Определение № 4510 от 08.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3750/23.07.2024 г., подадена от Б. А. Д. и А. К. П., чрез адвокат Д. Е., срещу решение № 151 от 04.07.2024 г. по гр. д. № 20243600500186/2024 г. на Окръжен съд – Шумен, поправено с решение по същото дело № 156 от 10.07.2024 г., в частта, с която като е отменено частично решение № 126 от 15.05.2023 г. по гр. д. № 1163/2021 г. на Районен съд – Нови пазар, поправено с решения по същото дело № 320 от 15.12.2023 г. и № 48 от 01.03.2024 г., въззивният съд е обявил за недействителен, на основание чл. 40 ЗЗД, по отношение на С. В. И. и И. В. И., до размера на наследствената им част за всеки от тях, договор по нотариален акт № 36, т. 2, peг. № 1248, д. № 164/2021 г. на нотариус peг. № *, сключен между В. И. Д. (продавач), действащ чрез пълномощника А. К. П., по пълномощно за подпис peг. № 1234 и за съдържание peг. № 1235, том 1, акт 75/26.03.2021 г., заверено от помощник нотариус при нотариус П. А., peг. № *, с район на действие PC - Нови пазар, и А. К. П. (купувач), по силата на който В. И. Д., чрез пълномощника си А. К. П., е продал на А. К. П. следния свой собствен недвижим имот, находящ се в [населено място] пазар, обл. *: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с предназначение - жилище, апартамент, брой нива на обекта - 1, с площ от 102.39 кв.м, с адрес: [населено място] пазар, обл. *, [улица], вх. Г, ет. 3, апартамент № 45, находящ се в сграда с идентификатор ***, с предназначение: жилищна сграда - многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, при граници: на същия етаж - ***, под обекта - ***, и над обекта - ***, ведно с принадлежащото му избено помещение № 5 със застроена площ от 16.28 кв.м, при граници: от север - коридор, от изток - двор, от юг - двор, от запад - изба № 6, както и 2731/100000 ид.ч. от общите части на сградата и 2731/100000 ид.ч. от правото на строеж, като сключен във вреда на представлявания; както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му за уважаване на исковете с правно основание чл. 108 ЗС. Въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното дело е било образувано по искова молба на С. В. И. и И. В. И. срещу А. К. П. и Б. А. Д., имаща за предмет претенции за прогласяване за нищожно на пълномощно от В. И. Д. с peг. № 1234 и 1235, т. 1, акт 75 от 26.03.2021 г. на нотариус peг. № *, като сключено в нарушение на чл. 573, ал. 1 и ал. 3, във вр. с чл. 576 ГПК - не е посочено мястото на издаването му извън нотариалната кантора; в условията на евентуалност - за неистинност на пълномощното и декларациите по чл. 264, ал. 1 ДОПК и чл. 25, ал. 7 ЗННД към него, тъй като не са подписани от сочения за техен автор В. И. Д., за прогласяване нищожност на пълномощното поради липса на съгласие, както и за унищожаемост на същото, като подписано от лице в тежко здравословно състояние, което към този момент не е разбирало значението на действията си; за прогласяване за недействителен на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 36, т. 2, peг. № 1248, д. № 164 на нотариус peг. № *, като сключен без представителна власт за продавача, при условията на евентуалност - като сключен във вреда на представлявания, които претенции са насочени срещу ответника И. В. И., както и за осъждане на ответницата Б. А. Д. да предаде на ищците владението върху собствения им, по силата на наследяване на баща им В. И. Д., недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** (подробно описан по-горе). От своя страна, ответниците по исковете са ги оспорили изцяло като неоснователни. Окръжен съд – Шумен е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установява и не се спори, че ищците са деца и единствени наследници по закон на В. И. Д., починал на 17.06.2021 г., който приживе е притежавал правото на собственост върху процесния недвижим имот с идентификатор ***, представляващ апартамент № 45, находящ се в [населено място] пазар, [улица], вх. Г, ет. 3, ведно с принадлежащото му избено помещение № 5 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. С нот. акт № 36, т. 2, peг. № 1248, д. № 164/26.03.2021 г. наследодателят на ищците, действащ чрез пълномощника си - ответника А. К. П., е продал на последния описания по-горе недвижим имот за сумата от 9000 лв., изплатена напълно и в брой от купувача на продавача при подписване на нотариалния акт, като продавачът си е запазил пожизнено и безвъзмездно правото на ползване и обитаване на имота. След смъртта на наследодателя на ищците на 17.06.2021 г., с нот. акт № 109, т. 4, peг. № 3300, д. № 454/28.07.2021 г., А. К. П. е продал имота на майка си, ответницата Б. А. Д., за сумата от 9000 лв., изплатена напълно и в брой от купувача на продавача при подписване на нотариалния акт. При сключване на първата от двете сделки наследодателят на ищците е бил представляван от А. П. въз основа на пълномощно с нотариална заверка на подписа и съдържанието peг. №№ 1234 и 1235 от 26.03.2021 г. на нотариус peг. № *, съгласно което упълномощителят е упълномощил пълномощника си с правото да продава на когото намери за добре и на цена, каквато прецени, процесния имот, да го дарява, заменя или извършва други разпоредителни сделки, включително и да договаря сам със себе си, или с лица, от които той е упълномощен на друго основание, да извършва делба при необходимост; да получава цялата продажна цена или части от нея; да подпише нотариален акт при условия и за цена, която прецени; да се снабдява с всички необходими документи; да подписва декларации по чл. 246, ал. 1 ДОПК и по чл. 25, ал. 8 ЗННД; да предава на евентуалния купувач владението върху имота и др. От заключението на вещото лице по допуснатата СГЕ се установява с категоричност, че почеркът, с който са изписани имената и подписът, положени срещу упълномощител в пълномощно peг. №№ 1234 и 1235 от 26.03.2021 г. на нотариус peг. № *, както и срещу декларатор в декларации по чл. 246, ал. 1 ДОПК и по чл. 25, ал. 8 ЗННД, приложени към нот. д. № 164/2021 г. на нотариус peг. № *, принадлежат на лицето, сочено за техен автор, а именно на наследодателя на ищците. От представените по делото медицински документи и заключението на вещото лице по допуснатата по делото СМЕ се установява, че към 26.03.2021 г. наследодателят на ищците е страдал от Неходжкинов лимфом, установен през м. януари 2021 г., и хроничен хепатит В без делта агент, без установен дебют на заболяването. По повод на първото от заболяванията се е лекувал регулярно в Клиника по хематология при МБАЛ „Св. Марина“, гр. Варна, където има общо четири хоспитализации, като първото му пролежаване е било от 03.02. до 22.02.2021 г., а последното - от 03.06. до 09.06.2021 г. През периода 25.03. - 05.04.2021 г. е бил лекуван в МБАЛ - Нови пазар от Ковид-19 инфекция и асоциирана с нея вирусна пневмония. По отношение на онкологичното му заболяване Д. е бил лекуван по утвърден химиотерапевтичен протокол, като до датата на смъртта си е получил два пълни курса на лечение и е бил изписан в добро общо състояние, със завършено лечение и постигнат толеранс към проведената терапия. В представената медицинска документация няма данни онкохематологичното заболяване на пациента да е имало отношение към неговото психично и умствено здраве, да се е отразило на мисловната му дейност по време на пролежаванията в Клиниката по хематология или да е засягало мозъка. След лечението му от Ковид-19 Д. е бил изписан с овладяна симптоматика и оптимизирана терапия за дома, изпълнявайки критериите за дехоспитализация. От заключението на вещите лица по допуснатата комбинирана съдебнопсихиатрична и психологична експертиза се установява, че наследодателят на ищците е бил с интелект, съответстващ на възрастта, средата и образователната му степен и не е страдал от душевно заболяване. Соматичните заболявания, които е имал, не са довели до засягане на неговото психично и умствено здраве, респ. на мисловната му дейност. В медицинската документация липсват данни към 26.03.2021 г. за нарушения в яснотата на съзнание на същия, поради което не е имало пречки той да възприеме прочетен текст, да разбере съдържанието на пълномощното, което следва да подпише, и да изрази воля за съгласие за упълномощаване. Към посочената дата Д. е бил в състояние да разбира и ръководи постъпките си. Може да се предположи, че заболяванията му биха могли да го направят податлив на внушение, поради физическата и емоционална зависимост от хората, които са го обгрижвали. Отсъствието обаче на тежък интелектуален дефицит или на психични синдроми оставят тази податливост в нормални психологични и разбираеми параметри. Въззивният съдебен състав е обсъдил подробно показанията на разпитаните по делото свидетели. Съдът е кредитирал изслушаните по делото две СТЕ, според заключенията по които пазарната цена на процесния недвижим имот към 26.03.2021 г. възлиза между 48 500 лв. и 51 600 лв., а след отчитане на учреденото безвъзмездно право на ползване без срок - в размер, съответно, между 19 1400 лв. и 22 240 лв. При така установените факти, Окръжен съд – Шумен е направил следните правни изводи по исковете по чл. 40 ЗЗД и чл. 108 ЗС, в които части решението му се обжалва с касационната жалба: По евентуалните искове с правно основание чл. 40 ЗЗД: Съгласно ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС договор, сключен във вреда на представлявания, е недействителен и не поражда права и задължения, както и транслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД - за представлявания. Такъв недействителен договор не поражда правни последници за другата страна, която го е сключила, договаряйки с представителя във вреда на представлявания. Фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД, се състои от два елемента: 1. Обективен елемент - договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда) представлявания. Увреждането на интерересите на представлявания може да има най-различни проявни форми, например: договор, сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения (под модалитет), нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, както и най- различни други хипотези. Не е необходимо вредата да е настъпила, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното настъпване (особено при договори с продължително изпълнение), но във всички случаи се има предвид обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е незначително. Преценката за наличието на увреждането, респ. - за сигурното му настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключването на договора. Увреждането не може да се дължи, например, на последващо изменение на пазарните условия, поради което изменение продажната цена по договора е станала неизгодна, макар да е била изгодна към момента на неговото сключване. От друга страна, сигурно настъпване на увреждане ще е налице, например, ако при пазарни условия на хиперинфлация представителят сключи от името на наемодателя с третото лице - наемател, дългосрочен договор за наем с изрична клауза за неизменност на наемната цена и без валутна клауза; 2. Субективен елемент - „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания. Този втори елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД, на пръв поглед също има обективен характер, но се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора (третото лице) относно увреждането на представлявания. „Споразумяването“ не съставлява отделна правна сделка между представителя и насрещната страна по недействителния договор, която сделка да е различна от самия този договор, т.е. не е необходимо да е налице изричен „сговор“ между тях да увредят представлявания, което би предполагало във всички случаи намерение за увреждане и умисъл за това, но в голяма част от хипотезите такива не са налице или са практически недоказуеми от страна на представлявания. Това „споразумяване“ между представителя и насрещната страна е обективирано в самия недействителен договор, увреждащ представлявания, което е първият елемент от фактическия състав. Поради това, вторият елемент от този фактически състав е субективен и се изразява не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност - те, и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания. Преценката за наличието също се извършва с оглед конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключването на договора. Недобросъвестността, за да е релевантна за недействителността по чл. 40 ЗЗД, не може да възникне след неговото сключване. Увреждането на представлявания и недобросъвестността на представителя и на насрещната страна по договора са релевантни за недействителността по чл. 40 ЗЗД, и тя ще намери приложение, само когато договорът е сключен в рамките на представителната власт (учредена с пълномощно или от закона). Ако представителят е действал без представителна власт, т.е. като мним представител, ще е налице хипотезата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, при която увреждането на мнимо представлявания и (не)добросъвестността на мнимия представител и на насрещната страна са без никакво значение за (не)действителността на договора - те не са елементи от фактическия състав на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като мнимо представляваният във всички случаи, независимо дали договорът го уврежда или не, може както да потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да откаже да го потвърди и да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Следователно, разпоредбите на чл. 40 и на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, респ. - установената с всяка една от тях недействителност, имат различно приложно поле, поради което не могат да се съвместяват или кумулират. За разлика от чл. 42, ал. 2 ЗЗД, в разпоредбата на чл. 40 ЗЗД не е предвидена възможност представляваният да потвърди увреждащия го недействителен договор, за да породи той правни последици, нито е предвидена възможност за такова саниране на договора с настъпване на друг юридически факт, поради което недействителността по чл. 40 ЗЗД не е висяща. Поначало няма пречка и в хипотезата на чл. 40 ЗЗД представляваният изрично да потвърди увреждащия го договор, но това е безпредметно - ако представляваният направи такова изявление за потвърждаване на договора, по същество той заявява, че представителят е действал в негов интерес и не го уврежда, каквото е обичайното положение. В този случай, дори договорът обективно да уврежда представлявания, това е без практическо значение, след като той не се позовава на недействителността. Представляваният може да се позове на недействителността по чл. 40 ЗЗД както извънсъдебно, така и пред съда; последното той може да направи чрез предявявяне на установителен иск с правна квалификация чл. 40 ЗЗД, или чрез заявяване на такова правоизключващо възражение срещу предявен против него облигационен или вещен иск по повод изпълнението или други претенции. Потестативното материално право на представлявания да се позове на недействителността по чл. 40 ЗЗД, така и процесуалното му право на иск, включващо предявяването на установителния иск и заявяването на правоизключващото процесуално възражение с правна квалификация по чл. 40 ЗЗД, са наследими (освен в случаите, когато недействителният договор има за предмет незаместими престации, свързани с неговата личност) и могат да бъдат упражнени от всеки от наследниците му - съразмерно дела му от наследството. При позоваване (извънсъдебно или пред съда) от страна на представлявания на недействителността по чл. 40 ЗЗД, всяка от страните дължи на другата връщане на даденото по договора, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - в хипотезата на начална липса на основание за извършването на престациите. Когато договорът е недействителен на основание чл. 40 ЗЗД, той не поражда насрещни права и задължения за страните по него, както и вещнотранслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД, поради което недобросъвестната насрещна страна - третото лице, което е договаряло с представителя във вреда на представлявания, нито придобива облигационни и вещни права по силата на договора, нито упражнява добросъвестно владение, тъй като такъв договор не е правно основание, годно да го направи собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Ако това лице на свой ред сключи последващ вещнопрехвърлителен договор за същата вещ (имот), то съгласно общия правен принцип, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, и този договор няма да породи вещнотранслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Тъй като обаче този последващ договор не е недействителен на основание чл. 40 ЗЗД, той ще породи своето облигационно действие (уговорените с него насрещни права и задължения ще възникнат за страните, включително задължението за прехвърлянето на правото на собственост или друго вещно право), като насрещната страна - лицето, придобило владението върху вещта по този последващ договор, е добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, стига да не е знаело към момента на сключването му, че праводателят му не е собственик, т.е. - че последният недобросъвестно е договарял с представителя във вреда на представлявания при сключването на предходния недействителен договор по чл. 40 ЗЗД. Въззивният съдебен състав е посочил, че съгласно трайната съдебна практика, вкл. задължителна такава, уговарянето на цена при възмездното прехвърляне на имущество се подчинява на правилата на ЗЗД за сключване на договори, при съблюдаване принципа на договорната свобода и нейните ограничения - чл. 9 ЗЗД. При сключването на сделката чрез представител, установеното разбиране е, че същият винаги трябва да действа в интерес на представлявания и с грижа на добър стопанин при договаряне на цената. Критерий при определяне дали представителят е договорил при сключване на сделката неизгодни за представлявания условия (цена), следва да бъде действителната пазарна цена на прехвърленото имущество, определена по справедливи пазарни цени към датата на извършване на сделката. Не всяко разминаване в договорената и реалната стойност на имотите обаче предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания. В производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка ищецът упълномощител следва да установи и намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице - обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Поредица от такива косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането (чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 ГПК), вкл. даваща право на отказ от свидетелстване (чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК), или трайни търговски отношения, или времевия период от упълномощаването до сключването на разпоредителна сделка и последващи такива, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация, или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника, както и поведението на приобретателите, свързани с реализиране правомощията, които придобиват с придобиване право на собственост или други действия, даващи основание да се приеме, че сделката е била сключена при сговаряне за увреждане на представлявания. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на доказателства следва да създава сигурно убеждение за осъществяване факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице. В практиката на ВКС се приема, че в случаите на дадено съгласие за продажба от представителя и на себе си, без да са посочени от упълномощителя конкретните условия за това, „уговарянето“, т.е. определянето от пълномощника на цената на продавания имот в размер, който е значително по-нисък от пазарната му (действителна) цена, явно облагодетелства представителя-купувач и е явно неизгодно за представлявания от него продавач, т.е. такава сделка е с увреждащ последния характер. А обстоятелството, че едновременното предпочитане на собствения на представителя интерес и пренебрегване на този на представляваната страна е израз на волята на едно и също лице - представителя-купувач, е израз и на намерението му за увреждане на упълномощителя, което разпоредбата на чл. 40 ЗЗД запрещава. При липсата на посочени от упълномощителя параметри на продажбата, спазването на тези условия се обуславя и от уговарянето от представителя на цена на имота в съответствие с действителната му такава. Тъй като споразумяването във вреда на представлявания продавач по смисъла на чл. 40 ЗЗД се изразява в уговарянето на несъответна на действителната стойност на имота цена, водещо до намаляване на имуществото му, възможността пълномощникът да си прехвърли имота и безвъзмездно, прехвърлянето със запазване правото на ползването му, както и личните отношения между продавача и купувача, нямат отношение към преценката за наличието на такова (споразумяване). Съгласно Окръжен съд – Шумен в конкретната хипотеза се установява, че при сключване на сделката по нотариален акт № 36/2021 г. пълномощникът е договарял сам съм себе си въз основа на пълномощно, с което представляваният му е предоставил правото да се разпореди със спорния имот на когото и при каквито условия намери за добре, включая и като договаря сам със себе си. Установява се също, че пълномощникът е продал имота на себе си за цена в размер на 9000 лв., при данъчна оценка на същия в размер на 8946.30 лв., при модалитет - учредяване на безвъзмездно и пожизнено право на ползване и обитаване на имота от продавача. Установява се и че пазарната цена на имота към датата на изповядване на сделката, при отчитане на учреденото върху него вещно право на ползване, възлиза между 19 140 лв. и 22 240 лв. На следващо място, от показанията на свидетелите Сашка И., Я. П., М. Ж., Добра И. и С. С. се доказва и не се опровергава от останалите доказателства по делото, че след завръщането си в България през 2021 г. след дълго отсъствие от страната, Д. се обадил на бившата си съжителка Б. А. Д., споделяйки й, че е диагностициран с онкологично заболяване, при което същата започнала да го подпомага във връзка с лечението му и уреждането на документи по повод пенсионирането му. Двамата започнали да поддържат постоянна връзка, макар и да не живеели заедно. Освен от Д., В. бил подпомаган и от сина й А. К. П., който бил в много добри отношения с Д. и полагал грижи за него и майка си, докато двамата били в Ковид отделение. В знак на благодарност, Д. взел решение и заявил пред свидетели, че иска да прехвърли жилището си на Б. А.. Тъй като по това време обаче и двамата били болни от Ковид, упълномощил за сделката сина й А., който въз основа на предоставеното му пълномощно продал имота на себе си, на цена близка до данъчната му оценка, със запазване правото на ползване и обитаване, пожизнено в полза на продавача. Четири месеца по-късно, и месец след смъртта на Д., ответникът продал имота на своята майка на цената, посочена в нотариалния акт, по силата на който го е придобил, при данъчна оценка към този момент 10 767 лв. Установява се и че от дълги години Д. не е поддържал връзка с децата си, не е искал да контактува с тях и не им съобщил за заболяването си, а те от своя страна не проявили интерес и не му оказали помощ във връзка със здравословните му проблеми. При така установените факти и като е съобразил цитираната по-горе съдебна практика, съдът е намерил за доказани обективния и субективен елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД, доколкото по делото се доказва, че пълномощникът на наследодателя на ищците е продал имота на себе си на цена, близка до данъчната оценка и над два пъти по-ниска от пазарната стойност на същия, имайки знанието, че с това облагодетелства себе си и накърнява интересите на упълномощителя, както и че чрез сделката би постигнал увеличение, срещу несъразмерна престация, на собствения си, респ. на неговата майка патримониум, до степен да бъдат надарени. Ето защо съдът е приел за доказано сигурно убеждение за осъществяване факта на увреждане на представлявания при сключване на договора за покупко-продажба по нот. акт № 36/2021 г. Относно възражението на ищците, че продавачът по сделката не е получил реално продажната цена по нея, съдът е визирал, че това обстоятелство е неотносимо към иска по чл. 40 ЗЗД, а единствено към отчетническите отношения между представляван и представител, които не засягат действителността на сделката и подлежат на уреждане по друг ред. По исковете с правно основание чл. 108 ЗС: Предвид изложените по-горе мотиви и като е съобразил, че поради недействителност на сделката по нот. акт № 36/2021 г. на основание чл. 40 ЗЗД, същата не е породила целения с нея транслативен ефект по чл. 24 ЗЗД, а от друга страна - безспорния факт, че имотът е принадлежал приживе на наследодателя на ищците, които след смъртта му са го придобили по силата на наследствено правоприемство, Окръжен съд – Шумен е заключил, че П. не е могъл да прехвърли на Д. правото на собственост върху същия имот по силата на нот. акт № 109/2021 г., с оглед на което като негови собственици се легитимират предявилите исковата молба лица. Ето защо в установителната му част искът за собственост е основателен и следва да се уважи. Относно претенцията за предаване на владението, от отразеното в нот. акт № 109/2021 г. се установява и не се спори между страните, че владението върху собствения на ищците недвижим имот е било предадено на ответницата в деня на сключване на сделката, като не са налице твърдения или данни тя да го е загубила впоследствие. Ето защо и в тази й част искът е основателен и следва да се уважи. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно и незаконосъобразно в атакуваната от тях част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдят че по въпроса дали се доказва изрично споразумение за увреждане на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД в хипотезата на продажба, когато уговорената между представителя на продавача и купувача цена е по-ниска с половината от реалната стойност на продаваната вещ, установена в процеса, въззивното решение противоречи на приетото в определение № 49/02.02.2010 г. по т. д. № 793/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., р ешение № 361/16.11.2011 г. по гр. д. № 1077/2010 г. на ВКС, IV г. о. и р ешение № 140/15.10.2015 г. по т. д. № 2092/2014 г. на ВКС, I т. о., копия от които прилагат. Позовават се и на очевидна неправилност на решението. Постъпил е отговор от С. В. И. и И. В. И., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от жалбоподателите съображения попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и са ирелевантни за производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационната жалба. По формулирания в изложението към касационната жалба материалноправен въпрос не се констатира соченото противоречие с практиката на ВКС. Първият визиран съдебен акт – определение по чл. 288 ГПК № 49/02.02.2010 г. по т. д. № 793/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., въобще не попада сред актовете по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите два акта (решения по чл. 290 ГПК) не дават принципен отговор на въпроса при какви конкретно параметри (в абсолютно или относително изражение) е налице липса на еквивалентност на сделката и респ. увреждане на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Съгласно приетото в тях преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. В случая въззивният съд е взел предвид всички обстоятелства и доказателства по делото, имащи отношение към предявените искове. Дали крайните му изводи са правилни не може да бъде предмет на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответниците по жалбата имат право на 1500 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,