщетение, а само част от него – за сумата 66 577.58 лв. С оглед на това и в съответствие с постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, съдебният състав е счел, че за останалата част от процесното вземане давността е изтекла на 14.03.2016 г. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност атакуваното решение да е недопустимо поради произнасянето по непредявен иск. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът е претендирал обезщетение за имуществени вреди на имота, предоставен на ответното дружество за разтоварване, складиране и търговска дейност с течни горива, т. е. ищецът е предявил претенцията в качеството си на страна по сключения между него и ответника договор за наем. С оглед на това, несъмнено търсената от ответника отговорност е на договорно, а не на деликтно основание. Аргумент в подкрепа на този извод е не само липсата на твърдение в обстоятелствената част на исковата молба, че претендираното обезщетение е за непозволено увреждане, но и липсата на обосноваване на елементите от фактическия състав на деликта. Нещо повече, в изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото изрично е посочена правна квалификация на главния иск чл. 79, ал. 1 ЗЗД, съобразно която именно е разпределена и доказателствената тежест между страните, в т. ч. на ищеца е указана необходимостта да установи сключването на договор за наем, а на ответника – да установи, че при ползването на наетия имот е полагал грижата на добър стопанин (търговец). Видно от протокола от проведеното първо съдебно заседание на 12.03.2019 г., нито една от страните не е възразила срещу доклада на съда, вкл. и срещу определената от него правна квалификация. По този начин ищецът косвено е потвърдил, че искът му е предявен на договорно, а не на деликтно основание. Поради това, настоящият състав намира, че инстанциите по същество, в съответствие с диспозитивното начало, са разгледали иска за присъждане на обезщетение за вреди на основанието, на което той е предявен, а именно – на договорно основание, от което следва, че не е налице твърдяната от касатора недопустимост на въззивното решение. На второ място, касационният контрол не може да бъде допуснат и по поставените от касатора въпроси, тъй като по отношение на същите не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – да са обуславящи за изхода на конкретното дело. С оглед обстоятелството, че ищецът е предявил претенцията си за присъждане на обезщетение за вреди на договорно, а не на деликтно основание, напълно ирелевантни за спора се явяват както въпросите за конкуренцията между двата вида отговорност (договорна и деликтна) и възможността за кумулирането им, така и въпросът какво е значението на характера, начина на причиняване и обхвата на вредите при определяне правната квалификация на иска. Всички тези въпроси, а също и теоретичните разсъждания на въззивната инстанция за съотношението между договорната и деликтната отговорност, биха били релевантни само, ако искът беше предявен на деликтно основание, каквато обаче, по посочените по-горе съображения, настоящата хипотеза не е. Поради отсъствие на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежат на обсъждане и конкретните основания, поддържани по отношение на поставените от касатора въпроси. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК