Определение № 4220 от 24.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2118/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Р. Й., чрез процесуалния си представител адв.В. С. от САК, срещу решение №553/27.01.2024г., постановено по в.гр.д.№6924/2024г. на Софийски градски съд, с което е:

• обезсилено решение №4558 от 14.03.2024г., постановено по гр.д. № 10596/2023г. по описа на СРС, 125-ти състав, в частта, с която е признато за установено по предявения от М. З. Ц. против Д. Р. Й. и Т. В. Д. иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК, че имущество: 5/7 ид.ч. от поземлен имот, находящ се в [населено място], представляващ ПИ с идентификатор [№] по КККР, одобрени със заповед № РД – 18-69/14.12.2010г. на ИД на АГКК, с адрес на имота [населено място], район В., [улица], с площ 525 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване-ниско застрояване до 10м, с номер по предходен план 23, квартал 42, парцел III, съставляващ, съгласно документи за собственост – празно дворно място /градина/, по плана на [населено място] – „В селото”, по регулационния план на селото- дворище № 179, парцел осми, при съседи: [№], [№], [№], [№], [№], [№], [№], заедно с подобренията в имота- построените в имота сгради: сграда с идентификатор [№] с площ 49 кв.м., брой етажи 1, предназначение – еднофамилна, и сграда с идентификатор [№] с площ 16 кв.м., предназначение – друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, срещу което имущество, по изпълнително дело № 20218380411491 по описа на ЧСИ М. Б., е било насочено принудително изпълнение, не принадлежи на длъжника Д. Р. Й., като е прекратено производството по делото в тази част;

• потвърдено решение № 4558 от 14.03.2024г., постановено по гр.д. № 10596/2023г. по описа на СРС, 125-ти състав, в частта, с която е признато за установено по предявения от М. З. Ц. ЕГН [ЕГН], иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Х. В. П. ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [жк], блок 11А, вход В, етаж 5, ап.5 не е собственик на 5/7 ид.ч. от поземлен имот, находящ се в [населено място], представляващ ПИ с идентификатор [№] по КККР, одобрени със заповед № РД – 18-69/14.12.2010г. на ИД на АГКК, с адрес на имота [населено място], район В., [улица], с площ 525 кв.м., с трайно предназначение на територията- урбанизирана, с начин на трайно ползванениско застрояване до 10м, с номер по предходен план 23, квартал 42, парцел III, съставляващ, съгласно документи за собственост празно дворно място /градина/, по плана на [населено място] – „В селото”, по регулационния план на селото- дворище № 179, парцел осми, при съседи: [№], [№], [№], [№], [№], [№], [№], заедно с подобренията в имота- построените в имота сгради: сграда с идентификатор [№] с площ 49 кв.м., брой етажи 1, предназначение – еднофамилна, и сграда с идентификатор [№] с площ 16 кв.м., предназначение – друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Моли същото да бъде отменено и постановено друго по същество, с което да бъде отхвърлен предявения срещу касатора иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.Поставени са следните правни въпроси:

1/Длъжен ли е въззивният съд, когато по делото са разпитани свидетели, намиращи се в близки родствени или други близки отношения със страните, а още повече когато повече от един свидетел са в такава близост със страните по спора, да извърши изрична, задълбочена и еднакво строга преценка по чл.172 от ГПК относно тяхната възможна заинтересованост, да съпостави показанията им с всички останали доказателства по делото и да изложи конкретни мотиви защо кредитира едни от тях, а не други.

Навеждат се доводи, че по поставеният правен въпрос, въззивното решение е в пряко противоречие с решение № 190 от 26.03.2024г. по гр.д.№1995/2023г., IVг. о. на ВКС.

2/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи ясни мотиви защо приема един свидетелски показания за достоверни, а други отхвърля, когато между тях съществуват съществени противоречия относно правнорелевантните факти.

Касаторът счита, че изводите на въззивния съд са формирани в отклонение на ТР №1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ВКС, IVг.о., решение №50239 от 18.01.2023 г. по гр.д.№ 4528/ 2021г. на ВКС, IV г. о.

3 / Следва ли манифестирането на намерението за своене по смисъла на чл.68, ал. 1 от ЗС непременно да се изразява в изрично уведомяване на собственика, или когато фактическата власт е установена първоначално като владение е достатъчно владелецът да извършва явни, недвусмислени и трайни действия по ползване, стопанисване, поддържане и фактическо господство върху имота, които обективират поведение на собственик, а изрично противопоставяне е необходимо само в хипотезите на превръщане на държане във владение.

Твърди се, че въззивното решение противоречи на ТР №4/17.12.2012г. по тълк.д.№4/2012 г. на ОСГК на ВКС.

4/Следва ли при уважаване на иск, основан на придобивна давност, съдът да установи конкретния начален момент на владението, както и действията, чрез които то е било манифестирано като владение за себе си.

По този въпрос въззивното решение е постановено в отклонение на Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

5/Може ли да се приеме владение върху сграда като самостоятелен обект само от липсата па данни друго лице да е упражнявало фактическа власт върху пея, без положителни доказателства за corpus и animus именно спрямо постройката.

Твърди се, че въззивното решение противоречи на установената практика на ВКС относно съдържанието и доказването на владението - ТР № 4/17.12.2012 г. по тьлк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение №170 от 11.06.2012 г. по гр.д.№961/2011г., І г.о. на ВКС, решение №33 от 18.03.2015г. по гр.д.№ 5322 /2014г„ I г. о. на ВКС, решение №157 от 19.07.2013г. по гр.д.№1098/2012г., II г.о. на ВКС и др.

С разпореждане от 09.03.2025г., въззивният съд е дал указания на касатора Д.Й. да уточни коя част от въззивното решение обжалва. Постъпила е молба, с която е уточнено, че се атакува решението в неговата цялост.

В срок е постъпил отговор от ответника по касация М. З. Ц., чрез процесуалния си представител адв.И. Г. от САК, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Решението в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявения от М. Ц. иск, е постъпила жалба от ответника Х. П., чрез процесуалния си представител адв.В. С., в която се правят оплаквания за неговата неправилност.Направено е искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения срещу него иск.

Изложението на касационните основания, което е приложено към жалбата, е с идентично съдържание на това, което е било депозирано от жалбоподателката Д.Й..

Постъпил е отговор от ответника по касация М. З. Ц., чрез процесуалния си представител адв.И. Г. от САК, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тази жалба.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е изложил следните съображения по предявените по делото искове:

По отношение на иска, предявен от М. Ц. срещу Д. Й. и Т. Д.:

Изложени са съображения, че обжалваното първоинстанционно решение е процесуално недопустимо в частта, с която е уважен предявеният от М. З. Ц. срещу Д. Р. Й. и Т. В. Д. отрицателен установителен иск с правно основание чл.440 от ГПК.Една от предпоставките за допустимост на специалната защита на третото лице срещу изпълнението чрез уредения в чл. 440 ГПК отрицателен установителен иск е наличието на насочено принудително изпълнение срещу имота.В случай, че изпълнението изобщо не е било насочено към процесния имот и в случай, че то е приключило с влязло в сила постановление за възлагане на имота вследствие на проведена публична продан, искът по чл.440 от ГПК е процесуално недопустим.Ищецът няма правен интерес от предявения отрицателен установителен иск срещу длъжника по изпълнението, а следва да предяви претенцията си срещу приобретателя на имота.В настоящата хипотеза от приетия във въззивното производство заверен препис от изп.д. № 20218380411491 по описа на ЧСИ М. Б. се установява, че то е образувано по молба от 18.10.2021г.на ответника Т. В. Д. /взискател/ срещу ответника Д. Р. Й. /длъжник/ за изпълнение на парично вземане по запис на заповед, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 27.09.2021г. по ч.гр.д. № 42469/2021г. по описа на СРС, 52-ри състав.На 29.10.2021г. съдебният изпълнител е вписал в Службата по вписванията – [населено място] възбрана върху процесните идеални части от недвижимия имот с всички подобрения в него.След извършен опис и оценка на имота е насрочена публична продан, която да се проведе от 28.03.2022г. до 28.04.2022г. След като тази публична продан не е проведена, с постановление от 07.02.2023г. изпълнителното производство по делото е спряно на основание издадена в полза на ищеца М. З. Ц. обезпечителна заповед в производство по чл. 390 ГПК по ч.гр.д. № 1135/2023г. по описа на СРС, I-4 състав.На 13.02.2023г. с приетия по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот №5, том I, рег. № 97, дело № 4/2023г. ответницата и длъжник в изпълнителното производство Д. Р. Й. е дарила на ответника Х. В. П. 1/7 идеална част от процесния поземлен имот.На 14.02.2023г. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 6, том I, рег. № 99, дело № 5/2023г. ответницата Д. Р. Й. е продала на ответника Х. В. П. останалите 4/7 идеални части от процесния имот.На 16.02.2023г. взискателят по изпълнителното дело Т. В. Д. е подал молба до частния съдебен изпълнител да бъде заличена възбраната по изпълнителното дело.Заличаването на възбраната е отбелязано в Службата по вписванията – [населено място] на 22.02.2023г.Следователно към датата на предявяване на иска по чл. 440 ГПК 28.02.2023г. – не само не е било налице насочено принудително изпълнение срещу процесния недвижим имот поради изоставяне на изпълнението от взискателя, но и не е било възможно то да бъде възобновено в бъдеще.Налице е хипотеза, сходна с тази при приключено принудително изпълнение върху имота с влязло в сила постановление за възлагане, защото макар такова да липсва, е налице транслативна сделка, по силата на която процесният имот е излязъл от патримониума на длъжника по изпълнението и е придобит от трето за изпълнителното производство лице - купувач, като тази сделка е противопоставима на взискателя и е извършена преди предявяването на иска.В тази хипотеза третото лице, което заявява собствени права върху имота, има правен интерес от иск за собственост единствено срещу приобретателя на имота – ответника Х. В. П..Доколкото нормата на чл. 440, ал. 2 ГПК урежда хипотеза на задължително необходимо другарство на страната на ответниците и на основание чл. 271, ал. 3 ГПК, решението следва да бъде обезсилено и по отношение на необжалвалия го необходим другар Т. В. Д..

По отношение на предявения от М. Ц. срещу Х. П. иск:

Изложени са съображения, че процесуалното развитие на посоченото по-горе изпълнително производство води до извод за наличие на правен интерес у ищеца от предявяване на иск за собственост именно срещу приобретателя на имота.

Прието е ,че между страните в първоинстанционното производство няма спор и от приетия нотариален акт се установява, че М. Х. Г. е придобила правото на собственост върху идеалните части от процесния недвижим имот.Също така няма спор и от приетото удостоверение за наследници на М. Х. Г., че същата е починала на 31.03.2008г. без да остави низходящи, възходящи или преживял съпруг.От приетото саморъчно завещание от 30.12.2007г. и протокол за неговото обявяване от 05.12.2011г. се установява, че с него М. Х. Г. е завещала на Й. А. С. мястото с къщата в София,[жк], [улица].

