Определение № 3065 от 31.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1262/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агритоп“ ЕООД срещу решение № 37/07.02.2025 г. по в. гр. д. № 718/2024 г. на Окръжен съд Перник, с което е потвърдено изцяло решение № 980/11.11.2024 г. по гр. д. № 3235/2024 г. на Районен съд Перник, с което е отхвърлен предявеният от „Агритоп“ ЕООД иск по реда на чл. 422 ГПК, с който се иска да бъде установено със сила на пресъдено нещо, че „Дива“ ООД, дължи на ищеца, сумата в размер на 23 072 лв., представляваща парично вземане, произтичащо от запис на заповед, издаден на 30.12.2020 г. от „Дива“ ООД, с падеж 31.03.2021 г., без протест и без разноски, като неоснователен и недоказан. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от „Дива“ ООД, с който се оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че ответникът по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК - „Дива“ ООД, се е задължил да заплати на поемателя „Агритоп“ ЕООД, по редовен от външна страна запис на заповед издаден на 30.12.2020 г., сумата от 23 072 лв., платима без протест и разноски с падеж 31.03.2021 г. Въз основа на процесния запис на заповед, в полза на „Агритоп“ ЕООД, е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. 1375/2023 г. по описа на Районен съд Перник. След постъпило възражение на длъжника ищецът е предявил в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК исковата молба с наведено основание за възникването на спорното парично вземане единствено записа на заповед, като не е въвел твърдение за наличието на каузално правоотношение между страните, за обезпечаване на което да е бил издаден менителничният ефект. В своите мотиви въззивният съд е отбелязал още, че в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК ответникът не е оспорил валидността на записа на заповед, а е направил възражение, че вземането по него не се дължи, тъй като ценната книга е била издадена като обезпечение за конкретно каузално правоотношение, а именно договор за влог, обективиран в констативен приемо-предавателен протокол за безвъзмездно отговорно пазене от 30.12.2020 г. Решаващият съдебен състав е приел, че от анализа на събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, както е посочил и първоинстанционният съд, че процесният запис на заповед е издаден във връзка с конкретно каузално правоотношение между издателя „Дива” ЕООД и поемателя „Агритоп” ЕООД, а именно договор за влог, обективиран в констативен приемо-предавателен протокол за безвъзмездно отговорно пазене от 30.12.2020 г., в частта от договора, с която е предвидено, че изпълнителят „Дива“ ЕООД (влогоприемател) дължи заплащане на възложителя „Агритоп” ЕООД (влогодател) неустойка в размер на 23 072 лв. (размер съответстващ на цената на даденото за пазене оборудването) в случай, че изпълнителят не изпълни задължението си за връщане на описаните вещи на точно определена дата, а именно 31.03.2021 г. Достигнал е до този извод, след като е приел за безспорно установено, че записът на заповед е издаден на същата дата, на която е сключен и договорът за влог - 30.12.2020 г., посочената в ценната книга дължима сума в размер на 23 072 лв., напълно съответства на размера на уговорената в констативния приемно-предавателен протокол неустойка, а датата на падежа на записа на заповед, съвпада с датата, на която е уговорено изпълнителят да върне на възложителя вещите и оборудването, а именно на 31.03.2021 г. Отразил е в тази връзка и клаузата в т. 17 на подписания между страните протокол от 30.12.2020 г. - за обезпечаване на изпълнението на паричното задължение на изпълнителя по т. 14 от същия протокол, той издава в полза на възложителя запис на заповед за сумата от 23 072 лв., с падеж 31.03.2021 г. и дата на издаване 30.12.2020 г. Въззивният съд е посочил, че при договора за влог, задължението на влогоприемателя да върне вложените вещи е търсимо, а не носимо, тъй като влогоприемателят е длъжен да върне движимата вещ, там, където е трябвало да я пази т.е. местоизпълнението е определено по силата на закона - чл. 252, ал. 2 от ЗЗД, и невземането на вложените вещи от страна на влогодателя с изтичането на срока на договора, поставя същия в забава на кредитора. Отбелязал е, че влогоприемателят не е длъжен да дава предизвестие на влогодателя за да вдигне вещите, нито да го кани или да му определя допълнителен срок за вземането им. С оглед събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е установил, че задължението на ответника - влогоприемател за пазене на вещта е изпълнено, както и че на 31.03.2021 г., когато е уговорено да върне на ищеца (влогодател) вещите и оборудването, влогоприемателят добросъвестно, без да има такова задължение, е уведомил влогодателя, че трябва да вземе вещите на уговорения срок - 31.01.2021 г. За целта е назначил комисия в състав от свои служители, които да участват в предаването на вещите, като това бъде описано в двустранен приемо-предавателен протокол. Въззивната инстанция е констатирала, че ищецът не е представил доказателства, че на 31.03.2021 г. е изпратил представител, който да вземе оставените за пазене движими вещи от склада на ответника. Поради което е достигнала до извод, че не е налице неизпълнение по договора за влог от страна на ответника и не се дължи уговорената в договора неустойка. С оглед на това въззивният съд е приел за установено, че вземането на ищеца по записа на заповед е несъществуващо, поради невъзникване на твърдяното вземане, за обезпечение на което е издаден. Изрично ОС-Перник е посочил, че в преклузивния срок до приключване на първото по делото съдебно заседание пред Районен съд - Перник ищецът не е оспорил направеното от ответника възражение за наличие на твърдяното каузално правоотношение и от своя страна не е посочил друго каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, поради което е приел, че заявените след това твърдения и доводи, включително и във въззивната жалбата, са преклудирани, а освен това са останали и недоказани. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1/ Когато ответникът сочи две различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издаден записа на заповед, длъжен ли е съдът да изследва и двете каузални правоотношения и да ги обсъди в мотивите на решението?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи въз основа кои доказателства намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях? Касаторът се позовава на допълнително основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, по първия въпрос - с решение № 94/22.06.2015 г. по т.д. № 829/2014 г. на ВКС, I т.о., а по втория въпрос - с решение № 61/01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 189/17.01.2018 г. по т.д. № 2646/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 13/19.02.2015 г. по гр.д. № 4606/2014 г. на ВКС, IV г.о., ППВС № 7/1965 г., ТРОСГК № 1/2001 г., решение № 3/07.05.2020 г. по гр.д. № 1411/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 22/09.03.2021 г. по гр.д. № 1857/2020 г. на ВКС, II г.о., решение № 18/23.02.2021 г. по гр.д. № 2356/2020 г. на ВКС, II г.о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр.д. № 510/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 10/01.02.2012 г. по гр.д. № 130/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о. решение № 173/27.07.2010 г. по гр.д. № 5166/2008 г. на ВКС, IV г.о. Настоящият състав на ВКС намира следното: Поставеният в изложението първи въпрос не отговаря на критериите към общото основание за допускане на касационно обжалване, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обуславящ за изхода на конкретното дело, с оглед на което не може да послужи като общо основание за достъп до касационен контрол по смисъла на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Въззивният съд не е констатирал ответникът по делото да е посочил две различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с които да е бил издаден записът на заповед. В мотивите си решаващият съд е посочил, че ответникът навежда доводи и представя доказателства за конкретно каузално правоотношение, а именно договор за влог, обективиран в констативен приемо-предавателен протокол за безвъзмездно отговорно пазене от 30.12.2020 г. По делото е прието още, че до приключване на първото по делото съдебно заседание пред Районен съд – Перник ищецът не е оспорил направеното от ответника твърдение за наличие на каузално правоотношение и от своя страна не е посочил друго такова, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания по въпроса какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията й. В мотивите на тълкувателното решение са посочени различни хипотези относно подлежащите на изследване факти и обстоятелства с оглед на въведените от страните твърдения. Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. Същото се приема и в посочената от касатора съдебна практика. Въззивният съд не се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС, поради което не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговорът на втория въведен въпрос е даден в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми /в този смисъл служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 216/04.01.2011г. по т.д. № 87/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о., решение № 323/27.09.2012г. по гр.д.№ 408/2011г. на ВКС, I г.о., решение № 480/07.11.2011г.по гр.д. № 1347/2010г. на ВКС, I г.о, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и други/. За да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл. 235 и чл. 236 ГПК. Въззивният съд при спазване на посочената практика на ВКС, е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, както и наведените от страните твърдения, възражения и оплаквания. Доводът на касатора по втория въпрос е, че съдът не е обсъдил твърдението му за значението на наличието на друго каузално правоотношение. Въззивният съд е разгледал твърденията на ищеца за възникването на друго каузално правоотношение, като е установил, че те са заявени едва след края на първото съдебно заседание, като за същите не са били представени доказателства, с което е отговорил на оплакванията във въззивната жалба, като е приложил закона в съответствие с практиката на ВКС. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. В отговора на касационната жалба се съдържа искане за присъждане на разноски, като е доказано извършването на такива в размер на 2 000 лв. Следва касаторът да заплати същите на ответника по касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,