Определение № 660 от 20.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 430/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Разпределение България” АД срещу решение №2297/08.11.2017г., постановено по в.гр.д.№4340/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, с което е потвърдено решение № 1287/21.07.2016г. по т.д.№5369/2015 г. СГС, ТО, VІ-8 състав.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо. Сочи се, че договорната отговорност изключва отговорността за неоснователно обогатяване, поради което при наличието на валиден договор между страните предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.3 ЗЗД е недопустим. Същевременно в касационната жалба се излагат съображения за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди се, че при постановяване на съдебното решение съдът не се е съобразил с Хартата на основните права на Европейския съюз, Директива 2009/28 и практиката на ЕСПЧ, че не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, че неправилно е преценил доказателства и е нарушил правилата за доказателствената тежест. Според касатора въззивният състав неправилно е приложил материалния закон при преценката на нормативно предвидената възмездност при предоставяне на процесната услуга като по този начин се е намесил в равнопоставени договорни отношения. Претендира обезсилване на обжалваното решение, респективно – неговата отмяна, отхвърляне изцяло на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните правни въпроси:

1. „Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие противоречие с ППВС №1/28.05.1979г., както и с постановените от ВКС по реда на чл.290 ГПК решения: решение № 451 от 15.07.2010г. по гр.д.№844/2009г. на ВКС, ІІІ г.о, решение №381 от 03.01.2012г. по гр.д.№1514/2010 г. на ВКС, II г.о. и решение № 246/27.05.2011г. по гр.д. №1265/2010г. на ВКС. ІV г.о.

2. „ Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отмененият от съда административен акт или предвиденият в закона юридически факт по чл.84, ал.2 ЗЕ (договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на електроразпределителната мрежа/измерване, отчитане, диспечериране, студен резерв и допълнителни услуги)?”. Според касатора аргументи в подкрепа на тезата, че административният акт на ДКЕВР не поражда директно парично задължение, се съдържат в решение на СГС по гр.д.№12946/2015г., решение на СГС по гр.д.№ 8059/2015г.; решение №1938 на ОС – Варна по в.гр.д.№2412/2014г.; решение № 1015 на ОС – Варна по в.гр.д.№ 363/2015г.; решение №468 на ОС – Варна по в.гр.д.№3/2015г.; решение №1026 на ОС – Варна по в.гр.д. №850/2015г.; решение №750 на ОС – Варна по в.гр.д. №260/2015г.; решение №356 на ОС – Варна по в.гр.д.№ 3020/2014г.; решение на СГС по гр.д. №11899/2014г. решение №964 на ОС – Варна по в.т.д.№1599/2015г.; решение №469 на ОС – Варна по в.гр.д.№ 3001/2014г.; решение №1483 на ОС – Варна по в.гр.д.№1483/2015г.; решение №132 на ОС – Варна по в. гр. д. № 2768/2014г.; решение №27 на ОС – Варна по в.гр.д.№ 2549/2014г.; решение № 1476 на ОС – Варна по в.гр.д.№1520/2015г.; решение на СГС по в.гр.д. № 11999/2015г.; решение №1146 на ОС – Варна по в.т.д.№1692/2014г.; решение №769 на ОС – Варна по в.т.д.№ 1228/2015г.; решение №1694 на ОС – Пловдив по в.гр.д.№1551/2015 г.; решение на СГС по гр.д.№14086/2015г. и решение № 1605 на ОС – Варна по в.гр.д.№ 757/2015

3. „Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличието на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?”. В изложението се цитира практиката към въпрос №2 за обосноваване твърдението, че по въпроса е налице противоречива съдебна практика, което обуславя допускане на касация по чл.280, ал.1 т.3 ГПК.

4. „ Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието?”. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

5. „ Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него ? Има ли значение фактът на представянето на услугата и нейното заплащане от страните?”. Поддържа се, че поставените въпроси обуславят допускане на касация по чл.280, ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.

6. „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното?”. Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото

7. „Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него?”. Твърди се, че са налице допълнителните критерии по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК като се сочи, че въпросът е решен в противоречие с решение №12582/01.10.2013г. по адм.д.№7228/2013г. на ВАС и решение №4753/04.04.2013г. на ВАС, IV отд. по адм.д.№12424/2012 г.

С молба, съдържаща се в касационната жалба, касаторът е поискал спиране на производството и отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по формулирани от него въпроси, чиито отговори, с оглед приложимостта на нормите на европейското законодателство, счита за съществени за правилното разрешаване на възникналия материалноправен спор, а именно:

1. „Следва ли Хартата на основните права на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика /предмет на настоящия спор/, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, с допуснато по силата на закона предварително изпълнение и определени временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до връщането на придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?”.

2. „Допускат ли принципите на ефективност, правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, при възмездно учредени от ЗЕ отношения между оператор на мрежа и производител и възмезден характер на услугата достъп по легална дефиниция, отмяната на незаконосъобразен административен акт на държавната администрация да се изразява в обратно действие върху даденото по договора, състоящо се в непредвидено от закона прехвърляне на разходите за добросъвестно изпълняваната от оператора услуга достъп изцяло за сметка на оператора?”

3. „Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?”

4. „Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?”

5. „Следва ли чл.16 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава вече реализираните между равноправни страни по договор имуществени отношения с периодичен характер и изключва промяна на цената по вече реализирани ежемесечни сделки с обратна сила и то до пълно връщане на всичко, дадено по договора?”.

6. „Отговаря ли на принципите на чл.16, чл.17, §1 и чл.20 от Хартата на основните права на ЕС държавна намеса в регулацията на цените по възмезден договор между частни субекти, която не предвижда компенсация за вече направените при предварително изпълнение на административен акт разходи по изпълнение на договорните задължения, в случай на незаконосъобразност на акта ? Тази незаконосъобразност води ли до задължение за възстановяване на даденото по договора само от една от страните по него?”

7. „Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47, ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд, който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл.16, § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл.17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, да е задължителен за долустоящия съд, когато се разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?”

8. „Допуска ли принципът на чл.20 от Хартата на на основните права на ЕС правата на едната от страните по двустранен възмезден договор, която е изпълнила пълно и точно двустранен договор за предоставяне на услуга и направила разходи за това, да бъдат изцяло игнорирани при преценка на претенцията на другата страна да й бъде върнато възнаграждението, което е плащала периодично за получаването на същата услуга?”

9. „Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС?=

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Нейчър Енерджи“ ЕООД – [населено място], общ.П., в който се поддържа че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че въззивният съд не се е произнесъл по формулираните от касатора правни въпроси, същите не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Изложени са съображения за неоснователност на молбата на касатора по чл.628 и сл. ГПК. Същевременно се сочат доводи за валидността и правилността на обжалваното решение.

С определение от 16.10.2018г. е възобновено производството по настоящото дело, спряно на основание чл.292 ГПК с определение №187 от 17.05.2018г. до приключване на производството по тълк.дело №7/2017г. на ВКС, ОСГТК.

Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба на „ЧЕЗ Разпределение България” АД е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №1287/21.07.2016г., постановено по т.д.№5369/2015г. на СГС, с което са уважени предявените от „Нейчър Енерджи“ ЕООД искове с правно основание чл.55, ал.1, предл. 3 и чл.86, ал.1 ЗЗД - за заплащане на сумата 261 813.40лв., представляваща получена от електроразпределителното дружество на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната му мрежа през периода м.09.2012г. – м.09.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума от 19.08.2015г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 4 080.36лв., представляваща законна лихва върху главницата от 261 813.40лв. за периода от 25.06.2015г. до 19.08.2015г.

Въззивният състав е приел за установено, че: 1.) ищецът „Нейчър Енерджи“ ЕООД е собственик на фотоволтаична електроцентрала в [населено място], община Брезник, 2.) на 13.08.2010г. между „Нейчър Енерджи“ ЕООД и „ЧЕЗ Разпределение България” АД е сключен договор за присъединяване на обекта на производителя към електроразпределителната мрежа на ответника, 3.) на 09.09.2011г. е сключен договор между страните за използване на разпределителната мрежа от производителя, в който (чл.24) е предвидено, че производителят е длъжен да заплаща на разпределителното предприятие извършения пренос цена, утвърдена от ДКЕВР, 4.) с Решение №Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, 5.) с Решение №12582 от 01.10.2013г. по адм.д.№ 7228/2013г. на ВАС, петчленен състав, е оставено в сила решение №4753/04.04.2013г. по адм.д. №12424/2012г. на ВАС, ІV отд., с което е отменено решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, 6.) за процесния период – от месец септември 2012г. до 30.09.2013г. включително, ищецът е заплатил на ответника и ответникът е получил сумите за временна цена за услугата достъп до електроразпределителната му мрежа в размер 261 813.40лв., 7.) с нотариална покана, получена на 17.06.2015г., ищецът е поискал от ответника да върне процесната сума, събрана за достъпа на електрическата централа до електроразпределителната мрежа на ответника, която сума не е върната.

Според въззивния състав основният спор по делото е дали заплатената от „Нейчър Енерджи“ ЕООД сума в размер 261 813.40лв., формирана като елемент от парична престация по сключен между страните договор за изкупуване на електрическа енергия, подлежи на връщане като получена на отпаднало основание, доколкото определената за процесния период с решение №Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР временна цена за достъп е отменена с влязло в сила съдебно решение. Съдът е посочил, че е налице непротиворечивата практика на ВКС, задължителна за съдебния състав, според която отмяната на решение №Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, имащо правната характеристика на индивидуален административен акт на основание чл.10, ал.2, чл.13, ал.3 и чл. 36а ЗЕ, води до отпадане на т. нар. „временни цени” за периода, предхождащ решението на ВАС. Отразено е, че съобразно константната практика на ВКС, цената за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа е елемент от търговски договор, съдържащ белезите на търговска продажба по Глава Х ТЗ, но не подлежи на свободно договаряне от страните, а се определя по административен ред от ДКЕВР, както и че задължението на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент (сключен договор за достъп и пренос) и административноправен елемент (решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп - временна или окончателна).

Въззивният състав е изложил съображения за това, че при действащата към процесния период правна уредба (чл.104 и чл. 84, ал.2 ЗЕ ), липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на цена за достъп/пренос, поради което единствено подписаният между страните договор не е достатъчно основание за заплащането на процесната цена за достъп. Според съда не може да се приеме също, че пряко основание за дължимост на процесната цена за достъп е законовото задължение по чл. 84, ал. 2 и 3 и чл.104 ЗЕ, тъй като посочените разпоредби не предвиждат задължение за заплащане на цена за достъп (само задължение за сключване на договор), а въпросът дали срещу този достъп ползвателят дължи цена и в какъв размер, зависи от това дали такава е определена от ДКЕВР. Въззивният състав е посочил, че в случая липсващата цена не може да бъде определена по правилата за други търговски сделки по чл.326, ал.2 ТЗ, защото липсващата цена, която в случая е административноправния елемент в договора, подлежащ на определяне от държавен орган, не е цена по търговска сделка под общ режим, поради което не може да бъде заместена от търговския/ гражданския съд по тълкувателен път.

С оглед изложените по-горе мотиви апелативният състав е приел, че задължението на ищеца за плащане на цена за достъп, възникнало с издаването на решението № Ц-ЗЗ/14.09.2012г. на ДКЕВР, е отпаднало с влизане в сила на решението на ВАС, с което решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп е отменено. Посочил е, че в случая е налице фактическия състав на чл.55, ал.1 предл.1 ЗЗД за връщане на заплатената от „Нейчър Енерджи“ ЕООД цена, ведно със законната лихва от датата на забавата.

Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение като основание за допускането му до касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по предявения от „Нейчър Енерджи“ ЕООД иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.3 ЗЗД. Въпросът дали договорът между страните за достъп до електропреносната мрежа (без определена конкретна цена) изключва отговорността на ответника за неоснователно обогатяване, поради наличие на договорно основание за получаване на заплатените като цена суми, е въпрос по съществото на спора, т.е по основателността на иска, а не по неговата допустимост.

Допускането на касационно обжалване (извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК) предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване въпрос №1 в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК:. „Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?”. Въпросът не е обусловил решаващата воля на съда, тъй като в него не е отчетена спецификата на конкретния договор за достъп до електроразпределителната мрежа, свързана с липсата на договорена между страните цена на услугата, както и с обстоятелството, че след отмяната на решението на ДКЕВР, няма административно определена цена от ДКЕВР за исковия период. В тази връзка цитираната от касатора съдебна практика е неотносима за конкретния правен спор.

Въпросите: №2. „ Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отмененият от съда административен акт или предвиденият в закона юридически факт по чл.84, ал.2 ЗЕ (договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на електроразпределителната мрежа/измерване, отчитане, диспечериране, студен резерв и допълнителни услуги)?”, №3 „ Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличието на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?”, №4: „Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието?” и № 5. „ Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните”, макар и значими за правния спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липсата на твърдените от касатора допълнителни предпоставки за това по чл.280, ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Въпросите са поставени в контекста на решаващите мотиви на съда, свързани с наличието на обратно действие на влязлото в сила съдебно решение, с което е отменен индивидуалния административен акт и с последиците от отмяната на решението на регулаторния орган за отпадане с обратна сила на основанието за заплащане на цена за достъп. По въпросите е формирана константна практика на ВКС, която настоящия състав споделя, обективирана в решение №58/16.08.2016г. по т.д.№332/2015г. ВКС, І т.о., решение №126/16.08.2016г. по т.д.№1592/2015г., ВКС, І т.о., решение №136/5.10.2016г. по т.д.№2727/2015г. ВКС, решение №194/2.11.2016г. по т.д.№2706/2015г., ВКС, ІІ т.о., решение №190/22.12.2016г. по т.д.№2738/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и др., в които е прието, че „ влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл.13, ал.2 ЗЕ, има обратно действие. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД”. Отговорите на въпросите във въззивното решение са съобразени с цитираната практиката на ВКС, което изключва наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.1 ГПК.

Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите: №6. „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното?” и №7 „Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него?”. Спорът не е решен на базата на правилата за разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. Въззивният състав е постановил съдебния акт и е обосновал своите правни изводи въз основа на установена от доказателствата по делото фактическа обстановка, която не се оспорва от касатора с касационната жалба. Въпросът за обратното действие на съдебното решение, с което е отменен индивидуалния административен акт, е правен въпрос, и не е свързан с правилата за доказване по глава XІV на ГПК.

Съгласно чл.628 ГПК националният съд (в случая ВКС), отправя запитване до Съда на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС, е от значение за правилното решаване на делото. Според чл.290 и сл.ГПК касационният състав проверява правилността на въззивното решение след допускане на касационното обжалване. При предвидената в закона селективност за разглеждане на касационните жалби без предварителна преценка на правилността на обжалваното решение, ВКС може да отправи запитване до Съда на Европейския съюз единствено, след като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване. В случая в касационната жалба не се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, но следва да се има предвид, че твърдението на касатора за необходимост от тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, изключва „очевидна неправилност” на решението при прилагане на правото на ЕС като основание за допускане на касация. В тази връзка недопускането на касационно обжалване, поради липсата на предвидените в ГПК предпоставки за това, обуславя недопустимост на поисканата от касатора процедура по чл.628 и сл.ГПК в хода на производството по чл.288 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,