Определение № 339 от 26.04.2021 г. на ВКС по д. № 3998/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на П. М. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №952/20 г. и по допускане на обжалването. В въззивното решение е уважен предявеният от В. Г. срещу касаторката първоначален иск по чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 и чл.200 ЗЗД, като е признато за установено между страните, че ответницата М. дължи на ищцата Г. сумата от 9 000 лв., представляваща неплатена част от продажната цена на недвижим имот в [населено място], общ. П., закупен от ответницата с нот. акт №145/9.09.15 г., ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването на иска и сумата от 1480,30 лв. – лихва за забава върху главницата за периода 26.04.16 – 8.12.17 г. Отхвърлени са предявените от ответницата по първоначалния иск П. М. срещу В. Г. насрещни искове по чл.55, ал.1 ЗЗД – за сумата от 7220 лв., дадени при начална липса на основание и по чл.82, вр. с чл.79 ЗЗД, за сумата 2 922 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи под формата на нереализирани доходи от наем за имота, вследствие неизпълнение на задължението на ответницата – продавач да предаде на ищцата - купувач владението на недвижимия имот за периода от сключване на договора – 9.09.15 г. до 25.04.16 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК по следните правни въпроси от предмета на спора: 1. Въззивният съд следи ли служебно за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото; длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по правния спор в рамките на наведените от страните доводи и възражения в пределите, очертани във въззивната жалба; следва ли въззивният съд да събере и обсъди всички събрани по делото доказателства като установените факти бъдат подведени под съответната норма? 2. Длъжен ли е въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат/ посочат/ в първата инстанция поради отсъствие, непълнота, неточност на доклада и дадените указания относно носената от страните доказателствена тежест? 3.Може ли въззивният съд да променя доказателствената тежест и да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, респ. да възлага в доказателствена тежест на ищеца установяване на факти, които първоинст. съд не му е разпределил в доказателствена тежест, без да дава указания на страните във връзка с доказателствената тежест? 4. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, които по начало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна и допустимо ли е в този случай служебно да се назначи експертиза за установяване на размера на подобрения в недв. имот, след като е изключил от доказателствения материал приета от първоинст. съд частна експертиза, изготвена за уреждане на финансовите отношения, касаещи размера на подобренията в недвижимия имот? В случай, че страната поиска във въззивното производство допълнителна такава следва ли съдът да я допусне? 5. Може ли съдът да допусне очна ставка между свидетел и страна, при наведени твърдения за лъжесвидетелстване в проведено открито съдебно заседание? 6. Може ли въззивният съд, без да даде указания на страната да конкретизира доказателственото си искане, да не го допусне? 7. Следва ли съдът да изготви отделен доклад по делото, съгл. чл.146 ГПК по предявен насрещен иск, съответно неизготвянето на такъв ще доведе ли до неправилен съдебен акт? Ако не са направени възражения по доклада по делото от страна на процесуалния представител, това санира ли нарушенията при изготвянето му, ако има такива? 8. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото при спазване на разпоредбата на чл.269 ГПК и относно пределите на служебната проверка на първоинстанционнното решение при недопустимост? 9.Какви следва да са предпоставките за критериите по чл.20 ЗЗД при търсене на действителната воля на страните при неформален двустранен договор? Касаторът намира, че тези въпроси са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Намира още, че в случая въззивното решение е очевидно неправилно – постановено е в явно нарушение на материалния и процесуалния закон/ такова нарушение, което е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/.Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален и/ или процесуален или явна необоснованост на решението и може да бъде констатирана от съда само при простия му прочит, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел по първоначалния иск с пр. осн. чл.422 ГПК, вр. с чл.79 и чл.200 ЗЗД, че ищцата Г. е продала на отв. М. описания в нот. акт №145/15 г. недвижим имот- ПИ с площ от 6 773 дка, с начин на трайно ползване овцеферма, заедно с построените в имота стоманенобетонен навес / овцеферма/, за сумата 18 500 лв., от които са й заплатени 9 500 лв. Не е доказано от ответницата плащането на остатъка от цената по договора в размер на 9 000 лв., поради което следва да се приеме за установено, че тази сума се дължи на ищцата по първоначалния иск, ведно с поисканите законна и мораторна лихва. По насрещния иск с пр. осн. чл.55, ал.1 ЗЗД е прието, че в деня на сключване на договора за продажба на имота купувачката превела по сметка на продавачката и сумата от 23 500 лв. с вписано основание за превода „оборудване на сграда”. С тази сума тя е погасила задължението си по друго правоотношение / за подобренията в закупения имот, които тя се задължила да заплати с декларация с нот. заверка на подписа от 9.09.15 г., като стойността им се определи с оценка на вещо лице и след съдебно заключение/. Платената на друго основание сума не подлежи на връщане; с нея/ съобразно изрично записаното основание за плащане/ не е заплатена цената на имота по договора за продажбата му, оформен с нот. акт №145/15 г., а е заплатено оборудването на сградата / подобренията в имота/. Насрещният иск по чл.82, вр. с чл.79 ЗЗД е отхвърлен като недоказан – макар имотът да е предаден от продавачката на купувачката повече от 7 месеца след сключване на продажбата, за обезщетяването на пропуснати ползи от забавеното изпълнение следва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която не се предполага – ТР №3/12.12.12. г. ОСГТК. Ищецът следва да установи правоотношения с трети лица по повод ползването или разпореждането с имота, осуетени от забавата и съществуващата реална възможност за извличане на ползи от отдаване на имота под наем или разпореждане с него при изгодни условия. В случая такива доказателства не са ангажирани, от заключението на СТЕ се установява, че липсват данни за отдавани под наем имоти в [населено място] и наемната цена не е определена по сравнителния метод. Поради горното искът е отхвърлен като недоказан. При данните по делото не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първоначалния и по втория насрещен иск с пр. осн. чл.82, вр. с чл.79 ЗЗД. По тези искове не са налице пропуски и неточности в доклада и неправилно разпределена доказателствена тежест. Уговорената цена на имота е посочена в нотариалния акт и писаното там не може да се опровергава със свидетелски показания – чл.164, ал.1,т.3 ГПК/ въпроси 1-3 и 5/.Въззивният съд въз основа на доказателствата по делото е приел, че ответницата по първоначалния иск и касатор е извършила плащания на ищцата по две разграничими правоотношения между тях – за закупуване на имота и за подобренията в него. Изводите на въззивния съд по насрещния иск по чл.82 ЗЗД са съответни на събраните по делото доказателства и на практиката по прилагане на закона – ТР №3/12 г. ОСГТК. Обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне по първия насрещен иск с пр. осн. чл.55, ал.1 ЗЗД, на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпроси №4 и 9, поради твърдяното от касатора противоречие на решението с практиката на ВКС. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.