С присъда от 02.06.2015г. по НОХД № 2609/2013г. по описа на СРС, 113 ти състав, Й. А. С. е призната за виновна в това, че в периода от 07.04.2011г. до 05.12.2011г. в [населено място] в съучастие като извършител с Н. В. Д. и А. Н. С. съставили неистински частен документ – саморъчно завещание от 30.12.2007г., на който бил придаден вид, че изхожда от починалата М. Х. Г., бивш жител на [населено място] и на 05.12.2011г. в [населено място], в нотариалната кантора на нотариус И. Н. с рег. № 040 на НК на РБ, находяща се на [улица], подсъдимата С. съзнателно го употребила, за да докаже, че съществува правото й на наследяване по завещание на недвижим имот – къща с дворно място, находящо се в [населено място],[жк], [улица] – престъпление по чл. 309, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Присъдата е потвърдена с влязло в сила на 13.05.2017г. решение № 567 от 13.05.2017г. постановено по ВНОХД № 2411/2016г. по описа на СГС, НО, XIII въззивен състав.

От приетия нотариален акт за продажба на недвижим имот № 98, том II, рег. № 13134, дело № 264/2019г. се установява, че на 21.10.2019г. Й. А. С., действаща чрез пълномощника си Д. Р. Й. е продала на Д. Р. Й. процесните 5/7 идеални части от поземления имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] заедно с всички подобрения в имота.Прието е и пълномощно, заверено на 30.07.2019г., с което Й. А. С. е упълномощила С. В. П. да продаде процесния имот, както и пълномощно, заверено на 09.09.2019г., с което С. В. П. е преупълномощила Д. Р. Й. с всички права, предоставени й с пълномощното от 30.07.2019г.

Представен е констативен протокол от 14.02.2020г., издаден от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД на Т. И. М. относно включване на имота в електроразпределителната мрежа, както и две фактури за електрическа енергия за имота от 12.02.2020г., издадени на името на Д. Р. Й..

Прието е и удостоверение за подадена на 26.02.2020г. от Д. Р. Й. декларация по чл. 14 ЗМДТ за имота, както и приходна квитанция от 19.05.2022г. за платен местен данък и такса битови отпадъци на името на Д. Р. Й..

От приетия договор за наем с нотариална заверка на подписите от 05.05.2020г. се установява, че Д. Р. Й. е отдала на Т. К. С. за временно възмездно ползване за срок от 18 месеца своите 5/7 идеални части от процесния недвижим имот, заедно с подобренията в него.

Приета е молба-декларация от 25.08.2021г., с която ищецът М. З. Ц. е подал молба за извършване на обстоятелствена проверка за съставяне на констативен нотариален акт за поземления имот.На 16.06.2022г. му е издадено удостоверение от СО, район В., че УПИ е в рамките на съдебна процедура, както и по скица, от 17.08.2021г., като собственици в КККР на УПИ са вписани Д. Й. и Й. С..

От приетия във въззивното производство заверен препис от изп.д. № 20218380411491 по описа на ЧСИ М. Б. се установява, че то е образувано по молба от 18.10.2021г. на ответника Т. В. Д. /взискател/ срещу ответника Д. Р. Й. /длъжник/ за изпълнение на парично вземане по запис на заповед, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 27.09.2021г. по ч.гр.д. № 42469/2021г. по описа на СРС, 52-ри състав. На 29.10.2021г. съдебният изпълнител е вписал в Службата по вписванията – [населено място] възбрана върху процесните идеални части от недвижимия имот с всички подобрения в него.На 16.02.2022г. по изпълнителното дело е съставен протокол за опис на процесния недвижим имот, в който е записано, че описът е извършен в присъствието на длъжника Д. Р. Й., която предоставила достъп до имота, и взискателя Т. В. Д. чрез упълномощен представител.Отразено е, че сграда с идентификатор [№] към момента на извършване на описа не съществува, а постройка с идентификатор [№] е долепена до основната сграда и представлява паянтова постройка. Изготвена е и оценка на имота и е насрочена публична продан, която да се проведе от 28.03.2022г. до 28.04.2022г. В оценката на имота е отразено, че сграда с идентификатор [№] към момента на огледа е с нарушена цялост на фасадна мазилка, провисвания на покривна конструкция, счупени или липсващи керемиди. Вещото лице, назначено от ЧСИ, разглежда имота, като незастроен, предвид състоянието на сградите. С протокол от 26.04.2022г. извършването на публичната продан е спряно от съдебния изпълнител поради постъпил от ищеца сигнал с твърдения за извършено престъпление, към който е приложено влязлото в сила решение от 12.05.2017г. по ВНОХД № 2411/2016г. по описа на СГС, НО, XIII въззивен състав.Разпореждането за спиране на проданта е отменено с решение № 3971 от 22.12.2022г., постановено по в.гр.д. № 8488/2022г. на СГС, IV-Д състав.Вследствие на това е обявена нова публична продан, която да се проведе от 13.01.2023г. до 13.02.2023г. С постановление от 07.02.2023г. изпълнителното производство по делото е спряно на основание издадена в полза на ищеца М. З. Ц. обезпечителна заповед в производство по чл. 390 ГПК по ч.гр.д. № 1135/2023г. по описа на СРС, I-4 състав, съгласно която е допуснато обезпечение на бъдещия иск по чл. 440 от ГПК чрез спиране на изпълението по посоченото изпълнително дело.

Представен е нотариален акт за дарение на недвижим имот № 5, том I, рег. № 97, дело № 4/2023г., от съдържанието на който се установява, че на 13.02.2023г. Д. Р. Й. е дарила на Х. В. П. 1/7 идеална част от процесния поземлен имот ведно с подобренията в него, а с договор за покупко-продажба на недвижим имот № 6, том I, рег. № 99, дело № 5/2023г., му е продала останалите 4/7 идеални части от имота.

На 16.02.2023г. взискателят по изпълнителното дело Т. В. Д. е подал молба до частния съдебен изпълнител да бъде заличена възбраната по изпълнителното дело.Заличаването на възбраната е отбелязано в Службата по вписванията – [населено място] на 22.02.2023г.

Въззивният съд е приел, че ищецът извежда правния си интерес от предявяване на иск срещу ответника Х. П. въз основа на изтекла придобивна давност по отношение на имота за периода от 2008г. до 2018г., Няма спор и по въпроса, а и от показанията на всички разпитани свидетели се установява, че ищецът М. З. Ц. е собственик на съседния недвижим имот на процесния, като между двата имота има телена ограда. Следователно, доколкото ищецът не твърди и не доказва наличието на друго основание за възникване на права или за установяване на владение върху имота, се налага изводът, че давностното владение, на което ищецът основава правния си интерес от отрицателния установителен иск, е установено чрез завладяване на чужд имот.В конкретния случай от показанията на свидетеля Н. К. /съсед на имота/ се установява, че познава имота поне от 1990г., откогато живее в блока в съседство, познава М. Х. Г. /съученичка на неговия брат/, както и ищеца, и знае, че преди смъртта на собственичката именно ищецът е посещавал имота, за да се грижи за нея.След смъртта на М. Г., ключ от дворната врата на имота имал единствено ищецът, който осъществявал невъзпрепятстван достъп до него и в имота били държани два автомобила, собственост на сина на ищеца /обстоятелство, което се потвърждава и от показанията на останалите свидетели/.Свидетелят е категоричен, че до 2019г., когато за последно бил ходил в имота, никой друг не бил влизал в него и не бил предявявал претенции относно неговата собственост.В тази си част показанията на св. К. намират потвърждение в тези на св. Ц., който заявява, че баща му /ищецът/ имал ключ от имота, предаден му от М. Г. преди нейната смърт, за да я гледа, както и че ответницата Д. Й. се е появила в имота през месец февруари-март 2020г. /обстоятелство, което се потвърждава от показанията на сина й Т. М./, за да се легитимира като негов собственик.Прието е за неоснователно релевираното с въззивните жалби оспорване на показанията на св. К. като производни, тъй като знаел за ключа от ищеца.Свидетелят изрично е заявил, че знае от М. Г., че е дала ключ на ищеца, за да я гледа, освен това свидетелят има непосредствени впечатления от притежанието му в случаите, в които е посещавал имота до 2019г. и му е било отключвано от ищеца.Съобразено е, че впечатленията на свидетеля не се основават единствено на наблюдение от прозореца на неговия апартамент, но също така и на лични посещения в него в присъствието на ищеца, както и на наблюденията на свидетеля при преминаване покрай имота.Показанията на св. К. не се опровергават от останалите доказателства по делото, а се подкрепят от тях, и липсва основание свидетелят да бъде приет за заинтересован от изхода от спора. Както беше изяснено, показанията на св.Т. М. /син на ответницата/ Т. С. /наемател на постройката през 2020г./ и К. Г. /нает от св. М. работник за почистване на имота през 2020г./ касаят период след месец февруари-март 2020г., когато св. М. е излязъл от затвора и заедно с ответницата са посетили имота, за да манифестират собственост върху него въз основа на нотариалния акт за покупко-продажба от 21.10.2019г.Единствено в показанията на св. И. С. се съдържат сведения за посещение на имота от ответницата Д. Й. през 2018г., когато свидетелят я закарал с колата си, за да огледа имота.Тези показания обаче показанията не следва да бъдат кредитирани от една страна, защото свидетелят няма ясен спомен относно времето на посещенията.Същият сочи, че е направил второ посещение на имота през 2019г. в присъствието на Д. Й. и сина й Т. М., през която година св. М. все още е бил в затвора съгласно собствените му показания.От друга страна, дори да се допусне, че е съществувал друг ключ от имота освен този на ищеца /което не се установява/, от показанията на св. С. и останалите доказателства по делото не се изяснява причината, поради която ответницата е разполагала с него през 2018г., след като е закупила имота едва на 21.10.2019г. – повече от една година по-късно. Наред с това, дори да се приеме, че ответницата Д. Й. е влязла по някакъв начин в имота през 2018г., то нейният престой между 10 и 20 минути в него, без да манифестира собствени права пред някого и без присъствието й да е било възприето от някого, не рефлектира по какъвто и да било начин върху владението на ищеца.С оглед на това, показанията на свидетелите Т. М., Т. С., К. Г. и И. С. не опровергават тези на св. Н. К. относно осъщественото от ищеца владение през периода от 2008г. до 2018г. Неоснователни са и доводите на жалбоподателите за липса на своително намерение у ищеца, тъй като същият не бил премахнал телената мрежа между своя имот и процесния, както и че ползвал електрическа енергия и вода от своя имот. От свидетелските показания се установява, че в процесния имот не имало електрическа енергия и вода, които ищецът да използва, а запазването на оградата между двата имота е ирелевантно за своителното намерение, след като единствено ищецът е имал възможност за достъп до имота през процесния период. Следователно за целия посочен в исковата молба период на придобивната давност – от 31.03.2008г. до 31.03.2018г., процесният имот е бил ограден с телена оградна мрежа и желязна дворна врата с катинар, ключът от който е бил във владение на ищеца, и единствено той и неговият син са влизали в имота, за да държат в него свои вещи, както и за да извършват действия по неговото поддържане – възстановяване на зида, укрепване на стената на къщата откъм улицата.С тези свои действия, ищецът е демонстрирал явно владение върху имота, което би могло да бъде възприето от трети лица, доколкото имотът е бил ограден и заключен от ищеца, в него са били видни техни вещи, а посещенията и поддръжката на имота до м. 02 03.2020г. са били извършвани единствено от ищеца и неговия син.С оглед на това го е придобил по давност.

Изложени са съображения, че ответникът Х. В. П. няма противопоставими права на ищеца, тъй като неговия праводател е придобил право от несобственик – лице, което се е легитимирало като собственик по завещание, което е нищожно, тъй като не е била съставено от действителния собственик М. Г..

Въз основа на горното е прието, че предявеният отрицателен установителен иск срещу Х. В. П. е основателен и следва да бъде уважен.

Касационната жалба на Д. Р. Й. е недопустима и следва да се остави без разглеждане.Според мотивите към т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК искът по чл. 440 от ГПК е предвиден като защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица.Посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса за предявяване на този иск, е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия.Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице.

Производството по делото е било образувано по иск по чл.440, ал.1 от ГПК, предявен от М. Ц. срещу Д. Й. и Т. Д..В исковата молба са били наведени фактически твърдения, че ищецът е собственик на спорния имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, а ответниците са страни по изп.д.№1149/2021г. по описа на ЧСИ М.Б..Ответникът Т. Д. е взискател по това изпълнително дело, който е насочил изпълнение върху собствения на ищеца имот, тъй като формално длъжникът по изпълнението Д.Й. се легитимира като негов собственик.При тези твърдения е предявен иск, с който ищецът иска от съда да приеме за установено в отношенията между страните, че имуществото върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника.

В хода на делото е установено, че на 13.02.2023г. и 14.02.2023г. длъжникът по изпълнението е прехвърлил спорния имот на лицето Х. П., което действие е противопоставимо както на взискателя Т. Д., който се е отказал от наложената в негова полза възбрана по изпълнителното дело, заличена на 22.02.2023г., така и на ищеца по настоящото производство, който е подал исковата си молба в съда на 28.02.2023г.Ответницата Д. Й. не е загубила качеството си на длъжник по изпълнението, но взискателят е загубил възможността да насочи изпълнение върху спорния имот, т.е с евентуални последващи изпълнителни действия не би могло да се засегне твърдяното от третото лице право.Изложеното обуславя извода за недопустимост на предявения иск по реда на чл.440, ал.1 от ГПК.

Ответницата Д.Й. няма интерес от обжалване на въззивното решение в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанционния съд, който се е произнесъл по същество на иска по чл.440, ал.1 от ГПК. Това не е продиктувано от обстоятелството, че ответникът няма правен интерес да обжалва акт на съда, с който производството спрямо него е било прекратено като недопустимо, а поради липсата на оспорване на факта, че тя валидно е прехвърлила процесния имот на привлечения като допълнителен ответник Х. П., т.е изпълнение върху този имот в рамките на изп.д.№1149/2021г. по описа на ЧСИ М.Б. не може да бъде проведено.

Жалбата и е процесуално недопустима и в останалата част, тъй като Д.Й. няма качеството на страна/главна или допълнително привлечена/ по иска по чл.124, ал.1 от ГПК, предявен срещу ответника Х. П., поради което не е активно легитимирана да обжалва въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по същество на този иск.

Касационната жалба на Х. П. е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 от ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл.284 от ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

В мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012г., ОСГТК е посочено, че всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения.При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес.Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича.Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено.

В настоящия случай ищецът е доказал твърденията си, с които е обосновал правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск срещу ответника Х. П., което означава, че в тежест на последния е да установи, че е титуляр на спорното право на твърдяното от него основание.Изложеното означава, че поставените правни въпроси №1, 3, 4 и 5 са неотносими, тъй като касаят правата на ищеца, а не на ответника.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други.Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила.Въззивният съд се е съобразил с тази практика, което е основание да не се допуска касационно обжалване по втория поставен от касатора въпрос.

Въз основа на анализ на представените по делото доказателства въззивният съд е приел, че ответникът Х. В. П. няма противопоставими права на ищеца, тъй като неговия праводател Д.Й. е придобила спорния имот от несобственик.Прието е за установено, че праводателят на Й. се е легитимирал като собственик по завещание, което е нищожно, тъй като не е била съставено от действителния собственик М. Г..

В полза на ответника по касация М.Ц. следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение