Определение № 117 от 14.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 673/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Александрия Т.“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 315 от 26.07.2024 г. по в. т. д. № 14/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, 1 търговски състав с което е потвърдено решение № 393 от 19.10.2023 г. по т. д. №201/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, ТО, ХІІІ състав. С него са отхвърлени предявените от касатора „Александрия Т.“ ЕООД срещу „Хотел Р.“ ЕООД, [населено място] /с предишно наименование „Казино Фламинго 1“ ЕООД/ и „Балимекс Т.“ ООД, [населено място] установителни искове за прогласяване нищожността на споразумение за прекратяване на договор за туристически услуги № 21/15.07.2015 г. от 25.03.2016 г., сключено между двамата ответници, поради противоречието му с добрите нрави, евентуално - поради противоречието му със закона, евентуално - поради липса на предмет, евентуално - поради липса на основание, както и предявените от „Александрия Т.“ ЕООД срещу „Хотел Р.“ ЕООД осъдителни искове за присъждане на следните суми на главно основание - договор за цесия с „Александрия“ ООД /ALEXANDRIA SPOL. S.R.O., Чешка Република/ от 30.09.2016 г. и евентуално основание - договор за цесия с „Балимекс Т.“ ООД от 25.03.2016 г.: сумата от 30 000 лв., частично от 177 091, 32 лв., представляваща платен и невъзстановен аванс по договор за туристически услуги от 15.07.2015 г.; евентуално - като обезщетение по чл. 12 ЗЗД; евентуално - поради това, че уговорката за задържане на тази сума има характер на неустойка, която е прекомерна и противоречи на добрите нрави, както и за присъждане на акцесорни вземания за обезщетение за забава в размер на 1 000 лв., частично от 10 051, 70 лв. за периода от 12.05.2016 г. до датата на подаване на исковата молба; сумата от 26 000 лв., частично от 176 350 евро, поради неизпълнение на ответника на задължението му за настаняване на туристи и при уговорка в чл. 8 от ОУ към договора от 15.07.2015 г за дължимост на неустойка от 50 евро на туроден; сумата от 26 000 лв., частично от 161 280 евро - неустойка, равна на стойността на договора, на основание клауза III от ОУ към договора от 15.07.2015 г., съгласно която хотелиерът за срока на действие на същия и за следващия сезон няма право да сключва договори със същия или сходен предмет за чешкия пазар с конкуренти на туроператора. Първоинстанционното решение е постановено, след като с решение по в. т. д. № 356/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение по т. д. № 1115/2021 г. на Върховен касационен съд, е обезсилено решението по т. д. № 812/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд след конституирането по инициатива на ищеца като задължителен необходим другар на ответника – „Хотел Р.“ ЕООД по исковете за нищожност на споразумението от 25.03.2016 г. на „Балимекс Т.“ ООД. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че част от фактите по делото са възприети неправилно или са напълно игнорирани от съда, както и че правните отношения между спорещите страни са анализирани от решаващия състав на въззивния съд в противоречие с нормите на Закона за туризма /ЗТ/, ЗЗД и чл. 301 ТЗ. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните?; 2. Има ли уговорката за непрехвърлимост на едно вземане, уговорена в договора, от който се поражда вземането, действие спрямо трети лица при цесия?; 3. Има ли уговорката за непрехвърлимост на едно вземане, уговорена в договора, от който се поражда вземането, действие спрямо трети лица при цесия, включително когото прехвърлянето настъпи след прекратяването на договора, а страните не са уговорили изрична непрехвърлимост след като договорът е прекратен?; 4. Извършването на действия като плащане по договор или подписване на нарочен анекс към него, съставляват ли годни актове да потвърдят действия, предприети без представителна власт, доколкото в хода на делото не е установено кои са лицата подписали договор за туроператорски услуги от 05.01.2010 г. от името на управителите на двете дружества?; 5. Представлява ли предявяването на искова молба действие, съставляващо потвърждение на действия без представителна власт, ако предявените пред съда права произтичат именно от договора, подписан за една от страните /цесионера/ от неизвестно лице, а не от сочения управител на цесионера?; 6. Може ли договорът между двама туроператори, единият от които чуждестранен, с предмет изпращане на туристи от държавата по седалище на чуждестранния туроператор и настаняването им в хотел в България, да се квалифицира правно като договор за поръчка по см. на ЗЗД? Ако договорът може да се квалифицира като поръчка, то чии са правата да иска платената на хотелиера авансова сума за настаняване, след разваляне на договора с хотелиера и при условие, че последният е недобросъвестен по см. на чл. 292, ал. 2, изр. 2 ЗЗД - на чуждестранния туроператор, изпратил туристите, или на лицето, подписало прекия договор с хотелиера за настаняване на туристите?“ Поддържа, че по въпросите по т.т. 1, 2, 4 и 5 Пловдивски апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на противоречие с решение № 143 от 06.02.2017 г. по т. д. № 2693/2014 г., ІІ т. о., решение № 93 от 02.05.2019 г. по гр.д. № 3457/2018 г., ІV г. о., решение № 574 от 07.10.2024 г. по гр. д. № 3710/2022 г., ІІ г. о., по въпроса по т. 2 – на противоречие с решение № 833 от 19.12.2007 г. по т. д. № 531/2007 г., I т. о., по въпросите по т. 4 и т. 5 – на противоречие с решение № 50157 от 25.01.2023 г. по т. д. № 474/2021 г., ІІ т. о. Въпросите по т.т. 2, 3 и 6 касаторът въвежда по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът „Хотел Р.“ ЕООД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Ответникът „Балимекс Т.“ ООД не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, че между страните по делото няма спор, че: ответниците „Хотел Р.” ЕООД и „Балимекс Т.” ООД на 15.07.2015 г. са сключили договор за туристически услуги, по силата на който първото дружество в качеството му на хотелиер и собственик на хотел „Р.“ в к. к. Слънчев бряг е поел задължението да настанява туристи, изпратени от „Балимекс Т.“ ООД за летен туристически сезон 2016 г., а именно за периода 01.06.2016 г.-30.09.2016 г.; хотелиерът е получил по този договор плащания в общ размер от 236 576, 32 лв.; на 25.03.2016 г. страните по договора са сключили споразумение за прекратяване действието на договора и уреждане на последиците от това, като са се съгласили хотелиерът да задържи част от получената сума, а именно 177 901, 32 лв. и да върне на „Балимекс Т.”ООД останалата част от сумата - 58 675 лв.; хотелиерът е превел на „Балимекс Т.” ООД сумата от 58 675 лв. съгласно споразумението. В решението е формиран извод, че не са налице въведените от ищеца касатор в настоящото производство основания за нищожност на споразумението от 25.03.2016 г. Въззивният съд е обсъдил твърденията по исковата молба, с които е обосновано противоречието на процесното споразумение с добрите нрави: че лицата, подписали споразумението са се съгласили да не изпълняват задълженията по договора за в бъдеще, а не с оглед наличието на забавено изпълнение по същия договор; че „Балимекс Т.” ООД като довереник по смисъла на чл. 280 ЗЗД, действайки за сметка на своя доверител „Александрия” ООД, дружество със седалище в Чехия, се е споразумял с третото лице - „Хотел Р.“ ЕООД, с което е договаряло в изпълнение на поръчката, да прекратят постигнатите договорености с мотив, че не е налице възможност за изпълнение на договора в бъдеще, при знанието, че това не отговаря на истината; че на доверителя /чешкото дружество/ не е предоставена информация за предприетите от довереника действия с оглед договореностите между тях, а и с подписване на споразумението е било извършено значително отклоняване от дадената на „Балимекс Т.” ООД поръчка; че със споразумението е постигнато съгласие за прекратяване на договор, по който правата възникват не в патримониума на едно от споразумяващите се лица, като с него са поети нови и то прекомерни задължения за „Балимекс Т.” ООД и същото споразумение носи облага само за ответника „Хотел Р.” ЕООД и за органния представител на „Балимекс Т.”ООД. Съставът на Пловдивски апелативен съд е счел за недоказано ищцовото твърдение, че при сключването на договора за туристически услуги от 15.07.2015 г. „Балимекс Т.” ООД е действал като агент и за сметка на чуждестранен туроператор – „Александрия” ООД и че ответното дружество хотелиер е знаело за това. Посочил е, че съгласно договора „Балимекс Т.” ООД действа като регистриран туроператор, а не в качеството на туристически агент на посоченото чешко или друго дружество. Евентуално съществувалите вътрешни отношения между „Балимекс Т.” ООД и чешкото дружество съдът е преценил за нямащи отношение към правата на „Хотел Р.” ЕООД по договора за туристически услуги, тъй като лицето, с което последното дружество е договаряло /„Балимекс Т.“ ООД/ няма качеството нито на пряк, нито на косвен агент на чешкото дружество. Въззивният съд е изложил и съображения, че е законово изключена възможността за прилагане на косвено представителство при сключване на договори с хотелиер, защото за последния е невъзможно да установи дали доверителят има правото да извършва дейност като туроператор, доколкото туроператорът и туристическият агент следва да отговарят на установени в ЗТ изисквания и да са регистрирани като такива. Същевременно, съдът е подчертал, че представеният договор за туроператорски услуги от 05.01.2010 г., въз основа на който се твърди да е възникнало правоотношение между „Балимекс Т.” ООД и чешкото дружество „Александрия” ООД, е неистински, тъй като съгласно заключението на съдебно-графическата експертиза подписът за „възложител” от името на А. П. в този договор не е изпълнен от това лице, а подписът за „изпълнител” от името на Н. П. е пренесен с техническо средство от документ, в който е изпълнен от Н. П.. Поради това съдът е счел, че посоченият писмен договор не е сключен. Изтъкнал е, че по делото липсват и други доказателства, установяващи наличието на договорно отношение по смисъла на чл. 280 и сл. ЗЗД между „Балимекс Т.” ООД и чешкото дружество „Александрия” ООД. Решаващият състав е намерил за недоказано по делото и знанието на „Хотел Р.” ЕООД за наличието на правоотношение между чешкия туроператор „Александрия” ООД и „Балимекс Т.” ООД, както и недобросъвестността на „Хотел Р.“ ЕООД по смисъла на чл. 292, ал. 2 ЗЗД. В решението не е възприето и твърдението на ищеца, с което също е обосновано противоречието на споразумението с добрите нрави, - че споразумението създава нови и прекомерни задължения за „Балимекс Т.” ООД и носи облага само за „Хотел Р.“ ЕООД и органния представител на „Балимекс Т.“ ООД. Съдът е преценявал горното с оглед уговорката в споразумението, че хотелиерът задържа част от платената му по договора сума, а именно 177 901, 32 лв. Изтъкнал е, че се касае до уговорено обезщетение, при което не е налице неоправдано разместване на имуществени права до степен, създаваща противоречие с добрите нрави, доколкото договорът е прекратен по вина на туроператора и декларираната негова невъзможност за изпълнение на задълженията му по сделката занапред. В атакуваното решение е прието, че процесното споразумение не противоречи на закона, поради което не е налице и това основание по чл. 26 ЗЗД за обявяване нищожността му. Съдът е изтъкнал, че това основание за невалидност на споразумението се извежда от нарушаването на права, принадлежащи на третото лице доверител, като ищецът се позовава на разпоредбите на чл. 282 и чл. 292, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Твърденията за драстично отклоняване чрез споразумението от поетата поръчка, съответно за накърняване на принадлежащи на доверителя права, свързани с настаняване на туристи и правото да се иска връщане на авансово платена за негова сметка сума, съдът е счел за неоснователни по вече изложените съображения, че по делото не е установено при сключване на договора за туристически услуги туроператорът „Балимекс Т.“ ООД да е действал от името и за сметка на друг правен субект. Въззивният съд не е възприел за съществуващо и третото въведено при условията на евентуалност основание за нищожност на споразумението по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД - липса на предмет. Доколкото ищецът свързва посочения порок с антидатирането на споразумението, съдът е изложил съображения, че от една страна това твърдение не е доказано, а от друга антидатирането не може да обоснове извод за липса на предмет на споразумението. Извършил е преценка, че в случая не са налице хипотезите на невъзможен предмет на сделката, така както те са разяснени в мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС. Решаващият състав е счел за неоснователен и четвъртия евентуален иск за нищожност на процесното споразумение поради липса на основание. Изтъкнал е, че споразумението обективира каузална, а не абстрактна сделка, като прекратяването на сключен между страните договор и уреждането на последиците от това съдът е счел за типична и закономерна цел на едно последващо споразумение. В атакуваното решение са изложени и аргументи за неоснователност на предявените срещу ответника „Хотел Р.“ ЕООД осъдителни искове за частични претенции, които са съединени при условията на евентуалност с оглед претендирането на сумите, както следва: на главно основание – договор за цесия, сключен между „Александрия” ООД със седалище в Чехия като цедент и ищеца като цесионер, и на евентуално основание - договор за цесия, сключен между „Балимекс Т.” ООД като цедент и ищеца като цесионер. Доколкото по делото не е установено чешкото дружество “Александрия” ООД да има отношение към сключения между ответниците договор за туристически услуги и с оглед доказването със заключението на графическата експертиза, че договорът за цесия, сключен от ищеца и това дружество, е неавтентичен документ, съдът е формирал извод, че ищецът не може да се легитимира като цесионер, придобил каквито и да било вземания по този договор. При сбъдване на процесуалното условие за това съдът е разгледал и евентуалните осъдителни искове, като е приел, че сключеният между “Балимекс Т.” ООД и ищеца „Александрия Т.” ООД на 25.03.2016 г. договор за прехвърляне на правата на „Балимекс Т.“ ООД по договор № 21 от 15.07.2015 г. за туристически услуги не е произвел правен ефект. Този извод е мотивиран с липсата на доказателства в съответствие с изискванията на Общите условия на туроператора „Балимекс Т.” ООД, приложими към договора за туристически услуги, хотелиерът „Хотел Р.“ ЕООД да е изразил писмено съгласие за прехвърлянето на правата и задължения по договора на третото лице „Александрия Т.“ ЕООД. Съдът е посочил, че правата на ищеца не могат да се изведат и от представения по делото договор за цесия, сключен между ищеца и “Балимекс Т.” ООД на 30.09.2016 г. с предмет прехвърляне в полза на ищеца на вземанията на цедента към „Хотел Р.” ЕООД, произтичащи от недобросъвестното поведение на последното дружество. Това заключение е аргументирано с вече изложените съображения относно изискванията на ОУ на туроператора и липсата на доказателства хотелиерът да се е съгласил с цесията. Освен това, е изтъкнато, че по делото не е установено недобросъвестно поведение на ответника „Хотел Р.” ЕООД по сключения с „Балимекс Т.”ООД договор за туристически услуги, за да се приеме, че в полза на последния търговец са възникнали права, породени от подобно поведение. Във въззивния акт са изложени подробни аргументи, че вземанията, предмет на осъдителните искове, не са възникнали. По отношение на претенцията за заплащане на 30 000 лв. като част от сума в размер на 177901, 32 лв., представляваща платен и невъзстановен аванс по договора за туристически услуги от 15.07.2015 г., е изтъкнато, че тя се основава на твърденията за нищожност на споразумението от 25.03.2016 г. и развалянето на договора за туристически услуги от 15.07.2015 г. поради виновното му неизпълнение от ответника “Хотел Р.” ЕООД, които не могат да се приемат за доказани в случая. Неоснователността на следващата евентуална претенция за сумата от 30000 лв., част от вземане в размер на 177 901, 32 лв., претендирана като обезщетение по чл. 12 ЗЗД поради недобросъвестността на ответника „Хотел Р.“ ЕООД при подписване на процесното споразумение с оглед знанието му, че „Балимекс Т.” ООД действа като турагент /довереник/ на чешкия туроператор „Александрия” ООД, съдът е извел от вече изложеното по повод липсата на установени в случая отношения на пряко или косвено представителство. Извън това, е посочил, че разпоредбата на чл. 12 ЗЗД не установява задължение за връщане на даденото по вече създадена договорна връзка, а предвижда отговорност за вреди при недобросъвестност в преддоговорните отношения. Съдът е отрекъл основателността и на следващия евентуален иск за сумата от 30 000 лв. като част от вземане в размер на 177 901, 32 лв., по който претенцията се основава на твърдението, че уговорката за задържане на тази сума има характер на неустойка, която е прекомерна и противоречи на добрите нрави. Изтъкнал е, че клаузата по споразумението за задържане от хотелиера на точно определената сума е както с обезщетителен, така и със санкционен характер. Позовал се е и на нормата на чл. 309 ТЗ, според която не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. Въззивният съд е изложил съображения, че искът за заплащане на сумата от 26 000 лв., частична претенция от 176350 евро, претендирана поради неизпълнение от ответника на задължението му за настаняване на туристи и при уговорка в чл. 8 от ОУ към договора от 15.07.2015 г за дължимост на неустойка от 50 евро на туроден, е неоснователен, тъй като това неустоечно задължение