Определение № 208 от 26.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1083/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Радар“ ООД, [населено място], срещу решение №1167/18.12.2019г. по в.т.д.№408/2019г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, в частта, с която е потвърдено решение №4758/22.11.2018г. по гр.д. №17225/2017г. на Варненски районен съд, 41 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу „ Би Хепи” ЕООД, гр.Варна, осъдителен иск за сумата 21562 лева, представляваща обезщетение за ползване на лятна градина към ресторант „HAPPY”, находящ се в [населено място],[жк], [улица], за периода от 01.11.2012г. до 19.10.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 20.10.2017г., до окончателното й плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно поради съществено нарушение на процесуалните правила. Касационният жалбоподател счита за неправилен извода на въззивния съд, че теренът, върху който е изградена процесната лятна тераса, не е собственост на ищеца и същият не е упражнявал държането или ползването на тази площ до момента на нейното ползване от ответника. Поддържа, че по делото има безспорни доказателства – нотариални актове за собствеността върху лятната градина, която се явява съсобственост на всички наемодатели на ответното дружество, като всички съсобственици черпят правата си от един и същи правопораждащ факт и титул за собственост. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Следва ли ищецът да представя някакво материално или правно основание, за да обоснове претендираното от него право на обезщетение за неоснователно обогатяване в резултат от увеличената търговска площ от ответника извън отдадените му от него наемни обекти?; 2/ Следва ли въпросът за собствеността на обекта, за чието ползване се претендира обезщетение за неоснователно обогатяване, да се определя въз основа на договорености между страните относно ползването? Първият въпрос обосновава в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди противоречие с решение №24 от 01.06.2016г. по гр.д.№2968/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №88 от 28.08.2017г. по т.д.№834/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №232 от 07.03.2016г. по гр.д.№454/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Поддържа, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Би Хепи” ЕООД, [населено място], поддържа, че не са налице посочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненски окръжен съд решение, както и че решението е законосъобразно и правилно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от събраните по него доказателства, че по силата на наемен договор от 11.04.2011г. „БК Строй” ЕООД, „Елис” ЕООД и „Радар” ООД, като наемодатели, са се задължили да предоставят на наемателя „Би Хепи” ЕООД за временно и възмездно ползване собствените си недвижими имоти, част от партерния етаж в сграда за КОО, находящи се в [населено място], район Люлин, [улица], състояща се от три подземни гаража за паркиране, три магазинни етажа и пет офис етажа в поземлен имот с идентификатор №68134.4360.667, чиято обща площ е 780 кв.м. и включва чистата използваема площ на търговските обекти, пасаж, тераси и сервизни помещения, описани в приложение 5 към договора, срещу насрещното задължение на наемателя да заплаща обща наемна цена за всички отдадени под наем обекти в размер на 8 500 евро (без ДДС), разпределяна между наемодателите съобразно квотата им в съсобствеността на отдадения под наем имот. Приел е, че липсва изрична договореност наемодателите да са се задължили към наемателя да му предоставят правото на ползване върху процесната площадка за израждане на лятна градина, функционално предназначена да обслужва отдадения под наем на наемателя обект. Изтъкнал е, че ищецът носи доказателствената тежест да установи основанието и размера на обедняването си от факта на използването на процесната лятна градина от ответника. Посочил е, че ищецът не представя доказателства, въз основа на които обосновано да се направи извод, че спестените от ответника разходи за ползването на терасата несправедливо водят до лишаване на ищеца от приходи. Приел е за безспорно установено, че теренът, върху който е изградена процесната лятна тераса, не е собственост на ищеца и същият не е упражнявал държането или ползването на тази площ до момента на нейното ползване от ответника. Също така е изложил съображения, че ищецът не сочи от фактическа и правна страна правновалидно основание за възникване на загуба за него по процесното наемно правоотношение, причинена от увеличението на търговската площ на ответника, но извън наетите от него обекти. Изтъкнал е, че само по себе си увеличението на търговската площ, което е извън площта на наетите от ответника обекти, не води до намаляване или до неплащане на договорената за тях наемна цена. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК е обсъждан от въззивния съд, но по него не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС. В посочените от касатора решения не е изразено становище, че при ползване на търговска площ извън отдадената под наем претендиращият обезщетение за неоснователно обогатяване наемодател не следва да доказва правно основание на претенцията си. С решение №24 от 01.06.2016г. по гр.д.№2968/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., е прието, че н еоснователно обогатяване се реализира не само в случаите, когато имущество на едно лице е увеличено без основание за сметка на обедняването на друго лице, като увеличаването и обедняването произтичат от един или няколко общи факти, но и в случаите когато едно лице неоснователно си спестява за сметка на друго разходи, които са били необходими и е трябвало да бъдат извършени. Когато се касае до имот, който има стопанско предназначение и е собственост на правен субект, който има качеството на търговец, собственикът би могъл да реализира доходи от него като го използва в търговската си дейност или го предоставя на трети лица, за осъществяване на търговска дейност от тях. Осъществяваното от третото лице ползване на имота без основание е пречка собственикът да реализира доходи от посочените дейности. При това, доколкото липсва правно основание за това спестяване на разходите, то е неоснователно и за него се дължи обезщетение по чл.59 от ЗЗД, до размера на обедняването. Обезщетението се определя с оглед на обема, в който третото лице ползва имота без основание и се дължи на собственика на имота. В случаите, когато такова ползване се осъществява върху застроен имот, за който собственикът на терена и на сградата са различни лица, то обезщетението за ползването на сградата и необходимата за ползването й по силата на чл.64 от ЗС част от терена се дължи на собственика на постройката, а обезщетението за ползването на останалата част от терена се дължи на собственика на имота. В решение №88 от 28.08.2017г. по т.д.№834/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е прието, че според задължителните за съдилищата постановки в ППВС №1/28.05.1979г. неоснователно обогатяване е налице всякога при неоснователно разместване на имуществени ценности, т.е. не само при увеличаване имуществото на дадено лице, но и при спестени му средства за сметка на имуществото на друго лице. Такава е хипотезата, когато собственикът е лишен от ползване на вещта, а друго лице я ползва без основание. Обстоятелството, че ответникът реално не е използвал тази чужда вещ или не е реализирал приходи от същата е правноирелевантно за успешното провеждане на иска по чл.59, ал.1 от ЗЗД, когато е установено, че ответникът я ползва без правно основание, а ползването обективно е било възможно. Задължението да обезщети собственика й, произтича от създадената възможност той да спести наема, който би плащал за ползването, а обедняването на собственика се съизмерява със същата сума – пазарният наем за процесното имущество за съответния период. В настоящата хипотеза, съобразявайки, че ищецът не е собственик на ползвания от ответника терен, както и факта, че този терен съставлява част от недвижимия имот, върху който е построена сградата, но не се включва в обема и площта на притежаваното от ищеца помещение, като ищецът притежава само право на строеж, но не и собственост върху недвижимия имот, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Допълнително са изложени мотивите, че ищецът не сочи от фактическа и правна страна и правновалидно основание за възникване на загуба за него по процесното наемно правоотношение, причинена от увеличението на търговската площ, използвана в дейността на ответника, но извън наетите от него обекти. Изводът, че ищецът – касатор не търпи обедняване нито като собственик, нито в качеството на наемодател, е в резултат на преценката за наличието на неоснователно разместване на имуществени ценности, която съдът следва да извърши в производството по чл.59 от ЗЗД и не е в противоречие с цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Поради това поставеният въпрос не може да обуслови достъп до касация по чл.280 ал.1 от ГПК. Въпросът по т.2 не е свързан с изложените от въззивния съд мотиви, поради което не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд не е изразил становище, че правото на собственост върху обекта, за чието ползване се претендира обезщетение, следва да се определи въз основа на договорености относно ползването. Посочил е, че релевантността в процесния спор на въпроса за собствеността на площадката, в която е изградена процесната лятна градина, следва да се определи въз основа на договореностите между страните, а не е извел принадлежността на правото на собственост от уговорките в договора за наем. Въззивният съд е изтъкнал, че ищецът не е титуляр на правото на собственост върху терена, върху който е изградена процесната лятна тераса, а само като допълнителен довод е изтъкнал, че никога не е упражнявал държане и не е ползвал този терен преди ответникът да започне да го ползва. С оглед изложеното поставеният от касатора въпрос не е съобразен с констатациите на съда по правно значимите факти и формираните въз основа на тях правни изводи. Правилността на изводите на въззивния съд относно това дали ищецът – касатор притежава вещни права върху процесния обект, съответно върху терена, на който е изградена лятната градина, не може да бъде проверена в производството по селекция на касационните жалби, при липса на изрично поставен въпрос относно статута на постройката, съответстващ на изложените от съда мотиви и обоснован в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Наред с това, основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК предполага обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото. По аргумент на т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да изложи доводи относно наличието на неправилна, създадена поради неточно тълкуване, съдебна практика, която следва да бъде изоставена, или наличието на настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които налагат осъвременяване на съществуващата практика. Изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не съдържа аргументи в тази насока, поради което по поставения втори въпрос не е доказана и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Варненски окръжен съд въззивно решение. При този изход на спора на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд