Определение № 50402 от 06.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1929/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на всички страни по спора срещу решение № 24 от 07.01.2022г. по в. гр.д. № 2911/2021г. на Апелативен съд София, ГО, 1 състав, с което след частична отмяна на решението по гр.д.№ 12352/2019г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от „Юробанк България“АД срещу Я. И. Я. и В. Б. Я. иск за солидарното им осъждане на основание чл.79,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.430 ТЗ за разликата над 13 342.78 евро до 19 882.67 евро - главница по договор за потребителски кредит от 07.03.2008г. и е потвърдено решението за уважаването на иска за сумата 13 342.78 евро. Ищецът „Юробанк България“АД, правоприемник на „Пощенска банка“АД обжалва решението в частта, имаща за резултат отхвърлянето на исковете за сумата 6 539.89 евро. Всеки от ответниците със самостоятелна касационна жалба иска отмяна на въззивното решение, по силата на което е уважен искът за солидарното им осъждане за сумата 13 342.78 евро. Ищецът се позовава на основанията за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Счита за неправилен изводът на въззивния съд, че забавата на длъжниците в погасяването на вноските за главница по процесния договор за банков кредит датира още от 2008г., а не от 2015г. За неправилен счита извода на състава на САС, че давността за вноските за главница тече от датата на падежа на всяка вноска, а не от крайния падеж на договора за банков кредит - 07.03.2021г. Въвежда оплакване за несъобразяване на обстоятелството, че давността е прекъсвана със сключването на допълнителните споразумения към процесния договор, на основание чл.116,б.“а“ЗЗД, в които кредитополучателите са признавали задълженията си, а „индиция” за периодичното прекъсване на давността са и всички извършвани от кредитополучателя плащания. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК ищецът иска допускане на касационното обжалване по въпроса: 1/ При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК с позоваване на решение № 38 по т.д.№ 1157/2018г. на 2 т.о. на ВКС Петгодишният давностен срок за погасяване на вноски по договор за банков кредит по чл.430 ТЗ от кой момент тече - от датата на падежа на съответната погасителна вноска за главница или от датата на окончателния падеж на кредита (последната договорена дата за окончателното издължаване). Счита, че даденото разрешение от ВКС в цитираното решение изцяло съответства и на дадените с ТР № 3/2012г. ОСГТК на ВКС разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания“. 2/ Иска се допускане на обжалването поради очевидна неправилност на въззивния акт по съображения за неправилно приет начален момент на забавата по кредита от 2008г., въпреки събрани по делото доказателства, вкл. и данни от счетоводната експертиза, че погасявания по него са правени от 2009г. до 2019г.; несъобразяване на допълнителните споразумения, с всяко от които, е прекъсвана давността на основание чл.116,б.“а“ ЗЗД с признанието на кредитополучателите, че имат задължения произтичащи именно от процесния договор; несъобразяване от апелативния съд, че индиция за периодичното прекъсване на давността на падежиралите суми по кредита са и всички извършвани от кредитополучателите плащания за главницата, които съставляват конклудентни действия за доброволно признание на дължими суми по кредита. Отговор на касационната жалба на ищеца от ответниците не е постъпил. В касационната жалба на ответницата В. Я. чрез особен представител адвокат В. са изложени съображения за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. За неправилен касаторката счита изводът на САС, че процесният договор е сключен валидно и от нейно име. Поддържа, че пълномощникът - съпругът й Я., не е имал пълномощие да сключва от нейно име процесния договор, доколкото е упълномощен единствено да я представлява и от нейно име да сключи договор за придобиване на недвижим имот. Счита за немотивирано и вътрешно противоречиво изложеното от въззивния съд съображение, основано на подписването лично от нея на допълнителни споразумения, които същевременно са преценени като нищожни. Възразява, че решението е неправилно и защото съдът е приел, че давността е прекъсната едва с предявяване на иска, както и че погасителната давност тече за всяка вноска от нейната изискуемост. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК касаторката поставя следните въпроси, които според нея са „от значение за развитието на правото и за еднаквото правоприлагане“ без изложени съображения: 1/ Какви са пределите на разширителното тълкуване при упълномощаването, какви са критериите при определяне на пределите на разширителното тълкуване при упълномощаването; 2/ Какви са пределите на разширителното тълкуване при упълномощаването за обременяване на недвижим имот с ипотека; 3/ Следва ли да се приеме, че от съдържанието на пълномощното е налице валидно упълномощаване за сключване на договор за потребителски кредит и обременяване на имот с договорна ипотека след като представителната власт на упълномощителя е ограничена до: придобиване на недвижим имот и не включва обременяване с тежести на имот за обезпечаването на договор за потребителски кредит; 4/ Следва ли сключен договор за потребителски кредит да се счита недействителен за упълномощителя като сключен извън обема на представителната власт; 5/ Какъв е видът недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът; 6/ Следва ли САС да изясни по делото волята на страните съгласно чл.20 ЗЗД за обема на представителната власт и дали обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт се определят от изразената за това воля на упълномощителя. 7/ Без да е даден отговор на основни въпрос за висящата недействителност на сключения договор, т.к. „договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него последици“, следва ли да се разглеждат последиците от този договор. 8/ При разсрочване на вземане и предварителна изискуемост поради неплатени вноски, от кога започва да тече общата петгодишна давност -за всяка вноска поотделно от датата, на която е следвало да бъде направена или за цялото вземане от момента на неговата изискуемост. В касационната жалба на ищеца Я. Я. чрез адв.С. се поддържа, че решението е очевидно неправилно Поддържа се, че съгласно чл.18,ал.2 от процесния договор при неиздължаване на три последователни месечни вноски изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска, следователно изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните. При безспорния по делото факт, че няма плащания по кредита да периода 22 май 2008г. - 26 март 2009г., са налице повече от три последователни неиздължени месечни вноски, поради което цялото задължение по договора е станало изискуемо към „22.08.2013г.“ и вземането е погасено по давност. Според касатора клаузата на чл.18,ал.2 от договора не е обявена за недействителна и следва да бъде взета предвид при определяне на началния момент на давността. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК касаторът иска допускане на обжалването по „правния въпрос от значение за развитието на правото и прилагане на института на погасителната давност: при разсрочване на вземане и предварителна изискуемост поради неплатени вноски, от кога започва да тече общата петгодишна давност - за всяка вноска поотделно от датата, на която е следвало да бъде направена или за цялото вземане от момента на изискуемостта ?“ В изложението по-ясно изразява тезата си (поддържана и в хода на производството), че при неплащане на вноски за периода май 2008г. - март 2009г., повече от 10 месеца, към 17.08.2013г. е налице изцяло неплащане на три последователни месечни вноски с падежи 17.06., 17.07.,17.08. 2008г.. Вземането е станало изискуемо на 17.08.2008г. и давността е изтекла на 17.08.2013г. като договореното в чл.18,ал.2 от договора отговаря на разпоредбата на чл.9 ЗЗД и по никакъв начин не е в противоречие със закона. От страна на ищеца са депозирани отговори на касационните жалби на ответниците, с които се оспорва основателността им както и наличието на основания за допускане на обжалването. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с въззивни жалби на ответниците срещу уважаването на предявения иск (за сумата 19 882. 67 евро). Ищецът не е обжалвал решението в частта за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер от 27 371.95 евро досежно претенцията за главницата по договора, както и в частта за отхвърляне на исковете да заплащане на суми за такси, премии и застрахователни разноски. Приела за установено, че между страните е сключен договор № HL34200 от 07.03.2008г. за банков кредит, по силата на който са отпуснати 20 000 евро, усвоени изцяло, както и че условията по договора за кредит са предоговаряни с допълнителни споразумения от 02.04.2009г., 23.07.2010г.,30.08.2011г., 06.02.2013г., 10.12.2013г. и 23.10.2014г., всяко съдържащо установителна част, в която са посочени размерът на задълженията по кредита към датата на сключване на съответното споразумение - просрочени главница и лихви, както и редовна главница и лихви. С подписването на споразуменията страните са се съгласили задълженията по процесния кредит да бъдат „преоформени" като към редовната непогасена част от главницата по първоначалното задължение (респ. по предхождащото допълнително споразумение), да бъде прибавено задължението за просрочена главница, лихви и такси. Произнасяйки се по наведените в жалбата на ответницата възражения че договорът за кредит не е валидно сключен от нейно име, съставът на САС, при тълкуване на волята на упълномощителката, е приел, че пълномощното (противно на твърденията на В. Я.) не дава право на пълномощника Я. Я. да сключи само ипотечен кредит за закупуване на недвижим имот, но и всеки друг вид кредит от името на упълномощителката. Аргументирано е, че в пълномощното ясно е посочено, че волята е да бъде представлявана и от нейно име да бъдат извършвани всички необходими действия, за да бъдат отпуснати кредити от банки, вкл. ищцовата, да бъдат сключвани от нейно име договори за кредит, както пълномощникът прецени, при условия и размер на кредитите, каквито договори при едновременно посочване в пълномощното, че правата по него следва да се тълкуват разширително изцяло в полза на упълномощения. Въззивната инстанция е приела, че волята и целта на упълномощителя е ясно изразена - да предостави на упълномощения пълната представителна власт относно сключването на договори за кредит, като на усмотрението на последния е предоставена преценката относно избора на контрагент, размера и условията по същите и волята е, при съмнение, тази представителна власт да се тълкува изцяло в полза на упълномощения. По тези съображения е потвърден извод на първоинстанционния съд, че договорът за кредит обвързва и ответницата Изложено е допълнително съображения, че дори при първоначални действия на Я. без представителна власт при сключване на процесния договор за кредит, то неговите действия по сключването му са потвърдени от В. Я., която лично е подписвала всички сключени към договора за кредит допълнителни споразумения. Въззивната инстанция е споделила и извода, че е нищожна поради неравноправност клаузата на договора в частта й, даваща правото на банката да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП и извода, че приложими към процесните правоотношения за целия исков период е лихвата, уговорена към момента на сключване на договора (10.95%) При приетото за установено от заключението на счетоводната експертиза обстоятелство, че още през 2008г. кредитополучателите са изпаднали в забава в плащането на дължимите погасителни вноски, като по отношение на главницата платена е само вноската, дължима на 17.04.2008г.; при съобразяване на обстоятелството, че банката е обявила предсрочна изискуемост през 2018г., като това нейно волеизявление е достигнало до ответника на 30.11.2018г., а спрямо ответницата предсрочната изискуемост е обявена на 06.03.2020г., когато й е връчен препис от исковата молба чрез назначения й особен представител, е мотивирана неоснователността на оплакването на ответниците за настъпила предсрочна изискуемост на кредита още след просрочие на три поредни вноски през 2008г. поради уговорена в договора за кредит автоматично настъпваща предсрочна изискуемост. Изложени са съображения, основани на т.18 на ТР №4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС - че съгласно чл.60,ал.2 ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, а предсрочната изискуемост на цялото вземане се предпоставя от настъпването на два юридически факта: обективен - неизпълнение от страна на длъжника, и субективен - нарочно волеизявление на банката, отправено и достигнало до длъжника, за отнемане на преимуществото на срока. Изведено е, че обявяването на предсрочна изискуемост е едно потестативно право на банката да отнеме от длъжника преимуществото на срока и само от нея зависи дали и кога ще го упражни. Изискването за съобщаване на решението на банката на длъжника също изключва възможността предсрочната изискуемост да настъпва автоматично при проява на определени условия. Споделен е и изводът, че размерът на задълженията по кредита следва да бъде определен само съобразно първоначалните уговорки в договора като от размера на главницата по допълнителните споразумения следва да бъде приспаднат размерът на всички лихви, които са били превърнати в главница. Обсъдено е, че в някои от допълнителните споразумения лихвата е променяна въз основа на неравноправна клауза от основния договор, даващ право на банката на едностранна промяна на лихвата, то съответните клаузи са нищожни и не следва да бъдат приложени. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че при приложение само на първоначално договорените по кредита условия, размерът на непогасената главница възлиза на 19 882.67евро. Произнасяйки се възражението за изтекла погасителна давност съставът на САС е изходил от възприетите факти, че предсрочната изискуемост е обявена от банката в края на 2018г. на ответника и през 2020г. на ответницата и до всеки от тези два момента е настъпвал падежът на множество погасителни вноски, а едва след обявяване на предсрочната изискуемост е падежирала цялата главница. От правна страна е прието, че връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части и приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а началният момент на течението на петгодишната давност тече поотделно от падежа на всяка вноска. По тези съображения е приетото е установено, че искът за главница е погасен по давност само по отношение на неплатените дължими вноски за главници за периода до пет години назад, считано от датата на предявяване на иска - 24.09.2019г., т. е. погасени са всички месечни вноски падежирали от 17.05.2008г. до 24.09.2014г., съответно общата стойност на погасените по давност падежирали до 24.09.2014г. и неплатени вноски за главница съобразно първоначалния погасителен план възлизат на сумата от 6539.89 евро, за която сума искът за главница следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. Прието е, че всички дължими вноски с падежи от 17.10.2014г. до 17.04.2021г. не са погасени по давност, тъй като с предявяване на иска на 24.09.2019г. течението на давността по отношение на тях е прекъсната на основание чл.116, б. „б“ ЗЗД. Съставът на САС е приел за основателно оплакването на жалбоподателите за неправилния извод на първоинстанционният съд, че с допълнителните споразумения към договор за кредит длъжниците са прекъсвали течението на погасителната давност, чрез съдържащото се в тях признание на дълга, на основание чл.116, б.„а“ ЗЗД. Съобразено е, че действително допълнителните споразумения съдържат установителна част за размера на дълга и съгласието с него от страна на длъжниците принципно може да се приеме като признание - в споразуменията се сочи основанието на вземането и неговия размер и същевременно съгласието на длъжниците, че такова вземане съществува, е насочено към кредитора изявление. Акцентирано е обаче на извода, че размерът на дълга в тези споразумения, с изключение на първото споразумение от 2009г., е формиран въз основа на нищожна уговорка за анатоцизъм. С тези правни аргументи е прието, че признанието на размер на задължението, формиран въз основа на нищожна клауза, не е годно да прекъсне давността, поради което за пръв път давността е прекъсната едва с предявяване на исковата молба. По тези съображения искът за дължима и непогасена по давност главница е приет за основателен до размер на 13 342. 78 евро, а за разликата до присъдените от първата инстанция 19 882. 68 евро за неоснователен, като погасен по давност. По искането на ищеца за допускане на касационното обжалване: Искането за осъществяване на факултативния касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно. Даденото от въззивната инстанция разрешение за началния момент, от който тече петгодишният давностен срок за погасяване на главницата по договор за банков кредит е в хипотеза на обявена, т.е настъпила, предсрочна изискуемост на кредита, поради което тезата на касатора-ищец за съобразяване на уговорения в договора краен срок за издължаване на кредитното задължение като начален срок на погасителната давност за вземане на вноски по главницата, е неприложимо. По тези съображения начинът, по който е формулиран въпросът в изложението не може да послужи като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира пряко на мотивите към обжалваното решение. Неоснователно е и искането за директен достъп до втория стадий на касационното обжалване по наведените от касатора основания и твърдения за очевидна неправилност по чл.280,ал.2, предл. последно ГПК, които изцяло се припокриват и изпълват съдържанието на касационните основания по чл.281,т.3 ГПК. Двата процесуални института не са тъждествени. Проявната форма на квалифицирания порок неправилност - „очевидна неправилност“ не може да бъде осъществена чрез посочените от касатора: неправилно приет начален момент на забавата по кредита от 2008г., въпреки събрани по делото доказателства, вкл. и данни от счетоводната експертиза, че погасявания по него са правени от 2009г. до 2019г. (а това обстоятелство няма отношение към съображенията, послужили като основание за отхвърляне на иска и не е релевантно за изхода на спора); несъобразяване на допълнителните споразумения, с всяко от които, е прекъсвана давността на основание чл.116,б.“а“ ЗЗД с признанието на кредитополучателите, че имат задължения произтичащи именно от процесния договор; несъобразяване от апелативния съд, че индиция за периодичното прекъсване на давността на падежиралите суми по кредита са и всички извършвани от кредитополучателите плащания за главница, които съставляват конклудентни действия за доброволно признание на дължими суми по кредита. Тезата на касатора за обективирано по този начин „признание на длъжника с прекъсващ погасителната давност ефект”, не съответства и на трайноустановената практика на касационната инстанция, съгласно която, частичното плащане на парично задължение не представлява признание на цялото вземане за неплатения остатък от задължението - Решенията по т.д.№ 851/2012 г. на І т.о., по т.д.№ 1171/2014 г. на І т.о.,по т.д.№ 194/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№ 1853/2017г. на І т.о. на ВКС. Доводите за очевидна неправилност по съществото си са касационни оплаквания, от които не може да бъде счетено за доказано наличие на грубо нарушение на общите принципи на правото, на императивна материално-правна норма или на процесуални правила, гарантиращи на страната правото на справедлив съдебен процес, видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или грубо нарушение правилата на формалната логика или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на факти и изводи, при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт. Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. По искането на ответницата В. Я. за допускане на обжалването: Неговата неоснователност пряко произтича от обстоятелството, че по никой от въпросите касаторката не въвежда надлежно допълнителната предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол, т.е. отсъства надлежно въведена и надлежно обоснована допълнителна предпоставка. Хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК не се състои в буквалния формално посочен и неаргументиран цитат, че въпросите от „от значение за развитието на правото и за еднаквото правоприлагане“. По основната част от въпросите на този касатор е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 5/2014г.на ОСГТК на ВКС, наличието на която принципно изключва предпоставката на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК (ако тя беше надлежно въведена). Касационно обжалване може да бъде допуснато само при едновременното обосноваване на допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.1, респ. т.3 ГПК наред с ясно изложение на въпрос с правна характеристика като общо основание. Последното изискване също не е осъществено, тъй като въпросите не притежават необходимата характеристика да имат обуславящо значение за изхода на спора. Поставените са хипотетични, а не обуславящи. Те са зададени чрез въвеждане на предпоставка - теза, че въззивната инстанция е приложила разширително тълкуване на пълномощното (първи и втори при ясно изложени от САС към мотивите на обжалваното решение съображения, че волята и целта на упълномощителя е ясно изразена - да предостави на упълномощения пълната представителна власт относно сключването на договори за кредит); че представителната власт на упълномощавания е ограничена до придобиване на недвижим имот; че договорът е сключен извън обема на представителната власт на пълномощника (трети и четвърти). Посоченото от въззивната инстанция, че правата по пълномощното следва да се тълкуват в полза на упълномощителя не е решаващ правен аргумент, а допълнително съображение, извлечено от текста на самия документ. Водещият мотив на състава на САС е, че волята на упълномощителя е ясно изразена и сключването на договора за кредит е в обема на правата, дадени с пълномощното. При излагане на несъгласието си с изводите на САС по въпроса за представителната власт на пълномощника, касаторката не държи сметка за обстоятелството, че първото допълнително споразумение към договора, което също установява размера на задължението и непогасената част от кредита, не е прието за нищожно, поради което и другият допълнителен аргумент на въззивната инстанция, основан на характера на действията на ответницата по подписването му неоснователно се квалифицира като нелогичен, противоречив и необоснован. Съставът на САС не се е произнасял и не е дължал произнасяне по посочените в изложението на касаторката пети въпрос (който е теоретичен и несъвпадащ с предмета на спора) и респ. седми въпрос. Искането на ответника за допускане на обжалването също е неоснователно. По поставения от него въпрос отново отсъства надлежно въведена допълнителна предпоставка, поради което са приложими съображенията, изложени по искането за допускане на касационното обжалване на ответницата в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Неясна е тезата на ответниците-касатори, защитавана посредством поставения в изложението на В. Я. осми въпрос и въпроса в изложението на Я. Я.. При изложени от въззивната инстанция съображения за начален срок на давността от датата на падежа на всяка вноска за главница по кредита, ако се възприеме обратна теза - начален срок от изискуемостта на цялото задължение с оглед крайния уговорен срок, това разрешение очевидно е в ущърб на кредитополучателите, позоваващи се на изтекла погасителна давност. Доводът на касатора, с който той обосновава защитаваната в процеса теза и доводите си за очевидна неправилност - че при неплащане на вноски за периода май 2008г. - март 2009г., повече от 10 месеца, към 17.08.2013г. е налице изцяло неплащане на три последователни месечни вноски с падежи 17.06., 17.07. и 17.08. за 2008г., и цялото вземане по кредита вземането е станало изискуемо на 17.08.2008г. (т.е. давността е изтекла на 17.08.2013г.) е в явно противоречие със задължителното за всички съдилища разрешение относно предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на задължението по договора за банков кредит, дадени в т.18 на ТР №4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, които въззивната инстанция в синхрон със задължителната практика, подробно е анализирала спрямо конкретните факти по спора. Очевидно несъстоятелен е и доводът на касатора, че договорената в чл.18,ал.2 от договора автоматично настъпваща предсрочна изискуемост на кредита, „отговаря на разпоредбата на чл.9 ЗЗД и по никакъв начин не е в противоречие със закона”. По искането на ответника за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност, настоящата инстанция вече изложи съображенията си, че кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. От мотивите към обжалваното решение е изключено да бъде обоснован извод, че съдебният акт е постановен в явно нарушение на закона или извън закона, при явна необоснованост в резултата на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая твърдението за очевидна неправилност е основано на твърдения-пряко релевантни към основанията за касиране. В обобщение касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Несъгласието на всеки един от касаторите с обстойните и съобразени с практиката на ВКС правни аргументи на въззивната инстанция не е основание за осъществяване на касационен контрол - нито факултативния, нито на директното основание. Разноски за производството не се присъждат. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.