Определение № 4128 от 05.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2341/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. П. и Н. Т. П., заедно представлявани от адв. А. Т. от АК - София, срещу решение № 263182 от 25.10.2022 г. по въззивно гр. д. № 2759/2019 г. на Софийския градски съд. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането й по реда на чл. 288 ГПК. Касаторите излагат доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към жалбата си бланкетно се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК при поставени въпроси: 1. Следва ли при предявен иск по чл. 108 ЗС ищцовата страна да доказва тъждество и идентичност на имота съгласно площ, граници, съседи и следва ли при липса на изрични материалноправни разпоредби да се прилага субсидиарно чл. 170 ЗЗД относно тъждество на имота. Какви са допустимите отклонения в площта и границите на процесния имот в иск по чл. 108 ЗС; 2. Допустимо ли е предявяване на иск по чл. 108 ЗС, когато имотът е възстановен на ищеца по ЗВСОНИ и същият не е упражнил правото си по чл. 7 ЗВСОНИ в едногодишен срок; 3. Налице ли са съществени процесуални нарушения на ГПК и съдопроизводствените правила, ако съдът не е установил в пълнота и точност тъждеството/идентичността на имот, правата на ищците да предявяват иск, съобразно удостоверение за родствени връзки, издадено от компетентен орган. В оплакванията си касаторите поддържат и довод за недопустимост на постановеното решение поради нередовност на исковата молба и липса на процесуална легитимация на ответниците по предявените искове. От насрещните по жалбата страни Я. Л. Л., Р. Ш. Е. и Р. Ш. В. е подаден общ писмен отговор чрез адв. А. Т. и адв. Н. Д.. В него е изразено становище за необоснованост на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, като са изложени и подробни аргументи за неоснователност на поддържаните касационни отменителни основания. Поискано е присъждането на разноски за адвокатска защита съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 12.05.2025 г. Като взе предвид изложеното и след като се запозна с материалите по делото Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобразява следното: С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решението от 06.11.2017 г. по гр. д. № 9316/2016 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по отношение на М. П. С., Н. Т. П. и А. К. П., че Я. Л. Л., Р. Ш. Е. и Р. Ш. В. притежават при равни квоти общо 3/4 ид. части от правото на собственост върху подробно описан в решението недвижим имот - апартамент на втори етаж в сградата в [населено място], [улица], заснет с идентификатор *** по КККР на [населено място], заедно с 1/4 ид. част от тавана и мазето, както и 19/190 ид. части от общите части на сградата и поземления имот, в който тя е изградена, и ответниците са осъдени да предадат владението върху целия апартамент на основание чл. 108 ЗС. Със същото решение е отхвърлено възражение за упражняване право на задържане от ответницата М. С.. За да постанови този резултат, въззивният съдебен състав е приел за безспорно доказано по делото, че ищците са съсобственици при заявените от тях квоти от по 1/4 ид. част, както и е отчел, че упражняването на фактическата власт от ответниците върху процесния имот е отделена като безспорен и ненуждаещ се от доказване факт. Възражението на ответниците за придобиване на имота на оригинерно основание по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС е оставил без уважение като недоказано, поради факта, че от посочения момент на установяване на фактическата власт през 2001 г. до датата на подаване на исковата молба - 19.11.2007 г., не е изтекъл предвиденият от закона 10-годишен давностен срок. Съгласно възприетите фактически констатации по правнорелевантните факти, представените по делото съдебно-спогодителен делбен протокол по гр. д. № 270/1945 г. и записка за вписването му от 30.12.1947 г. установяват придобиване на процесния имот, ведно с посочените ид. части от правото на собственост върху тавана и мазето, общите части на сградата, и поземления имот, от наследодателите на ищците С. - Ф. Е. В. /по мъж Л. Л./ и Ш. Е. В.. Видно от наследствени постановления на Областния съд в Тел Авив Яфо, Израел, собствената 1/2 ид. част от процесния апартамент на Ф. Л. /поч. 02.05.1985 г./ е получена в наследство по завещание от съпруга й Л. Л., а след неговата смърт на 06.09.1986 г. е преминала, също по силата на наследяването по завещание, при равни квоти към техните деца – ищецът Я. Л. и неговата сестра Р. Н., която не участва в производството по делото. Полагащата се на Я. Л. 1/4 ид. част от правото на собственост въззивният съдебен състав е намерил, че не се установява да е била предмет на отчуждителни процедури от страна на държавата и съответно е обосновал извода, че същата е останала в неговия патримониум до датата на предявяване на исковата молба. В тази връзка съдът се е позовал на приложения по делото протокол за предаване и приемане на иностранен имот от 05.05.1970 г., с който притежаваната от Ф. В. 1/2 ид. част от процесния имот е предадена на посочения от нея пълномощник на територията на Република България - Б. Е., в съответствие с изискването на чл. 1 и чл. 2 от Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната от 1969 г. Именно на това основание е било наредено от Министъра на финансите, със заповед от 1987 г., отписването от актовите книги за държавна собственост на тази 1/2 ид. част от имота по повод подадена молба от пълномощника Е.. По отношение на ищците Р. Ш. В. и Р. Ш. Е. в мотивите към обжалваното решение е прието, въз основа на удостоверение за наследници, издадено от регистратора на наследства в Хайфа - Северен Израел, че същите са придобили по наследство при равни дялове другата 1/2 ид. част от процесния имот в качеството им на деца на Ш. Е. В. /поч. 27.11.1949 г./. За този дял от имота съдът приел, че се установява одържавяването му без наличието на правно основание по силата на Окръжно на Министерство на финансите, за което свидетелства представеният по делото АДС № 9740 от 15.05.1981 г. Собствеността върху него намерил за възстановена в полза на ищците на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. В допълнение посочил, че дори и да се възприеме тезата на ответниците за отчуждаване на тази 1/2 ид. част по силата на чл. 5 от Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната от 1969 г., то тя отново е подлежала на възстановяване на наследниците на Ш. В. на основание Постановление № 226 от 11.11.1992 г. на Министерски съвет за отмяна на Наредбата от 1969 г. и за преодоляване на имуществените последици от нея. По повод възражението на ответниците за липса на идентичност между процесния имот и описания в делбения протокол от 1945 г. съдебният състав приел, че същата е установена безспорно и категорично от изслушаните по делото три експертни заключения. Изводът за идентичност на мнозинството вещи лица е основан на подробен анализ на представените писмени доказателства и извършения оглед на място. При него било установено, че процесната сграда разполага само с два жилищни етажа над партерния етаж, на който са разположени магазини. На всеки от тези етажи има само по два апартамента - по един тристаен и един четиристаен. На база броя на помещенията и описаните в делбения протокол граници на делбения имот вещите лица са посочили, че следва единственият възможен извод за идентичност между процесния и придобия по наследство от ищците апартамент. Индиция за това била още представената записка за вписване от 1947 г., в която изрично било отразено, че всички делбени имоти се намират на ул. „Т. - П.“ № 17 /понастоящем наименувана [улица]/. За същото свидетелствали и приложените извлечение от основната данъчна книга на Столична голяма община от 29.10.1941 г., удостоверение от 08.05.1931 г. на Софийско градско данъчно управление и скица от 1941 г., от които било видно, че поделеният между наследодателите на ищците имот през 1945 г. е именно този на [улица]. По повод особеното мнение на едно от вещите лица въззивният съд изрично е посочил, че същото не следва да се споделя поради противоречие с представените по делото писмени доказателства. Относно изтъкнатото от ответниците разминаване в описанието на имота между крепостния акт от 1906 г. и проекта за неговото дострояване и надстрояване от 1911 г., съгласно който съществуващата в имота стара къща била достроена под формата на буквата „Г“ в задната част на имота, съдът посочил, че именно в резултат от строежа било изградено мазе под новата част /каквото липсвало под старата къща и магазините/, и към делбата от 1945 г. сградата е съществувала именно във вида и с помещенията, описани в съдебно-спогодителния протокол. Последният като официален документ, който не е оспорен от ответниците, се ползва с доказателствена стойност относно тези обстоятелства. На последно място, идентичността на процесния имот с актувания с АДС от 1981 г. е установена несъмнено и от съдържанието на представения договор за наем от 29.06.2001 г, сключен със Столична община, район „Възраждане“ като наемодател, въз основа на който ответницата С. била настанена в спорния имот. Възражението на последната за упражняване право на задържане върху имота съдът отхвърлил поради това, че законът не признава такова право в полза на недобросъвестния владелец. При така изложените съображения и след като се запозна с материалите по делото, настоящият съдебен състав не констатира нарушения, които да обуславят вероятностен извод за нищожност или недопустимост на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същото е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Решението е и процесуално допустимо като постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба, съобразно очертания обхват на проверката и предмета на делото, както и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи. Същото не страда и от визирания в чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК порок, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Съгласно трайно установената съдебна практика, при спор преценката за идентичност между имоти следва да е базирана на комплексно обсъждане на всички конкретни индивидуализиращи белези, включително с отчитане настъпилите във времето изменения в тях. Пространственият обхват /площта на поземления имот/ е само един от индивидуализиращите белези и то не определящ такъв, а относителен, доколкото при различно измерване биха могли да се получат различни площи. Съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото относно идентичността между заявения с исковата молба имот и този, който ответникът твърди, че е негова собственост, включително и като допусне служебно експертиза по този въпрос. За установяването на идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация, е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници. Съответно, разликата в площта и сигнатурата по благоустройствените планове, при съвпадане на всички други определящи признаци, не може да обуслови извод за липса на идентичност – касае се до преценка по същество, която съдът извършва по вътрешно субективно убеждение на база изслушаните експертни заключения, представените документи за собственост и всички останали писмени доказателства, които имат отношение към извода за идентичност. В този смисъл постановените от ВКС решения № 672 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о., № 573 от 09.10.2025 г. по гр. д. № 2362/2024 г., II г. о., № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г., I г. о., № 154 от 21.01.2019 г. по гр. д. № 500/2018 г., II г. о., № 573 от 09.10.2025 г. по гр. д. № 2362/2024 г., II г. о. и цитираните в тях. В случая съдът е процедирал съобразно изложените указания и е формирал убеждението си по правнорелевантните факти след задълбочена и цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал. Изводите му са последователни и логични и с оглед на това не може да се приеме, че същите разкриват някой от визираните в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК особено тежки пороци на постановения съдебен акт. От друга страна, по поставените въпроси касационно обжалване не следва да бъде допуснато поради липсата на точни и мотивирани съображения за наличие на някоя от посочените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК допълнителни предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните разяснения на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да изложи мотивирана обосновка на поддържаното във връзка с този въпрос основание за допускане на касационно обжалване. Посоченото задължение е проявление на принципа на диспозитивното начало и неизпълнението му е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Независимо от това, следва да се посочи още, че първият въпрос -относно доказателствената тежест за установяване идентичност на имотите и начина, по който се извършва преценката за нейното наличие, е разрешен в съответствие с горецитираната трайно установена съдебна практика. Вторият въпрос - относно значението на срока по чл. 7 ЗВСОНИ не осъществява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е изцяло неотносим към спора. По делото няма данни процесният имот след одържавяването да е бил предмет на прехвърлителна сделка от държавата в полза на трето лице. Отдаването на имота под наем не попада в приложното поле на чл. 7 ЗВСОНИ. Третият въпрос - дали са налице съществени процесуални нарушения на ГПК, ако съдът не е установил в пълнота и точност идентичност на имот, съответно правата на ищците на наследници, касае правилността на въззивното решение, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК, поради което също не осъществява предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По тези съображения касационно обжалване не следва да бъде допуснато по поставените от касаторите въпроси. При този изход, в полза на ответницата по касация Р. В. следва да се присъдят поисканите и доказани разноски за адвокатска защита в размер на 1 278,43 евро – равностойността на договорените и заплатени от нея 2 500 лева. Водим от гореизложеното съдът