Определение № 1858 от 16.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1711/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „МБАЛ Д-р Атанас Дафовски“ АД, гр.Кърджали, чрез пълномощника адв. Н. М., против решение № 260003 от 19. 12. 2022 г. по в. гр. д. № 300/2020 г. на АС – Пловдив в частта му, с която, след частична отмяна на решение № 32 от 12. 02. 2020 г. по гр. д. № 204/2018 г. на ОС – Кърджали, е осъдено „МБАЛ Д-р Атанас Дафовски“ АД, гр. Кърджали, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на Р. А. А. сумата 40000 лв. обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и психични страдания от влошен здравословен статус, заради предоставена некачествена здравна помощ, ведно със законните лихви върху тази сума, считано от 22. 11. 2016 г. до окончателното й изплащане. Твърди се неправилност на решението поради постановяването му при необоснованост на фактическите изводи, в нарушение на чл. 49 ЗЗД и при допуснати съществени процесуални нарушения – неанализиране на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, отмяната му в същата и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски за трите инстанции. Подаден е отговор на касационната жалба от ищцата Р. А. А., чрез пълномощника й адв. А. М., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение в частта му, уважаваща иска по чл. 49 ЗЗД за сумата 40000 лв., правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски за касационната инстанция. При извършване на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на решението, настоящият състав съобрази следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 284 ГПК. Не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта му, уважаваща иска по чл. 49 ЗЗД за присъждане на сумата 40000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 10. 11. 2016 г. ищцата е посетила личния си лекар д-р Р. Н., с оплаквания от болки в корема, като след извършени кръвни изследвания, установили завишени левкоцити, й е поставена диагноза „остър апандисит – неустановен“ и същата е насочена към специалист – хирург, който посетила на 11. 11. 2016 г. и който потвърдил диагнозата на общопрактикуващия лекар и насочил ищцата към спешен кабинет. На 11. 11. 2016 г., в 18, 20 ч., и на 12. 11. 2016 г., в 03,50 ч. сутринта, ищцата е посетила спешен кабинет в ответната болница, с оплаквания от болки в дясната половина на корема. Направена й е била пълна кръвна картина, установила завишени левкоцити, което е симптом за наличие на възпалителен процес, констатирана е и кръв в урината. Ищцата не е била насочена за консултация с хирург, поставена й е диагноза „бъбречна колика“ и назначени медикаменти. Независимо от приема на медикаментите, болките в дясната част на корема продължили и на 18. 11. 2016 г. ищцата била приета в „МБАЛ Д-р Атанас Дафовски“ АД, „Хирургично отделение“, с диагноза „камък в уретера“, като отново не е извършена консултация с хирург. От 18 до 21. 11. 2016 г. е направена консултация с уролог и гинеколог, две рентгенови снимки, ехографско изследване, пълна кръвна картина, установяваща завишени левкоцити и изследване „сукасио реналис“ с отрицателен резултат. Назначено е лечение с антибиотици и обезболяващи медикаменти. Според заключението на вещото лице, посочените данни създават съмнения за бъбречна патология, но се припокриват и със симптоматиката на остър апандисит. На 21. 11. 2016 г. вечерта болките станали нетърпими, ищцата била прегледана от дежурния лекар, включително и посредством „сукусио реналис“, който дал отрицателен резултат, и са дадени обезболяващи. Ищцата се притеснила от това, че състоянието й се влошава и нищо не се прави, обадила се на съпруга й да я вземе и напуснала по собствено желание здравното заведение в 03,30 ч. сутринта на 22. 11. 2016 г. На 22. 11. 2016 г. е хоспитализирана, със същите оплаквания, в болнично заведение в гр. Одрин, където й е поставена диагноза „перфорация на апендикс и наличие на абсцес“ и е оперирана по спешност. Състоянието й било животозастрашаващо. Заради абсцес на околните тъкани е била извършена и резекция на черво. Според вещите лица, причината за настъпилия възпалителен процес в околните тъкани около апандисита и произтичащите от това усложнения е ненавременното оперативно лечение на апендикса. Тези усложнения не биха настъпили при ранно хирургично лечение на неусложнен остър апандисит. В констативен протокол от 17. 04. 2018 г. за извършена проверка от ИА „Медицински одит“ към Министерство на здравеопазването, по жалба на ищцата, е описана посочената фактология и е направен извод, че при прегледите на ищцата в спешното отделение на ответната болница и двамата дежурни лекари не са назначили и осъществили консултация с хирург, което е в нарушение на чл. 86, ал. 1, т. 3 ЗЗ и медицинската помощ не е осъществена при прилагане принципите на своевременност, достатъчност и качество. Съдът не е кредитирал, като необосновани, становищата на експертите, че състоянието на ищцата не е налагало консултация с хирург, по съображения, че тези изводи не отчитат следните обстоятелства: че ищцата е имала засилващи се болки в дясната част на корема, въпреки антибиотичното лечение и приема на обезболяващи медикаменти в продължение на няколко дни; че е имала увеличено ниво на левкоцити в кръвните изследвания на ищцата; че е имала двустранно отрицателен резултат при извършения на 18. 11. 2018 г. преглед „сукусио реналис“; че не са съобразени поставените от общопрактикуващия лекар д-р Н. и от хирурга д-р Я. непотвърдени диагнози „остър апандисит“; становището на вещото лице – уролог, че при съмнения е необходима консултация с хирург и гинеколог; констатациите и заключенията на извършения медицински одит. Възстановителният процес е бил тежък и продължителен. Пет месеца след операцията ищцата е имала нарушена резорбция на червата, синдром на раздразненото черво, не усвоявала храната, много отслабнала, нямала сили. Състоянието „нарушена резорбция на червата“ е потвърдено и констатирано в амбулаторни листове от 12. 04. 2017 г. и 15. 11. 2017 г., както и в епикриза от 07. 08. 2018 г. Психическото й състояние било влошено – плачела, била отчаяна и обезверена за пълното си възстановяване. При тези фактически изводи въззивният съд е приел от правна страна, че искът по чл. 49 ЗЗД е основателен. Неизвършената своевременна консултация с хирург от ответната болница, ненавременната и неправилна диагноза и непровеждането на своевременно оперативно лечение на възпаления апандисит са причинили перфорация на апендикса, абсцес, негативни усложнения в здравословното състояние на ищцата. Прието е наличие на причинно-следствена връзка между некачествено предоставената медицинска помощ и породеното от това влошено здравословно състояние на ищцата, довело до опасност за живота й, както и до търпените физически и психични болки и страдания. Съобразявайки вида на нарушеното здравословно състояние на ищцата, тежестта на негативните последици за здравето й, породеното животозастрашаващо състояние, интензитета на търпените болки и страдания, тяхната продължителност, възрастта на ищцата, съдът е приел, че сумата 40000 лв. би репарирала причинените й неимуществени вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички приети по делото доказателства и медицински заключения. 2/. Дали при отказ на пациента от предложена медицинска помощ или от продължаване на започнатата медицинска помощ възниква отговорност за лекаря и за лечебното заведение при влошаване здравословно състояние на пациента. Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, посочени и представени от касатора, а относно втория въпрос се поддържа, че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се и наличие на основанието чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване – очевидна неправилност на въззивното решение. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по първия въпрос. В съответствие с практиката на ВКС, включително и с посочената от касатора, въззивният съд, съобразявайки се с правомощията си по чл. 269 ГПК и с указанията, дадени с ТР № 1/2013 г., и като инстанция по съществото на спора, е анализирал събраните по делото гласни доказателства, писмени доказателства и заключения на съдебномедицински експертизи. Посочил е в кои части не кредитира заключенията на съдебномедицинските експертизи и е изложил съображенията си за това. Обсъдил е заявените от страните доводи и възражения. Направил е собствени фактически и правни изводи. Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща спора по същество. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи на въззивния съд не е сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос. Въпросът не покрива критериите на общо основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно указанията по прилагане на тази норма, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1. На първо място, същият не съответства на установените по делото факти, а именно: че ищцата е напуснала болничното заведение в гр. Кърджали на 21. 11. 2016 г. вечерта, а на 22. 11. 2016 г., сутринта, била хоспитализирана, със същите оплаквания, в болнично заведение в гр. Одрин, където й е била поставена вярната диагноза „перфорация на апендикс и наличие на абсцес“, и незабавно е предприето оперативно лечение; че от приемането й на 18. 11. 2016 г. до 21.11. 2016 г. вечерта (напускане на болничното заведение по собствено желание) не е била поставена вярната диагноза, състоянието й се влошавало, болките се засилвали, въпреки приема на обезболяващи и антибиотици; при това й състояние, на 21. 11. 2016 г. вечерта, била уведомена от дежурния лекар, че са й направени необходимите изследвания, че „нищо не се вижда“, че на следващия ден, на визитацията, ще решат какво да правят и следва да изчака. От горното следва, че не е налице коментираната от касатора хипотеза на усложнено здравословно състояние заради самоволно прекъснато от ищцата своевременно и правилно предприето лечение, а е налице хипотеза на усложнено здравословно състояние заради несвоевременно поставена вярна диагноза и несвоевременно предприето оперативно лечение на възпален апендикс. На следващо място, въпросът е фактически, а не правен, тъй като отговорът на същия предполага извършване на конкретна преценка на конкретни обстоятелства, установени по конкретно дело. А и касаторът не аргументирал становището си с какво обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част и за проверка на правилността му. При този изход на делото касаторът ще следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38 ЗА, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплати на адв. А. М., САК, адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, без процесуално представителство в открито съдебно заседание, в минималния предвиден в наредбата размер от 2887, 50 лв. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,