Определение № 1471 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 153/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Ч. срещу решение №.4695/5.08.24 по г.д.№.5117/23 на СГС, ІІбр.в.с., с което е обезсилено решение №.8210/18.07.22 по г.д.№.1165/22 на СРС, и производството по делото е прекратено. Ответната страна Община Стамболово не взема становище Софийска градска прокуратура не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С атакувания съдебен акт е прието, че първоинстанционното производство е образувано по молба по чл.542 ГПК от Х. Ч., гражданка на Р. Т., за признаване за установено по отношение на Община Стамболово, че баща й Ю. А. Б. е [дата на раждане] в [населено място] (Д. Ч.), [община], както и за задължаването на общината да издаде акт за раждане на последния; молителката основава правния си интерес от иницииране на охранителното производство с обстоятелството, че актът за гражданско състояние й е необходим във връзка с процедура по установяване наличието или липсата на българско гражданство. Отразено е, че, видно от извлечения от турски регистри на населението, молителката има за баща лицето Ю. А., роден в [населено място] на [дата на раждане], починал на 12.08.2004г., и майка Н. А., родена в [населено място] на [дата на раждане], починала на 26.01.2015г. /л.19 от делото на РС Хасково/; в «Декларация за гражданство» /л.10/ ясно е посочено, че лицето Ю. А. Ф. е роден в «А.» през ...г., има националност преди българско и декларира турско гражданство, има майчин и говорим език: турски, като документът носи дата 06.11.1936г.; съгласно решение от «25.05.937г.», което се разбира като 25.05.1937г. /в превод на л.12 и в оригинал на л.18 от делото на РС Хасково/ е имало списък на лица, искащи да бъдат натурализирани и «които не са в лошо състояние», чиито имена са записани в приложена декларация за националност, като съгласно «закон 1312 и закон 2510, чл.6 е одобрено издаването на турско гражданство»; за лицето Ю. А. Б. с посочена дата на раждане [дата на раждане] няма съставен акт за раждане /удостоверение от 04.04.22 на [община], [област]/; от служебно изискана справка от НБДН относно всички регистрирани данни за Ю. А., [дата на раждане], е видно, че за лицето няма никакви данни в регистъра. При тези факти от правна страна е прието, че молителката обосновава правният си интерес от иницииране на охранителното производство по чл.542 ГПК за издаването на акт за раждане на покойния й баща с твърдения, че той й е бил необходим за процедура за установяване наличието или липсата на българско гражданство; простото й твърдение за възможността и желанието й да участва в горепосочената процедура обаче не съставлява правен интерес, доколкото на първо място правният интерес е винаги конкретен и молителката не е посочила нито конкретната процедура, от която желае да се ползва, нито сочи доказателства да е провела такова производство – да е отправено искане и да е получен отказ. Съдът се е позовал на практиката на ВКС /реш. №.50013/8.02.23 по г.д.№.948/22, IV ГО/, съгласно която процесуално недопустима е молба по чл.542 ал.1 ГПК, подадена от наследник, който иска съдът с охранителното решение да установи факта (респ. датата и/или мястото) на раждане на неговия наследодател и/или произхода на последния, както и да разпореди издаването на акт за раждане или смърт на наследодателя, в случаите, когато молителят-наследник обосновава правния си интерес за това единствено с евентуално възникване на негови субективни граждански права, произтичащи от този факт; предвидената процедура по чл.29 ал.4 ЗБГ, приложима в случаите, когато едно лице представя официален документ, ползващ се с удостоверителна сила за твърденият от него български произход, не е възможност, предоставена в полза на лицето, което иска да установи български произход, а е възможност за министъра на правосъдието, който ако прецени, може да възложи на Консултативния съвет при Държавната агенция за българите в чужбина да установи дали лицето има български произход; за молителя не съществува сигурност, че документите за българския му произход, които ще представи евентуално към искането за българско гражданство, биха били достатъчни или не за да удостоверяват произход по смисъла на разпоредбата на чл.29 ал.4 ЗБГ. Отразено е, че предвид преследваната цел за молителката е налице правен интерес да заведе по общия исков ред установителен иск по реда на чл.124 ал.4 т.1 ГПК във връзка с чл.3 ал.2 от Закона за българите живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/ за установяване по исков ред, че е лице с български произход, респективно българско гражданство по произход /чл.8 от Закона за българското гражданство (ЗБГ)/, който е единственият законен способ, осигуряващ безпристрастна и надеждна процедура, в състезателно производство, с възможност за събиране на доказателства и разглеждане на различни възражения, включително и с възможност за обжалване. При това положение е формиран извод, че районният съд се е произнесъл по недопустимо искане-доколкото наличието на правен интерес у молителя в производството по чл. 542 от ГПК е положителна процесуална предпоставка за разглеждането му и е следвало да остави молбата без разглеждане, съответно постановеното от него решението е недопустимо и като такова следва да бъде отменено, а производството – да се прекрати. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва при разглеждане на касационната жалба по същество - едва ако и след като той бъде евентуално допуснат до касационно обжалване по критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР №.1/09 от 19.02.10, ОСГТК/. От друга страна обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19.02.10/, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,