не се е породило за хотелиера, доколкото по делото не е доказано договорът за туристически услуги да е бил прекратен без основание от негова страна. Накрая, съставът на апелативния съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че подлежи на отхвърляне и претенция на ищеца за сумата от 26 000 лв., частично от 161 280 евро, представляваща неустойка, равна на стойността на договора, предвидена в ОУ към договора от 15.07.2015 г. за нарушаване от хотелиера на забраната за срока на действие на договора и за следващия сезон да не сключва договори със същия или сходен предмет за чешкия пазар с контрагенти на туроператора. Въззивният съд е посочил, че се касае до клауза за ексклузивитет относно чешкия пазар, която е приложима при действащ договор между страните, а в случая договорът е прекратен и то по вина на “Балимекс Т.” ООД, поради което това дружество или негов частен правоприемник не могат да се позовават на посочената клауза. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Процесуалният въпрос по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. По този въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора, според която непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС по релевантния процесуален въпрос. Въпросът на касатора ищец е поставен във връзка с оплакванията за необсъждане от решаващия състав на апелативния съд на аргументите, изложени във въззивната му жалба, че въведеният порок на процесното споразумение – противоречие с добрите нрави следва да бъде преценяван и в контекста на чл. ХІХ от Общите условия на „Балимекс Т.“ ООД, приложими към процесния договор за туристически услуги, предвиждащ специфично основание за освобождаване от отговорност, а именно хипотези на „олотмънт“ – термин в туристическата индустрия, според който туроператорът може първоначално да запази хотелски стаи или самолетни места и в определен срок да се откаже от тях, без да плаща и без да дължи неустойка. Касаторът счита, че „Балимекс Т.“ ООД е следвало да се позове на визираната освобождаваща клауза, а не да сключва увреждащото споразумение, предмет на исковете за нищожност поради противоречие с добрите нрави. Атакуваното решение действително не обективира отговор на посочените доводи на касатора ищец. За въззивния съд обаче не е съществувало задължение за обсъждането им, доколкото в исковата молба твърдяното накърняване на добрите нрави със споразумението от 25.03.2016 г. не се извежда от неприлагането на клаузата на чл. ХІХ от Общите условия на „Балимекс Т.“ ООД, приложими към договора за туристически услуги, сключен между ответниците. Съгласно задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че задължението на съда служебно да се произнесе по нищожността на правната сделка възниква, когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правната сделка /иск за собственост, иск за изпълнение по чл. 79 ЗЗД и др. /. Разяснено е обаче, че принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Доколкото в случая са предявени при условията на евентуално обективно съединяване искове по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за нищожност на споразумението, като не се е произнесъл по твърденията на ищеца за накърняване на добрите нрави с процесното споразумение предвид неприлагането на обсъжданата клауза от общите условия, въведени с въззивната жалба, решаващият състав на Софийски апелативен съд се е придържал към задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователен е и доводът на касатора, че при формиране на извода, че по делото не е доказано „Балимекс Т.“ ООД да е действал като косвен представител на „Александрия“ ООД, дружество със седалище в Чехия при сключването на договора за туристически услуги с „Хотел Р.“ ЕООД, както и при изпълнението и прекратяването на договора е направен при игнориране на писмените доказателства относно знанието на хотелиера, че „Балимекс Т.“ ООД му изпраща туристи на чешкото дружество. В тази връзка следва да бъде съобразено, че в мотивите на въззивното решение, е подчертано, че дори и евентуално хотелиерът да е знаел, че ще настанява чешки туристи, това не обуславя заключение за неговото знание за наличие на правоотношение между „Балимекс Т.“ ООД и чешкото дружество, както и че първото действа като косвен представител на чуждестранния търговец. По тези съображения отсъства въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос на касатора. Поставените от касатора въпроси по т. 2 и т. 3 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване относно действието на договорната клауза за непрехвърлимост на вземането по договора по отношение на трети лица са включени в предмета на делото, но същите не са единствено обуславящи крайните изводи на съда. Както бе посочено, за да отхвърли осъдителните искове, въззивният съд е приел не само, че ответникът не може да се легитимира като носител на спорните парични вземания, с договорите за цесия, на които се позовава, но и че тези вземания въобще не са възникнали. В решението са изложени подробни мотиви, че не са налице предпоставките за пораждане на спорните материални права в патримониума на цедентите по въведените като главно и евентуално основание договори за цесия. Поради това разглеждането на въведените въпроси относно възможността за цедиране на вземанията по процесния договор за туристически услуги не би могло да доведе до различен изход по делото. По тези съображения въпросите по т. 2 и т. 3 от изложението не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите по т. 4 и т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК досежно приложението на чл. 301 ТЗ не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са били предмет на обсъждане в атакуваното решение. Въпросите са поставени във връзка с изводите на въззивния съд за неистинност на договора за туроператорски услуги от 05.01.2010 г., сключен между чешкото „Александрия“ ООД и „Балимекс Т.“ ООД, и на договора за цесия от 30.09.2016 г. Тези изводи са формирани по повод оспорването истинността на документите, а не като част от преценка доколко действията на подписалите документите лица ангажират дружествата страни по договорите. Извън това, съобразяването на предпоставките за приложението на презумпцията по чл. 301 ТЗ е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Във всеки отделен случай решаващият съд преценява фактите в тяхната съвкупност и последователност на осъществяване, за да направи своя извод дали липсва противопоставяне от страна на търговеца на извършени от негово име без надлежно учредена представителна власт действия. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по последните два въпроса, формулирани в т. 6 от изложението касатора, тъй като те също не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос, въведен с посочената точка от изложението, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорът му е предпоставен от преценка на съдържанието на конкретния договор между български и чуждестранен туроператор. Същевременно, въпросът не е съобразен с фактическата установеност по делото, доколкото в атакуваното решение е формиран извод, че договорът от 05.01.2010 г., въз основа на който се твърди, че е възникнало правоотношение между „Балимекс Т.“ ООД и чешкото дружество „Александрия“ ООД, по силата на който първото е действало като агент на второто, е неистински документ и не е сключен между посочените дружества. Прието е, че по делото липсват и други доказателства, сочещи на договорно отношение между дружествата по смисъла на чл. 280 и сл. ЗЗД. Правилността на посочените изводи на съда не може да бъде контролирана в производството по чл. 288 ГПК, а едва след допускане на касационното обжалване с решението по чл. 290 ГПК според задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият от въведените с т. 6 от изложението въпроси не е обсъждан в атакуваното решение и включеното в него твърдение за недобросъвестност по смисъла на чл. 292, ал. 2 ЗЗД на хотелиера „Хотел Р.“ ЕООД не кореспондира с мотивите на въззивния съд за липса на знание на посоченото дружество, че лицето, с което договаря - „Балимекс Т.“ ЕООД действа като косвен представител на чешкото „Александрия“ ООД. По поставените въпроси не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. В случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото отговорите на поставените въпроси са предпоставени не от тълкуването на приложимите към спора правни норми, а от преценката на събраните по делото доказателства. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. С оглед този резултат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация „Хотел Р.“ ЕООД следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 472, 78 евро /с левова равностойност 8748 лв./ с ДДС, чието договаряне и плащане се установява от фактура и платежно нареждане от 30.10.2024 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение