Определение № 4248 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 557/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. П. С., представляван от адвокат И., срещу решение № 462 от 15.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 696/2024 г. по описа на Окръжен съд- Хасково, с което е отменено решение № 358/07.05.2024 г., постановено по гр. д. № 513/2023 г. по описа на Районен съд – Хасково в частта, с която е признато за установено по отношение на Община Хасково, че К. П. С. е собственик въз основа на завещание и давностно владение на поземлен имот с идентификатор ***по КК и КР на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], с площ 447 кв.м., като вместо това съдът е отхвърлил предявения от К. П. С. против Община Хасково иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено спрямо ответника, че описаният поземлен имот с идентификатор ***е собственост на ищеца на основание добросъвестно давностно владение и завещание от двамата му братя А. П. С. и С. П. С.. С решението си Окръжен съд – Хасково е обезсилил решение № 358/07.05.2024 г., постановено по гр. д. № 513/2023 г. по описа на Районен съд – Хасково в частта, с която е отменен акт за частна общинска собственост №12872/16.11.2023 г. и е прекратил производството в тази част. Съдът е отменил изцяло определение № 1052/26.06.2024 г., постановено по гр. д. № 513/2023 г. по описа на Районен съд – Хасково, постановено по реда на чл.248 от ГПК. Касационният жалбоподател К. С., представляван от адв. И., моли да бъде допуснато решението на Окръжен съд-Хасково до касация, да бъде отменено изцяло и предявеният иск да бъде уважен. Касаторът поддържа, че съдът е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което е в противоречие с практиката на ВКС, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че се позовава на добросъвестно владение, основано на влязло в сила решение по гр.д. № 710/1991 г. по описа на Районен съд-Хасково. Поддържа, че делото се е водило на основание вписвания в разписния лист на Община- Хасково като собственици на неговите праводатели на процесния имот. Поддържа, че Окръжен съд- Хасково не е обсъдил в мотивите си това твърдение за добросъвестно владение. Поддържа, че съдът не е съобразил променената фактическа обстановка чрез вписване на наследниците на П. С. като собственици в разписния лист. Касаторът е навел твърдение, че владението на неговите праводатели и неговото собствено е започнало добросъвестно с решението по делбеното дело, тъй като те не са знаели, че имотът е общински или държавен. Поддържа още, че въззивният съд неправилно е изчислил давностните срокове, неправилно е определил началния момент на давностно владение. Поддържа, че по делото е установено, че от 1977 г., когато са записани като собственици в разписния лист, трайно и непрекъснато неговите праводатели и той са владяли имота. Поддържа още, че неправилно съдът не е включил в давностния срок времето, през което е бил наложен мораториум на течащите срокове за придобиване по давност на право на собственост върху частни общински и държавни имоти. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на решението до касация. Поставя следните въпроси: 1.Законосъобразно, правилно и допустимо ли е, изхождайки от принципите на диспозитивното начало в процеса, въззивният съд при разглеждане правилността на първоинстанционното решение да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, както и да въвежда спор там където не съществува. Допустимо ли е да се коментират и разглеждат в мотивите на решението само доказателствата, ползващи едната страна, като останалите се игнорират и дори не се оборват. 2.Може ли правно основание за добросъвестно владение по чл.70 ал. 1 от ЗС, наред с всички прехвърлителни двустранни и едностранни сделки, административни актове да бъде и съдебно решение, влязло в сила и неоспорено от заинтересованите страни, с което е извършена съдебна делба и имотът е възложен на определено лице, което от тогава упражнява необезпокоявано и постоянно фактическата власт върху имота. Също така основание ли е за добросъвестно владение и вписването в разписните листове на Общината на база съответния регулационен план дадено лице за собственик на имота по отношение на самата Община. Следва ли добросъвестният владелец на общински частен имот изрично да се заяви и извести Общината за своите намерения за своене на имота. Длъжен ли е добросъвестния владелец да депозира решението на съда по делото за делба в Общината, за да се счита че е извършено уведомяване и да има то правна стойност за Общината. 3.При недобросъвестно владение на общински частен имот, започнато преди изменението на чл.86 от ЗС, публикувано в ДВ бр.ЗЗ от 19.04.1996г., в сила от 01.06.1996г., коя следва да е началната дата на владението - тази на влизане в сила на изменението на закона или следва да има датата, на която недобросъвестният владелец задължително трябва да уведоми изрично Общината за намерението си да се заяви като собственик на този имот. Плащането на данъци за имота следва ли да бъдат приети за такова уведомяване. Извършено преди това вписване в разписния лист за имота в Общината и посочванего му там за собственик може ли да се счита за такова уведомяване. Не следва ли всеки конкретен казус, свързан с уведомяване за владението на страната, претендираща собствеността на имота, да се разглежда сам за себе си с оглед фактологията му и да се прави индивидуална преценка. 4.Наложеният мораториум за придобиване на частни общински и държавни имоти при недобросъвестно владение, съгласно който давността спира да тече с разпоредбата на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на ЗС, публ. в ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., в сила от 01.06.2006 г., и последващите му продължения до 31.12.2022 г. С Решение № 3 от 24 февруари 2022 г. по конституционно дело № 16 от 2021 г. на Конституционния съд на Република България са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собственостга (обн. ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп, бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от заключителниге разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 7 от 2018 г.). Това решение на КС е обнародвано в „Държавен весгник" на 4 март 2022 г. Следва ли след отмяната на тези разпоредби от КС периодът, през който са действали, да се зачита като давностно владение на недобросъвестния владелец, при условие, че никой не му се е противопоставял или следва този период на мораториум да бъде изключен от общия срок на давностното владение. 5.Допустимо ли е и законосъобразно ли е граждански съд в дело за материален спор за собственост със страна дадена Община, да отмени съставен от Общината акт за частна общинска собственост, при условие че е констатирана липса на качеството собственик на Общината и нищожност на основания посочени в АЧОС като произнасяне по присъединен иск към спора по чл.537 ал.2 от ГПК или като инцидентно произнасяне по отмяна на административен акт. 6.По какъв количествен критерий и следва ли въобще съдът да възлага разноски за адвокатско възнаграждение на загубилата делото страна, при водене на делото с определена безплатна адвокатска защита на спечелилата спора страна. Следва ли да има специални изисквания и конкретизация за причините, които са довели до водене на такава безплатна адвокатска защита. Сочи, че постановеното решение на Окръжен съд- Хасково противоречи на решение № 106 от 16.07.2019 г. по гр. д. № 4100 / 2018 г. на Върховен касационен съд, І г.о., решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1451 /2017 г. на Върховен касационен съд, І г.о., решение № 69 от 07.07.2021 г. по гр. д. № 3418 / 2020 г. на Върховен касационен съд, І г.о., решение № 559 от 02.10.2024г. по гр.д.№ 608/ 2024г. на Върховен касационен съд, І г.о. и решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 4553 / 2015 г. на Върховен касационен съд, ІV г.о. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Община- Хасково поддържа, че не следва обжалваното решение да се допуска до касация, поради липса на формулиран правен въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, ВС или да е от значение за точното прилагане на закона. Възразява, че първият въпрос не е конкретизиран и не е посочено кои факти съдът е разгледал, без страните да се позовават на същите. Поддържа, че по втория въпрос решението на Окръжен съд- Хасково е в синхрон със съдебната практика. Възразява, че третият въпрос не е правен, а фактически. Четвъртият въпрос счита, че има свой отговор в цитираното от ищеца решение на Конституционен съд на РБ по к.д. № 16 от 2021г. Последните два въпроса счита, че не са основание за допускане до касация на обжалваното решение, поради липса на посочена съдебна практика, на която решението да противоречи. По същество счита, че жалбата е неоснователна. Моли решението на Окръжен съд- Хасково да не бъде допуснато до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима за разглеждане. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Районен съд- Хасково е бил сезиран с искова молба от К. П. С. против Община Хасково, с която ищецът е твърдял, че е придобил право на собственост по завещание и давностно владение на поземлен имот с идентификатор ***по КК и КР на [населено място] с площ от 447 кв.м., ведно с построените в него два броя сгради. Твърдял е, че двамата му братя А. и С. С. са притежавали този имот, ведно със сградите в него по силата на признато право на собственост по решение № 2246/06.01.1993 г. по гр.д. № 710/1991 г. по описа на Районен съд- Хасково за делба, с което двамата са признати за собственици на имота. Поддържал е, че двамата му братя са оставили завещания в негова полза и от тяхната смърт той владее и ползва описания имот, като заплаща данъци за него. Твърдял е, че ответникът не му е оспорвал правото му на собственост върху двете сгради. Твърдял е, че е придобил право на собственост върху поземления имот по давност, чрез добросъвестно владение повече от 10 години- 12 години и още 17 години владение на неговите братя или общо добросъвестно владение от 29 години. Ищецът е искал правото му на собственост да бъде установено, както и да бъде отменен съставения за имота акт за общинска собственост. С решение от 07.05.2024 г. по гр.д.№ 513/2023 г. първоинстанционният съд е уважил предявеният установителен иск за защита на право на собственост и е отменил акт за частна общинска собственост като е възложил върху ответника разноските по делото. Въззивният съд е приел, че по делото има безспорно установени факти- че с удостоверение от 18.11.1974 г. на П. Б. С. /наследодател на ищеца/ било признато право на строеж върху държавно дворно място, представляващо 1/2 ид. ч. от парцел ***, от кв. ***по плана на [населено място], с общо застроена и незастроена площ от 551 кв. м., че въз основа на така отстъпеното право на строеж в държавния парцел са построени съществуващите и към момента сгради, за които не е спорно, че са собствени понастоящем на ищеца. Съдът е приел за установено от изслушаната съдебно-техническа експертиза, че процесният поземлен имот с идентификатор ***е идентичен с южната част на парцел ***, в квартал ***по регулационния план, действал към 1974 г. В заключението било посочено също, че процесният имот е идентичен и със северната част на парцел ***по регулационния и кадастрален план, одобрен със заповед № 3/1977 г., отреден за имот с пл. № ***. Съдът е обсъдил представеното решение № 2246/06.01.1993 г., постановено по делбено дело № 710/1991 г., по описа на Окръжен съд – Хасково, по което в общ дял на А. П. С. и С. П. С. е поставен парцел ***, отреден за имот пл. № ***, в кв. ***, по плана на [населено място], утвърден със заповед № 3/1977 г., целият с площ 650 кв. м., при неуредени регулационни сметки, ведно с построените в него жилищна сграда и сграда, представляваща една стая с площ 16 кв. м. и е посочил, че двамата братя със саморъчни завещания са завещали цялото си имущество на ищеца К. П. С., като по този начин К. П. С. е придобил в собственост сградите, построени върху процесният имот. Въззивният съд е отграничил като спорен въпроса дали А. С. и С. С., а в последствие и К. С. са придобили собствеността по давност и върху процесният поземлен имот. Въззивният съд не е възприел изводите на първоинстанционният съд, че ищецът и неговите праводатели са владяли имота. Приел е извод, че в конкретния случай не се твърдят обстоятелства, нито пък са ангажирани доказателства за осъществено владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, поради което следва да се приеме, че необходимата давност се определя по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС. Съгласно тази разпоредба правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобивало с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Посочил е, че когато придобивната давност е заявена като способ за придобиване на собствеността върху земята от суперфициера, собственик на сградата, последният следвало да установи промяната в отношението си към вещта. Намерението за своене следвало да бъде категорично демонстрирано и обективирано по отношение на собственика на земята, чрез различни позитивно извършени действия. Наред с това следвало да се установят и фактите на упражняване на фактическа власт върху целия имот минимум 10 години, необезпокоявани от никого, както и че владелецът следвало да манифестира ясно пред собственика намерението си не просто да ползва земята, а да я владее за себе си. Съдът е приел,че считано от 17.09.1991 г., по силата на §7, ал.1,т.3 от ПЗР на ЗМСМА процесният имот се е трансформирал от държавна собственост в частна общинска собственост. Съгласно чл. 86 ЗС /редакция до изм. с ДВ бр. 33 от 1996 г./ до 01.06.1996 г. не можело да се придобива по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Въз основа на това е обосновал извод, че решението за съдебна делба от 06.01.1993 г. не е прехвърлило собствеността на имота върху съделителите. Приел е, че с изменението на чл. 86 ЗС, публикувано в ДВ бр. 33 от 19.04.1996 г., в сила от 01.06.1996 г., е станало възможно придобиване по давност на държавни и общински частни имоти. Приел е, че манифестирането на своенето от страна на владелците пред Община- Хасково е осъществено едва с декларация с вх. № 67216/27.03.1998 г. Считано от този момент, поради наложения мораториум за придобиване на имоти - частна държавна или частна общинска собственост, в сила от 01.06.2006 г., до 14.02.2011 г., датата на която С. С. е починал, не била изтекла изискуемата десетгодишна давност. Съответно К. С. няма как да е придобил процесния имот по наследство от своите братя. Същият не е придобил собствеността върху земята на основание придобивна давност, включително и чрез продължаване на установеното от наследодателя му владение. Този извод съдът е обосновал с действащия мораториум за придобиване по давност на частни общински имоти. С тези мотиви въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в тази част и е отхвърлил предявения иск за установяване на право на собственост, придобито от ищеца. Съдът е приел още, че актът за частна общинска собственост няма правопораждащо действие, тъй като не създава и не прекратява права. Посочил е, че в чл. 64, ал. 1 ЗОС не е предвиден исков, а специален административен ред за отмяната на този вид административни актове. След постановяване на положително за ищеца решение на спора по материалното право неправилно актуваният имот следвало да бъде отписан от актовите книги със заповед на кмета на ответната община. В този смисъл е приел извод,че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск и в тази част въззивният съд е прекратил производството по делото. Съдът е възложил разноските по делото върху ищеца, с оглед изхода от спора. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 от ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. По отношение на първия формулиран въпрос в изложението по чл. 284, ал.1, т.3 от ГПК, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да формулира свои изводи при съобразяване на правилата на диспозитивното, служебното начало и принципа на състезателност- същият не може да послужи за допускане на решението на Окръжен съд- Хасково до касация. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, в това число и задължителната, разясняваща, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Съобразно с нормата на чл.236, ал.2 от ГПК въззивният съд дължи излагането на мотиви към решението си, които следва да съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. В посочения смисъл е постановеното с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други. Посочената практика е съобразена от въззивния състав, който със своето решение е дал отговор на правния спор, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил мотиви, от които е видно кои факти е приел за установени и какви изводи прави въз основа на тези факти и приложимите към спора правни норми. Постановеното решението от Окръжен съд- Хасково не е в противоречие и с практиката, посочена от касатора, съгласно която са разяснени задълженията на въззивната инстанция в гореизложения смисъл. Отговаряйки на поставения въпрос следва да се съобрази и че в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК касаторът не е посочил кои факти и обстоятелства въззивният съд е въвел служебно в процеса и кои доказателства е игнорирал, което е пречка да се прецени обуславящ ли е въпросът за постановеното въззивно решение. От друга страна, в касационната жалба касаторът е посочил, че липсва произнасяне по неговото твърдение, че е добросъвестен владелец, чието владение е започнало с постановяване на делбеното решение № 2246/1993 г. на Районен съд- Хасково и се основава на записвания в разписния лист на Община- Хасково. По тези твърдения на ищеца има произнасяне от въззивният съд, макар и лаконично. Окръжен съд- Хасково е посочил, че ищецът, който твърди да е добросъвестен владелец на процесната земя, не доказва предпоставките по закон, че е такъв, поради което е обоснован извод, че следва да се проверят верни ли са твърденията на ищеца за упражнявано недобросъвестно давностно владение върху спорния имот. В същото време следва да се отбележи, че ответникът по иска Община – Хасково е развила въззивни оплаквания в своята жалба против постановеното по делото първоинстанционно решение като е оспорила качеството на владелец на ищеца. Ето защо, следва да се приеме, че въззивният съд е проверявал не служебно, а по оплакване на въззивника дали ищецът е превърнал своето държане във владение на спорния имот, както и че съдът е формирал изводи за това дали твърдението на ищеца за добросъвестно владение се подкрепя от доказателства по делото. С оглед изложеното касационният състав приема извод, че поставеният въпрос от касатора не е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, поради което липсва специалната предпоставка за допускане на обжалваното решение до касация по този въпрос. Вторият поставен от касатора въпрос не дава основание за допускане на решението до касационна проверка, тъй като не е обуславящ и не се установява противоречие между изводите на въззивната инстанция и цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно чл. 68, ал.1 от ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Съгласно чл. 70, ал.1 от ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Практиката по приложение на нормите, уреждащи придобвната давност е трайна и непротиворечива. По приложението на разпоредбата на чл.70, ал.1 от ЗС е поставена задължителна практика- ППВС № 6/1974 г, съгласно което като правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗС могат да служат прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право. Ищецът се позовава на добросъвестно владение породено от решение по делба на процесния имот. Следва да се отбележи, че това решение не ползва пряко ищеца, тъй като той не е съделителят, получил в дял процесния имот, което е основание да се приеме, че поставеният въпрос не е обуславящ решението на въззивния съд. Независимо от това, доколкото ищецът се позовава и на присъединяване на срокове на давностно владение следва да се посочи,че спорният имот е бил възложен по реда на чл. 288, ал.2 от ГПК/отм./, в редакцията на разпоредбата към 1993 г., на братята на ищеца А. и С., от които ищецът получава имота по силата на завещания в негова полза. В този случай, ако се позовава на присъединяване на твърдяно владение на своите праводатели към свое твърдяно владение, ищецът би имал правното положение като владелец на своите праводатели. Самата съдебна делба, приключвайки с решение по чл.288, ал.2 от ГПК/отм./, при което се заплаща уравнение на възложения имот в пари, има прехвърлително действие и би могла да бъде правно основание по смисъла на чл. 70 от ЗС за добросъвестно владение, ако са налице и останалите предпоставки по закон. За да се приеме, че праводателите на ищеца са били добросъвестни владелци е следвало да се установи, че те не са знаели, че предмет на делба е бил несобствен техен имот. По делото е категорично опровергано тяхното незнание на факта, че процесната земя не е била тяхна. Събраните доказателства по делото/искането от праводателите на ищеца за отстъпване на право на строеж, разпита на свидетеля П./ носят безпротиворечива информация за това, че всички в посочената местност, в това число и ищецът и неговите праводатели са знаели факта, че земята върху която те имат изградени постройки, е държавна, после общинска. В делбеното производство праводателите на ищеца са знаели факта, че делят земя, върху която им е учредено право на строеж, което изключва тяхната добросъвестност като владелци и по реда на чл.82 от ЗЗД- добросъвестността на ищеца, в случай на присъединяване на времето на изтеклата придобивна давност. Не прави братята- праводатели на ищеца собственици или добросъвестни владелци и записването им в разписните списъца на Община- Хасково. Еднозначна е съдебната практика, че записванията в разписния лист, а сега в кадастралния регистър, имат информационно-оповестителна функция и не доказват и не създават вещни права. Записването в разписната книга на недвижим имот на друг собственик, различен от титуляра на това право, или невписване на някой от съсобствениците не лишава последния от правото му на собственост. В този смисъл решение № 867/2009 г. по гр.д. № 5397/2008 г. на I г.о. на ВКС, решение № 783/0.08.2009 г. по гр.д.№ 3221/2005 г., ІV гр.о. на ВКС и др. С оглед изложеното, обосновани и в съответствие с правната теория и съдебната практика са изводите на въззивния съд, че по делото не се доказва праводателите на ищеца да са били добросъвестни владелци на процесния имот, съответно и ищецът да е бил такъв. Не води до обратен извод и представената от касатора съдебна практика. Същата е неотносима към поставения въпрос по настоящото дело и е постановена по спорове, възникнали при съвсем различна фактическа и правна обстановка. Както е видно от отговора на поставения въпрос същият не покрива изискванията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, за да обоснове допускане до касация на обжалваното въззивно решение. Третият поставен въпрос, касаещ началния момент на срока на придобивната давност, също не е разрешен от съда в противоречие с представената от касатора практика, както и с практиката на ВКС по този въпрос. За да бъде установено владение върху имот, следва владелецът да упражнява фактическа власт върху имота, да го свои, а за да го придобие по давност- следва владението да е продължило определен от закона период от време. Ако владелецът е бил допуснат от собственика в имота на някакво правно основание, той следва да манифестира пред собственика обръщането на държането на имота във владение, като по този начин възниква и възможността на собственика да брани своите права. В този смисъл са разясненията, дадени по приложението на закона с ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г на ОСГК на ВКС. Съобразено с посочената практика е въззивното решение, с което се приема, че ищецът /неговите праводатели/ са имали право да ползват като суперфициари държавното, впоследствие общинското място и първото уведомяване на собственика- Община- Хасково за обръщането на тяхното държане във владение и заявяването пред Общината на своенето на имота е настъпило с подаването на данъчна декларация през 1998 г. Без значение е в този случай възможността за придобиване по давност на общински имот, възникнала с изменението на разпоредбата на чл.86 от ЗС с ДВ бр.433/1996 г. По силата на тази разпоредба за владелците на общински имоти от 01.06.1996 г. започва да тече срок на придобивна давност. Към посочения момент обаче праводателите на ищеца все още не са били заявили на собственика своето намерение да своят процесния имот. Те са били в имота, допуснати от собственика, като носители на право на строеж и на основание чл.64 от ЗС. Решението за съдебна делба на имота не е обвързвало собственика Община Хасково, доколкото той не е участвал в делбата. Манифестиране на владение пред собственика не е имало осъществено преди 1998 г., поради което упражняваната фактическа власт от праводателите на ищеца от 01.06.1996 г. до 1998 г. е ирелевантна. Изводите на въззивния съд са съобразени със съществуващата практика по поставения въпрос. Липсва основание за допускане на решението до касационно обжалване по този въпрос. Отговорът на четвъртия въпрос се съдържа в самия въпрос. Наложеният с §1 от ПЗР на ЗС мораториум за придобиване по давност на имоти- частна общинска и държавна собственост- представлява период, през които е без правно значение упражняването на давностно владение. Теклият до този момент срок запазва своето значение. След отмяната на мораториума с решение №3 от 24.02.2022г по к.д. № 16/2021 г. на КС срокът продължава да тече и се събира с този, изтекъл преди мораториума. Това се установява не само от характера на мораториума като форма на спиране на срок, но и от самото решение на КС, в което е разяснено действието на отмяната на мораториума за придобиване на право на собственост по давност върху общински и държавни имоти. Следва да се посочи още, че по този въпрос липсва позоваване на касатора на практика на ВКС, на която изводите на въззивния съд да противоречат, а не се поддържа като специално основание за допускане до касация хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По петия въпрос касаторът не е посочил практика, на която изводите на съда да противоречат. В същото време следва да се посочи, че е налице съдебна практика на ВКС, съобразно която самостоятелен иск за отмяна на актове за държавна или общинска собственост няма, в какъвто смисъл са и мотивите и изводите на въззивния съд Съобразно създадената практика тези актове имат констатиращо действие. В този смисъл са постановени решение № 41/ 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1401/ 2009 г. на ВКС, ІІ г.о., /решение 149 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 647 / 2012 г. на ВКС, ІV г.о. и много други. С установяване със сила на пресъдено нещо, че друг правен субект е собственик на недвижим имот или с уважаване на отрицателен установителен иск, че държавата или общината не е собственик, отпадат правата на държавата, респективно на общината, които се ползват от акта и той губи материалната си доказателствена сила и легитимиращото си действие. В този смисъл, съобразени с посочената съдебна практика са и изводите на въззивния съд по поставения въпрос. Последният поставен въпрос не е правен, не обуславя изводите на съда по съществото на спора и не е посочено да противоречи на съществуваща съдебна практика. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата разноски, дължими се за защита от един юрисконсулт в размер на 100.00лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.